Ангел Апостолов за ФАКТИ: За Путин сблъсъкът със Запада за Украйна е игра с нулева сума

Напрежението по оста Украйна-Русия и оста Цивилизован свят-Русия не стихва. Възможността за военен или минимум въоръжен конфликт е реална, а перспективата изглежда близка. За това е и важно обществеността да се среща с експертни и обективни анализи на ситуацията. Точно такъв анализ направи днешният ни събеседник - д-р Ангел Апостолов.

Ангел Апостолов е завършил бакалавър по международни отношения, има магистърска степен по международна сигурност и е докторант в областта на отношенията Русия-НАТО в Катедра „Нова и съвременна история“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Работил е като експерт в Министерството на образованието и науката. През 2012 г. започва работа в Атлантическия клуб в България, където е експерт „Програми и проекти“. През годините е организатор и участник в няколко семинара с фокус върху отношенията между Запада и Русия.

Интервюто ни с него можете да прочетете в следващите редове:

- Д-р Апостолов, защо точно сега Русия реши да демонстрира военна сила по границите си с Украйна, както и да изнудва цивилизования свят в лицето на НАТО с неизпълними условия под претекст, че сигурността ѝ е застрашена?

- Нека започнем с действителната ситуация на място в момента. Струпването на руски войски по украинската граница започна през първата половина на 2021 г., но едва в края на годината то доби такива мащаби, при това не само от изток и север откъм Беларус, но и от юг откъм Крим и от Запад в Транснистрия. На практика Русия обкръжава Украйна. Сумарно руските войски наброяват повече от често цитираните 120,000-130,000, трудно е да се даде точна цифра, но вероятно числеността стига най-малко 150,000 души. Особено важно е, че се касае и за натрупване на тилови снабдителни части и военна техника. В новините се говори често за значителния брой танкове, бойни бронирани машини, щурмови хеликоптери и др., но рядко се споменава за полевите болници, резервоарите за гориво, големите запаси от боеприпаси, всички неща, които всъщност са необходими, за да започне истинска офанзива. Небезизвестната групировка „Вагнер” също беше дислоцирана близо до Украйна в края на януари.

Конкретно защо всичко става точно сега, може да се отговори с приписваната на видния немски държавник граф Ото фон Бисмарк максима - „Политиката е изкуство на възможното”. Усетила трайната слабост в единството на западните страни, Русия на Путин се опитва с каквито средства има на разположение да върне времето назад и да възстанови доколкото е реализуемо позициите си на глобален център на сила, какъвто беше Съветският съюз по време на Студената война. Поставянето на максималистични искания е обичаен ход в диалога с геополитически съперник - по този начин разчиташ при сближаването на позициите по време на преговорите да извлечеш по-големи дивиденти. И Путин, и Лавров са напълно наясно, че поставените в момента условия от руска страна са напълно неизпълними в тяхната цялост, особено когато отсрещната страна в пъти превъзхожда Русия в човешки, икономически и все още военен потенциал.

Русия обаче има две съществени предимства, които в момента липсват на Запад - единството и целеустремеността. В момента Москва има ясна цел - да не допусне Киев да стане част от Западния свят, решителност да я преследва докрай и средствата да го постигне. Насреща си тя има един разединен Запад, раздиран от вътрешни противоречия, обременен от тежки бюрократични институции и членове, които в различна степен са икономически и ресурсно зависими от Русия. Някак встрани от интереса на доста медии остана писмото на американския посланик в Берлин Емили Хабер до германското външно министерство, в което се критикува „сдържаността” на Германия в кризата в Украйна (най-вече блокирането от Берлин на доставките на оръжие за Украйна и бъдещето на „Северен поток 2”). Самата САЩ обаче също има своята вина. По време на кандидат-президентската си кампания Джо Байдън обеща по-твърд тон спрямо Русия, но това обещание до голяма степен остана нереализирано. САЩ продължава да внася петрол от Русия. Освен това не бива да забравяме, че зле обмисленото и проведено изтегляне от Афганистан нанесе сериозен удар по авторитета на САЩ като световна сила и на практика окуражи Путин да нагнети напрежението в Украйна през есента. За съжаление не е изключено в бъдеще и по-малки автокрации да станат по-смели в отношението си към явно изпадащата в криза световна свръхсила и лидер на демократичния свят.

- Според Вас Русия ще предприеме ли военна инвазия, т.нар. нахлуване в Украйна, за което мнозина говорят от месеци, или тя изобщо няма и не е имала такова намерение, а използва перманентното състояние на заплаха, за да постигне определени резултати в полето на дипломацията?

- Мащабното струпване на руски сили по границата навежда на три варианта - или руснаците твърдо планират определена военна операция, или смятат, че може да се стигне до такава операция, ако не успеят да постигнат политически дивиденти с преговори. Или разбраха, че ако се опитат да блъфират без да имат всичко налично за инвазия, блъфът им ще бъде разкрит. Според мен валидните варианти засега са трети и може би втори.

