За да разберем откриването на Олимпиадата

Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:

Помните ли "Имало едно време в Холивуд"? На мнозина със сигурност им е убягнало, че това не беше просто поредният опус и ултимативното pièce de résistance на Тарантино, а нещо като сложен попкултурен фест. В него, ако не си подготвен тарантиновед, пропускаш към 80% от всички великолепни препратки, самореференции, задълбоченото познаване и ирония спрямо американската попкултура от края на 60-те и т.н.

Признавам си, че дори аз се готвих седмици наред, четейки като за изпит, преди да го гледам. В противен случай, струва ми се, хората просто проследяват как красивият актьорски състав "минава" през сюжета, решават, че филмът свършва "в нищото" и в крайна сметка остават с впечатление тип "какво пък толкова го хвалят". Или ако припомним една от великите реплики на Стратиев, произнесена от Катето Евро за Коста Цонев в "Оркестър без име": "Хм, ми аз го мислех по-висок."

Ерго, когато не сме подготвени за културен квантов скок, ставаме жертва на личното си културно когнитивно предубеждение и гледаме единствено до най-често ниския си таван на вече съществуващи познания и вкус, а вторият и третият план минават незабелязано покрай нас. Нещо подобно се получи и с вече ноторното откриване на Олимпиадата в Париж - спектакъл, който наслагва толкова културни пластове, че всъщност предизвиква когнитивно пренатоварване, а защо не и шок.

Проблемът е в липсата на културна подготовка

Далеч съм от първото ниво и политиканстването тип "джендърия до шия". Също и от: "Това е атака срещу християнството, защо не смеете да иронизирате исляма?" Последното всъщност издава пълен мрак по отношение на вековното френско културно лидерство, едно от проявленията на което е "Шарли Ебдо". То прилича на един мой съученик от прогимназията, според когото във великия опус на Рабле "Гаргантюа и Пантагрюел" "само ядат и пърдят". Иначе разбирам защо определени хора бият клепалото как дебели жени с бради (или "по-лошо" - жени със собствено мнение, да не дава Господ) е вероломно нападение срещу ratio nostrum и как една намигваща тройка с небинарен участник в попкултурно шоу коварно торпилира строгите ни религиозни устои.

Истината е, че специално у нас всички пропуснаха като при Тарантино към 80% от културните препратки и чудесната френска самоирония в това откриване, и това за мен е много по-тревожно, отколкото езическото дионисиево намигване към "Тайната вечеря", ако приемем, че изобщо го е имало. Т.е. ще трябва да въведа и още един термин – cultural bias, т.е. когато липсата на културна предварителна подготовка може да направи така, че да не разбереш прословутите 80%.

Какво не разбраха много от хората?

Да започнем от очевидния контекст: Парижкото откриване беше негласен празник на завръщането ни към нормалността след Ковид. Преди три години японците също направиха шоу за вековете с 1800 дрона и т.н., но през август 2021 година всички мислехме, че ще измрем като от чумата през 14-и век, и това се отрази на самото олимпийско чувство. Но понеже обещах да бъда позитивен и да обясня културните препратки:

- Тържествено биене на камбаните в "Нотр Дам" след пожара през април 2019 г.;

- Изумителната хореография по скелетата на самата "Нотр Дам";

- Рафа Надал, който не знаеше, че пак ще загуби от Джокович, предава огъня на Серина, заедно с Карл Люис и Надя Команечи;

- Селин Дион от второто ниво на кулата, пеейки всъщност може би най-тъжната френска песен, "L’hymne à l'amour" на Едит Пиаф, също особен вид френска ирония - звучи като инклузивен химн на любовта, но всъщност е песен на ядосана лирическа героиня, защото мъжът ѝ е починал;

- Механичният кон, на който Безличния/Безличната язди по водите на Сена, и който стигна до Трокадеро, е едновременно роботизираният кон от "Аниматрицата" и препратка към великото посягане върху кралската власт от също така момиче на кон през 15-ти век. Може би сте я чували - Жана Д'Арк;

- Пътят на Безличния/Безличната - намигване към Желязната маска - мина през такива препратки, че не се трае: паркурът (Париж погрешно смята, че тая градска култура е възникнала там); през Лувъра, където важни фигури от картини ги напускат, сякаш да славят новото и Олимпиадата;

- В картината на Жак-Луи Давид "Смъртта на Марат" внезапно Марат го нямаше във ваната, а в "Салът на Медуза" на Жерико всички спасени ги нямаше - препратка към огромните проблеми с бежанците от Кале към Дувър;

- Хорът на Репулбиканската гвардия, основан през 1848, танцува заедно с Ая Накамура на Пон Дезар, и тържество на егалите-то, френско-малийско японка

- Флотилията по Сена, с която все едно се извиняват за баржите от времето на колониализма, когато през 19-ти век карат чернокожи и араби. Затова и алжирците хвърлиха цветя;

- Жалкото изпълнение на Лейди Гага на "Mon Truc en Plumes", песен на великолепната Зизи Жанмер, и сложена в културния контекст на стълби към Сена, т.е. препратка към хилядите самоубийци, които слизат по стълби към реката, включително при "Алфавил" на Годар;

- Гениалното решение с "Консиержери", бивш затвор от 18-и век: да се шегуваш със собствените си революции, като сложиш сто марии-антоанети, които си държат отрязаната глава под мишница. Сетих се за онова гениално на Марк Твен, който казва, че само французите и команчите колят своите с такава страст. И в същото време да сложиш титаните "Гожира" (японското произношение на Годзила) да тресат "Ça Ira", и накрая - вече напълно самоиронично - да хвърлиш тия червени панделки като символ на вечните френски кланета, докато стигнем поне до Петата република. Съчетано с Марина Виоти, която пее Кармен от Бизе;

- Вмъкването частично на елемент от мюзикъла "Клетниците", което забелязахме сякаш само трима човека;

- Общото розово, явно заради Пиаф, сякаш те са изобретили розовото;

- Чисто френският поклон към лявото и либералното в западен смисъл, което и спечели изборите там.

И още сто неща, вече не ми се обяснява. Да, в известен смисъл французите прекалиха, но на тях им е позволено да прекаляват още от Каролингския ренесанс насам, за да движат света културно напред.

На нас това исторически не ни е дадено и особено в съвремието. Затова те правят, а ние сме просто критични, и да - ганьовски, наблюдатели. Част от които дори не разбраха какво точно гледаха - великолепна и донейде самоиронична програма, с необходимия съвременен френски вътрешен "интроспексион". С кралските препратки още от Луи XIV, през екзистенциализма на Сартр и Петата република, която е еклектична и събира всички по русоустки признак.

Да, La France в съвремието не се страхува да бъде виновна и да дава на всички еднакви права - и не смята, че френското залязва заради имиграцията.

Самият Дени Дидро говореше за "bonheur en plus" - че щастието е възможно за всички. Объркал се е, но нищо, случва се.