Как големите отбори се справиха с финансовия феърплей

Финансовият феърплей започва да се превръща във все по-голям фактор в футболния свят, влияещ на всички клубове.

Ограничението за харчовете за заплати и трансфери на футболните отбори реално блокира част от безграничните харчове на голяма част от богатите отбори в Европа. В днешни дни общо взето е невъзможно да се появят финансови мастодонти като Челси и Манчестър Сити, които чрез парите на мощни спонсори за отрицателно време да влязат в семейството на големите грандове и да се борят за подписите на най-големите звезди на терена. Просто нуждата от баланс между харчове и постъпления в клубовете блокира скоростното развитие на по-малки клубове. Пример за това е тимът на Монако, който през 2013 г. бе закупен от руския олигарх Дмитрий Риболовлев, който за едно лято пръсна невероятни суми за привличането на звезди като Фалкао, Моутиньо, Родригес и Бербатов. В началото на този сезон обаче отборът продаде голяма част от звездите си, просто защото нямаше как да изпълни изискванията за финансов феърплей и го грозяха сериозни наказания от УЕФА.

Такива през лятото бяха наложени на другите финансови гиганти Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които трябваше да плащат десетки милиони глоби и да намалят съставите си за участие в Шампионската лига. Вече успехът на трансферния пазар за даден отбор не се основава само на финансова мощ, а и на начина, по който се управляват средствата. Богатите собственици вече не могат да харчат безпределно просто така, защото рискуват сериозни наказания от футболната централа. Така се стига до въпроса как отделните отбори намират начин да преодолеят правилото и да продължат да правят големи трансфери.

Всъщност в началото правилото за финансов феърплей се възприемаше като наказание срещу богатите отбор, но то по-скоро влияе на по-малките, които няма как да разчитат на рязко покачване на своя капитал на базата на нови собственици. Реално малките отбори и по-често изпадат в загуби. Те нямат такива постъпления от билети и маркетинг като грандовете и за да си осигурят сериозни попълнения трябва да поддържат бюджета си на минус. Всъщност на самите грандове им е по-лесно да се борят с финансовия феърплей, от колкото на малките, които, за да повишат капитала си разчитат основно на развитие на млади таланти, които да продават за големи суми.

Реал Мадрид винаги е бил клуба, който харчи най-много на трансферния пазар. Ограниченията на УЕФА не промениха това. От „белия балет“ продължават да правят големи трансфери през всяко лято. През 2014 г. те платиха 80 млн. евро за Хамес Родригес и още 25 млн. за Тони Кроос. „Кралският клуб“ обаче винаги се е управлявал като голяма корпорация от президента Флорентино Перес. Комбинацията е ясна. Най-популярният отбор в света събира най-скъпите футболисти на света и реализира огромни печалби от продажби. Голяма част от трансфера на Родригес беше избита още в първия месец от престоя на колумбиеца на „Сантиаго Бернабеу“, като клубът отчете печалби от близо 50 млн. от продажбите на негови фланелки. Всеки нов футболист, който пристига в клуба се превръща в маркетингов продукт, който започва да продава от момента, в който подпише договора си. В Реал привличат най-много приходи от рекламодатели и спонсори, което им позволява да се отпускат по време на траснсферния прозорец. Освен това мега трансферите са част от бизнеса на клуба. Колкото повече платиш за един футболист, толкова по-голяма звезда става той. „Белият балет“ може и да плати 90 млн. за един играч, но шумът, който това поражда в медиите веднага привлича интереса на феновете и на спонсорите, които искат този играч за рекламно лице, което води и до бързо наливане на пари.

В Манчестър Юнайтед наподобяват модела на Реал. Сър Алекс Фъргюсън превърна клуба в маркетингов гигант. Юнайтед имат фенове по целия свят, които при това са възпитани да си купуват артикулите на клуба. Освен това Фъргюсън винаги е водил финансова политика, опряна на харчове, съобразени със състоянието на отбора. Това и редицата успехи през последните години помогнаха на Манчестър Юнайтед да натрупа значителни приходи, които в тежките години след напускането на Фъргюсън биват инвестирани в привличането на нови играчи.

Отборът на Барселона също натрупа големи приходи през последните години, а в същото време може да се похвали с най-успешната академия за млади таланти в Европа. „Ла Масия“ произвежда изключителни таланти, които ако не се наложат в първия отбор, спокойно се продават за много пари на други тимове. Всички тези отбори обаче се водят от едно основно правило. Когато плащаш много за един футболист, трябва да продадеш за много друг. Така и през лятото от Реал купиха Хамес, но продадоха на Манчестър Юнайтед основен играч като Ди Мария за над 60 млн, евро. В Барселона купиха Суарес за 85 млн. но пък продадоха Санчес за 38 и Фабрегас за 30 млн. Тоест всеки харч трябва да бъде компенсиран по някакъв начин, било то и частично.