В случая работата е там, че не говорим за Русия като цяло. Ако погледнете социологическите проучвания, самите руснаци нямат ентусиазъм за каквато и да е война в Украйна.

Крим беше особена територия, която почти всеки руснак, независимо дали обича или мрази Путин, смяташе, че по право е руска. Била е руска до 50-те години на миналия век, когато е прехвърлена под украински контрол и то по чисто административна процедура. Честно казано, повечето кримчани всъщност наистина искаха да станат част от Русия и дори да е имало манипулации на референдума от 2014 г., без тях резултатът отново щеше да е в полза на присъединяването към Руската федерация.

Сега ситуацията е различна. Симпатии към Донбас определено има, но те далеч не са толкова силни, че в очите на повечето руснаци да оправдаят гледката на горящи украински градове и връщането на руски войници в ковчези, загинали в една чужда за руското общество война с народ, който също им е близък, може би като братовчеди, ако мога така да се изразя. А и чисто геополитически за Кремъл е по-изгодно Донбас да остане в рамките на Украйна, където да продължи да играе подривна роля.

Така че не става дума за Русия. Става дума за Путин. И става дума за този тесен кръг от хора около него, които доминират в страната. Те са последните останки от съветския елит, това са хора, които не могат да се примирят, че СССР загуби Студената война. Това са хора, които искрено вярват, че Западът е враждебен, че той отрича на Русия полагащото ѝ се място в света, както и че се опитва да сдържа Русия и да подкопае нейния режим на управление.

За Путин сблъсъкът със Запада за Украйна е игра с нулева сума. Той се притеснява от мисълта, че силите на НАТО ще са базирани в Украйна, че ракети на НАТО близо до град Харков могат да ударят Москва за пет минути.

В действителност това са много неправдоподобни сценарии. Но в името на безпристрастността следва да се отбележи, че Западните страни имат определена отговорност за изпадането на отношенията с Русия в задънена улица, започвайки с погрешната преценка, че след края на Студената война Русия ще остане слаба завинаги, оттам липсата на интерес от по-тясно обвързване с Федерацията и накрая създаването на впечатление у руснаците (основателно или не) за недооценяване от Запада на техните позиции по някои ключови въпроси като разширяването на НАТО или кризата в Косово. По-специално за „червените линии” по разширяването на НАТО - първата страна, която изразява желание за евентуално членство в Алианса в края на 1991 г., е именно новосъздадената Руска федерация. По ред икономически, военни и геополитически причини подобен сценарий никога не е бил осъществим, но според наскоро разсекретените британски архиви е имало идеи за далеч по-тясно обвързване с Москва, включително евентуално асоциирано членство на Русия в НАТО. Вместо това в крайна сметка бяха създадени доказалите неефективността си два съвета: Постоянния съвместен съвет през 1997 г., заменен от настоящия Съвет НАТО-Русия през 2002 г. Веднъж осъзнала, че Западът няма да я приеме като част от себе се (разбира се, съгласно нейните условия и разбирания за велика сила), Русия се върна към политиката, която преследва от столетия и която в момента Путин демонстрира - максимално отдалечаване на съперниците от своето ядро с всички възможни средства. Именно на това се дължи толкова яростната ѝ съпротива на каквото и да е обвързване на Украйна (и Грузия) с евроатлантическата общност.

При това прекалената близост на прозападни страни до такива с авторитарно управление (способно или не), рядко завършва добре за авторитарния лидер.

Накрая може да се каже, че Путин е обсебен от историческото си наследство. В момента той е на 69 години. Той може да управлява още няколко години, но все някога ще трябва да се оттегли. Имайки предвид това в какъв обект на подигравки се превърна неговият предшественик на поста Елцин, последното нещо, което Путин иска, е неговото наследство в учебниците по история да бъде „човекът, който загуби Украйна, човекът, който се провали и остави НАТО и Западът отново да унизят Русия”.

- Успява ли на този етап НАТО да парира руските опити за изнудване?

- В известен смисъл. Въпреки тревожните симптоми за отслабването на Запада, за които вече споменах, Русия определено срещна по-сериозен западен отпор, отколкото очакваше, а и Украйна демонстрира не по-малка решимост да се бори докрай, ако бъде нападната. Въпреки пречките от страна на Берлин, Украйна получава все повече западно оръжие, и то пригодено за отразяване на първите етапи на инвазия. Путин има едно сериозно качество - той е прагматичен и няма да се реши на толкова решителна стъпка като инвазия, ако тя заплашва дори при удържана победа да въвлече руската армия в една безкрайна партизанска война в огромна територия. Дори и да се стигне до разделяне на Украйна - например окупация „само” на Донбас и/или Северното черноморско крайбрежие с цел осигуряване на сухопътна връзка с Крим и Транснистрия, рисковете и негативите далеч ще надвишават евентуалните ползи. Най-малкото остатъчна Украйна ще се обвърже трайно с НАТО и почти сигурно в бъдеще на нейна територия наистина ще се разположат сили на Алианса и може би дори ракети - именно нещото, което Путин се опитва да предотврати. Да не говорим, че Швеция и Финландия също ще бъдат тласнати към членство в НАТО.

