Телевизорът ви се смее

Гледам и си мисля на какво приличат телевизиите ни? Хем беззъби, хем лаещи. Хем импотентни, хем на стимуланти. Хем невиждащи какво става в държавата ни, хем сериозно фокусирани върху някакви второстепенни проблеми.

А за да можем да преглътнем всичко това ни се отпускат предавания за прецизно намазване на франзели с майонеза. И за да няма обидени - предавания, фокусирани върху тичане по пясък със завързани очи.

Ако искате да видите тежък, социално оправдан журналистически гняв, темата на репортажа не трябва да бъде по-деликатна от: „Неизвестен, който бие също толкова неизвестно улично куче.“ Тогава и ПТС от София до Силистра може да се прати. С две камери, за да може да се хване контраплан на кучето. Може да се попита дори министъра на екологията какво мисли. И той ще мисли. В ефир.

Но стане ли въпрос за ликвидация на държавата, затваряне на ТЕЦ-ове, кражби за по над един милиард лева, фалшифициране на избори и други наистина важни въпроси, българската журналистика дава всички признаци на колективен алцхаймер. И настава една добре подредена ти-ши-на.

Опитвам и това да го разбера. Въпросът е как остриетата да поддържат тънкия баланс от това да не питат нищо съществено по нито една съществена тема, но да продължават да са източник на доверие? В същото време да изглеждат сериозно, и в още по-същото време да не изтърват заплатите си. И в най-същото време да не ги уволнят или както е вече е прието да се казва – да се разделят по взаимно съгласие.

Заради този психо социален микс телевизионни водещи започват да приличат на симпозиум на коафьори, които спорят за съвременните тенденции при прическите на прекарали пресен инсулт. Може и да изглежда нелепо, но в личен план е напълно оправдано.

Гостите им пък изглеждат така, все едно са гости на този симпозиум, и са там само защото има безплатни кюфтета. В случая – медийна изява.

Тъй-като в нашата пазарна икономика не е останало нищо пазарно и няма как това представление да спре, поради волята на зрителя се въоръжете с търпение или сарказъм. Залагайте колко котета ще роди кастрираната улична котка от следващия репортаж и се смейте на отговорите на поредния министър по темата.

Защото от телевизора отдавна ви се смият.

Добрата новина е, че смехът удължава живота на всички.