Най-интересна обаче е финансовата схема, която измислиха в Челси. „Сините“ от Лондон бяха първият клуб, който се издигна до върха за отрицателно време, на базата на огромни инвестиции от своя собственик. Сега обаче Челси е клуб, който почти е постигнал нивото на самоиздръжка. На „Стамфорд бридж“ започнаха да се готвят за въвеждането на финансовия феърплей още преди няколко години. От там започнаха да издирват най-големите млади таланти в света и да ги развиват в своята школа. Идеята обаче никога не е била тези таланти да станат част от първия отбор. На тях се гледа по-скоро като на дългосрочна инвестиция. В клуба ги вкарват в тяхната футболна зрялост и започват да ги дават под наем. Играчи на Челси играят под наем в клубове из цяла Европа. Повечето от тях правят сериозна кариера и в един момент от клуба ги продават за многократно по висока сума от първоначално вложената.

Така през 2012 г. бяха платени 7 млн. паунда за 19-годишния тогава Кевин Де Бройне. Крилото веднага бе дадено под наем в германския Вердер Бремен. След една година той вече беше една от най-големите звезди в Бундеслигата. Достатъчно голяма, че в началото на 2014 от Челси да я продадат за 18 млн паунда на Волфсбург. По подобен начин през 2011 г. бе открит сегашния титулярен вратар на отбора Тибо Куртоа. Той прекара 3 сезона под наем в Атлетико Мадрид, а в момента е оценяван на 30 млн. паунда.

В Челси разработиха мащабна схема, чрез която отдават проспериращи играчи под наем. По този начин всяка година тихо и кротко в клуба пристиган многомилионни постъпления. Когато се налага пък някой от тези таланти бива продаван за сериозни суми. Така и през 2011 г. за около 17 млн. паунда в отбора бе привлечен обещаващият нападател Ромелу Лукаку. Голяма част от парите за него бяха избити от наемите му в Уест Бромич и Евертън, а когато се утвърди като сериозна класа в английския шампионат, той бе продаден за 28 млн. паунда на Евертън. Перфектна сделка, огромна печалба.

Освен това и Жозе Моуриньо показва, че знае как да регулира разходите на клуба. През лятото той плати 38 млн. евро за Диего Коша, 30 млн. за Сеск Фабрегас и 20 млн. за Фелипе Луис. В същото време за 50 млн. бе продаден Давид Луис,а 28 млн. дойдоха от трансфера на Лукаку. Да не забравяме, че през зимата Хуан Мата бе продаден на Манчестър Юнайтед за над 40 млн. евро. Реално Челси купува, но и компенсира разходите с продажби. По този начин и в края на сезон 2013-2-014 клубът излезе на печалба от 20 млн. паунда, въпреки че не успя да спечели трофей. През този сезон „сините“ са водачи в английския шампионат, ще играят финал за Купата на Лигата и са сред фаворитите за спечелването на Шампионската лига. Тяхната финансова схема може и да е спорна, но очевидно дава резултат и по ирония на съдбата в момента Челси е един от финансово най-изрядните отбори в Европа.

В Пари Сен Жермен пък решават проблемите си с финансовия феърплей по много по-прост начин. Те просто сключват огромни рекламни договори с фирмите на катарските си собственици, чрез които са способни да обезпечават и оправдават огромни те си харчове по легален начин. От Манчестър Сити пък в момента се опитват да разработят система от сателитни отбори, чрез която могат да купуват играчи от тяхно име, които впоследствие да привличат под наем, избягвайки ударите на финансовия феърплей.

За Байерн Мюнхен няма какво да говорим. От твърде отдавна „баварците“ се управляват по изключително добре изпипан финансов план, който не само, че ги изкарва на печалба през всяка година, ами и им позволи да си изплатят новия стадион почти десетилетие преди датата на платежа.

Вкара ли финансовият феърплей в ред бюджетите на големите клубове? Спорно е, тъй като повечето от тях сякаш успяха да намерят схеми, чрез които да продължат да правят големи трансфери. Много от тях обаче сякаш успяха да изготвят планове, които поне да ги спасят то големи борчове за в бъдеще. Това правило обаче сякаш ощетява повече по-малките отбори, които дори да имат възможността, вече трудно биха могли да си позволят големи трансфери. Много пари обаче ще се харчат и за в бъдеще. Само че основно от големите.