България задморска губерния ли е, бананова република или и двете накуп?- Първа част

В началото на ХХ-то столетие основателят на социалистическото движение в България Димитър Благоев (1856–1924 г.) смята, че „у нас революцията ще зависи три четвърти отвън и една четвърт отвътре“, имайки предвид не толкова ролята на непосредствено съседните ни държави, колкото влиянието на „Великите сили“ върху ситуацията в нашата страна, с оглед на защитата на техните интереси, както и факта за нейната относителна малка територия и население.
Един век по-късно в България изобилстват политиците и фигурите от средствата за масова информация, които активно търсят подкрепата и си предлагат услугите на водещите в геополитически план държави. И са напълно готови брутално и безогледно да конвертират в собствени изгоди ролята си на „агенти на влияние“.
Типичен пример в това отношение е публикуваната в „Уикилийс“ тайна грама на посланичката на Съединените американски щати у нас Нанси Макълдауни, изпратена на 22 октомври 2008 г., във връзка със срещата ѝ с лицето Борисов, Бойко, бъдещ министър-председател на България: „Борисов непрекъснато се хвали с американските и европейските си връзки, включително с подкрепата от дясноцентристката фондация „Конрад Аденауер“, от фондациите „Ханс Зайде“ и „Робер Шуман“, както и с личните си отношения с германския канцлер Ангела Меркел и Европейската народна партия. В първата си среща с мен той акцентира, че българите не са свикнали да вземат самостоятелни решения и затова се нуждаят Вашингтон и Брюксел да казват на министър-председателя какво „трябва да направи“. Той добави, че когато ГЕРБ победи, смята да покани чужд експерт за всяко министерство, за да подпомага и контролира работата му“.
Предложението на Бойко Борисов да кооптира чуждестранни „диригенти“ при провеждането на вътрешната и външната политика на България не представлява някаква новост за нейното държавно управление.
На 16 септември 1944 г. командващият Трети украински фронт маршал Фьодор Толбухин (16. 06. 1984–17. 10. 1949 г.) изисква от тогавашния военен министър в правителството на Отечествения фронт Дамян Велчев (04. 03. 1883–25. 01. 1954 г.) българска армия да премине на оперативно подчинение на съветското командване. Заместникът на маршал Ф. Толбухин генерал Сергей Бирюзов (18. 08. 1905–19. 10. 1964 г.) пристига в София, за да ръководи съветските войски в България и българската армия.
На 28 декември 1944 г. генерал Бирюзов изцяло несамоволно разширява обсега на пълномощията си и налага на правителството на Отечествения фронт решението на Кремъл всички граждани на Унгария, Чехословакия, Югославия, Румъния и Германия, които са се установили на територията на България и имат немски произход (дори и смесен), да бъдат депортирани в СССР, за да бъдат изпратени в трудови лагери. Това важи за мъже от 17 до 45 години и жени от 18 до 30 години.
На 2 април 1945 г. генерал Сергей Бирюзов поставя искане в Съюзната контролна комисия да се представи списък на издадената след 1917 г. „антисъветска и великобългарска“ литература. С това искане Йосиф Сталин (1878–1953 г.) изпълнява своя ангажимент към Йосип Броз Тито (1892–1980 г.), свързан с основния въпрос на водената от Югославия политика. С тази политика Тито определя Македония като част от Велика Югославия. С постановление на Министерския съвет № 12/6 октомври 1944 г., съставено въз основа на „съветски инструкции“, през министерството на информацията и изкуствата, до ноември 1945 г. са изгорени 11 436 тома „великобългарска“ литература. В началото на 1952 г. представителят на КГБ (Комитет государственной безопасности) в България генерал Леонид Филатов лично връчва на тогавашния генерален секретар на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП) Вълко Червенков отчета на съветските съветници за тяхната работа, задачите, които следва решат, както и поименно лицата, по които още работят (т. е. разследват). Именно съветските съветници са проводника в България на концепцията на Йосиф Сталин в редовете на комунистическата партия (както в СССР, така и в другите държави от социалистическия лагер) да бъде търсен „врагът с партиен билет“. Най-видната жертва на тази привнесена отвън вълна на репресии в България става тогавашният заместник-председател на Министерския съвет Трайчо Костов (р. 17. 06. 1897 г.), осъден на смърт посредством дирижиран съдебен процес и обесен на 17. 12. 1949 г.
След Трайчо Костов, през 1951 г., в арестите са задържани и други видни комунистически кадри: генералите Петър Вранчев, Тодор Тошев, Крум Лекарски, Стоян Трендафилов, Славчо Трънски, полковниците Здравко Георгиев, Денчо Знеполски, Благой Илиев и още редица активни участници в антифашистката съпротива.
Тази тенденция за чуждестранна (успешна!) намеса във вътрешните работи на България, подкрепяна от съответните „пети колони“, има своя исторически генезис.
Освобождението на България през 1878 г. е вследствие на конкретно стечение на обстоятелствата в сблъсъка на интересите на Великите сили за разпределяне на наследството на Османската империя. Независимо от споровете за причината за обявяването от руския император Александър ІІ (1818–1881 г.) на освободителната за България руско-турска война (1877–1878 г.), неоспорим факт е, че самото Освобождение става възможно вследствие на резултата от военните действия, водени от друга държава. Създаването на институциите, необходими за управлението на освободена България, се извършва под непосредствения контрол на назначени от руския император представители. Така че в идеята на Бойко Борисов, споделена през 2008 г. в срещата му с тогавашната посланичка на САЩ в България Нанси Макълдауни, че след като ГЕРБ победи на изборите, смята да покани чужд експерт за всяко министерство, за да подпомага и контролира неговата работа, няма нищо принципно ново.
Върху Балканския полуостров политическата история и политическата култура на България от ХІХ в. насам са по-силно обусловени от външни фактори, отколкото на повечето от останалите балкански държави. Кои причини предпоставят това обстоятелство?
Континюитетът в независимото развитие на една страна и минимизирането на социалните катаклизми вследствие на драматични събития: революции, загубени войни и пр., са позитивни фактори за напредъка и усъвършенстването на една държавност.
България обаче има по-кратко модерно развитие като самостоятелна държава, отколкото Сърбия, Гърция, Румъния, които по-рано от нея извоюват своята независимост (Сърбия през 1804 г., Гърция – 1829 г., Румъния – 1859 г.). Освен това в Гърция е налице и елемент от нейната запазена държавност, понеже гръцката църква опазва своята автономност през целия период на османско владичество, за разлика от българската. В северната ни съседка пък двете части, от които се появява държавата Румъния, са били дълго време преди това автономно развиващи се от османското господство. Наистина самата Турция възниква като модерна държава едва на 1 ноември 1922 г., когато Великото национално събрание на Турция унищожи султаната, т. е. светската власт на османския монарх; после, на 29 октомври 1923 г. е провъзгласена републиката, а след половин година, на 3 март 1924 г., е ликвидиран последният атрибут на стария строй – халифата1. Но все пак непосредствено преди встъпването ѝ в модерността Турция притежава многовековна история на независима държава.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
1 – Системи на мюсюлманска феодална монархия, възгласявана от халиф, който съсредоточава в своите ръце духовната и светската власт