От друга страна обаче инициативата все още принадлежи изцяло на руския президент. САЩ и други страни от НАТО осъждат действията на Русия, но същевременно заявиха, че няма да защитават военно Украйна, която не е член на Алианса, и ограничиха заплахите си за отговор до икономически санкции, чиято ефективност ще бъде съмнителна, дори ако наистина бъдат приложени, да не говорим, че от тях биха пострадали и западните партньори - изваждане на Русия от SWIFT или спиране на „Северен поток 2”.

В действителност западното влияние върху Путин е доста ограничено. Той прекара последните седем години и половина, превръщайки Русия в икономика, устойчива на санкции, която може да управлява. И свърши доста добра работа. Тя има огромни финансови резерви на Запад. Беше предпочетена икономическата сигурност пред икономическия растеж. Руската икономика е в известна стагнация, но е много трудно да се удари осезателно, особено предвид разрастващото се икономическо сътрудничество с Китай.

Единственото нещо, което наистина би нанесло тежък ущърб на руската икономика, е европейските страни и САЩ да престанат да купуват руски природен газ или петрол, което обаче би означавало масивно увеличение на цените и огромен недостиг, особено на газ в Европа и то по време на зима. Населението на никоя западна държава не би било готово на такава жертва в името на далечна и непозната страна като Украйна.

Според мен най-доброто, на което можем да се надяваме, е да постигнем споразумение с Русия. Ако отново се спрем на максималистичния списък с изисквания на Путин и Лавров, той може да се сведе до няколко неща - за Украйна да отпадне възможността да се присъедини към НАТО, което означава, че винаги ще бъде уязвима от Русия, въпреки че още през 2008 г. НАТО обеща, че Украйна и Грузия ще станат членове. Освен това той иска по същество НАТО да се върне там, където беше през 1997 г. Държави, които вече са станали членки на НАТО (като Полша, Унгария и Чехия, Балтийските страни, България и Румъния) да станат второкласни членове на НАТО.

Отново трябва да подчертаем, че Русия няма да получи това, но може да се постигне разбирателство с Москва, без да се дават неща, които не трябва да се дават. Не може да се поеме ангажимент, че Украйна няма да се присъедини към НАТО, въпреки че, ако сме честни, Украйна няма да се присъедини към НАТО в близко бъдеще. Всъщност, в началото на декември 2021 г. служители на Държавния департамент на САЩ казаха на Украйна, че членството на тази страна в НАТО е малко вероятно да бъде одобрено през следващото десетилетие.

Но може да се поеме гаранция, че няма да се поставят войски на НАТО или архитектура за сигурност на украинска земя, доколкото самата Русия поеме сходни ангажименти да не разполага войски по украинската граница или тази на НАТО. Възможен вариант е дори да се стигне до един вид „финландизация” на Украйна (подобна идея се появи по време на посещението на Макрон в Москва в началото на февруари). Това е форма на неутралитет, за първи път приложена спрямо Финландия. Страната, която споделя 1335 км граница с Русия, избра да не става член на НАТО и подписа "договор за приятелство" със СССР през 1948 г., който включваше някои тавани за размера на нейната армия и други ограничения върху нейния суверенитет, с което обаче си гарантира своята сигурност. Има обаче критична разлика между Украйна и Финландия. Предвид бурните отношения на Украйна с Русия и насилието в източната част на страната, изглежда малко вероятно Украйна някога да се съгласи да се превърне във втора Финландия, без да получи гаранция за териториалната си цялост. А помним какво се случи, след като тя получи подобна гаранция в Будапеща през 1994 г.

- Каква е ролята на Китай в отношенията НАТО-Русия?

- Отличен въпрос. По време на двустранна среща между Си Дзинпин и Владимир Путин преди началото на Зимната Олимпиада в Пекин, беше сключено подробно споразумение, в което Китай подкрепи Русия срещу възможно разширяване на НАТО и за исканията на Русия за създаването на юридически обвързващи гаранции съгласно руското разбиране за сигурността в Европа. В изявлението Москва и Пекин обвиниха НАТО в насаждане на идеологията на Студена война и изразиха опасения относно новия военен пакт между САЩ, Великобритания и Австралия AUKUS, който трите държави сключиха в края на 2021. В изявлението Русия също така изказа подкрепа към т. нар. Политика на единен Китай, според която Тайван някой ден отново ще стане част от територията на Китайската народна република.

Русия и Китай декларираха и намерението си да засилят интегрирането на плановете за развитие на Евразийския икономически съюз, инициативата „Един пояс, един път“ и сътрудничеството в рамките на многостранни механизми, включително ООН.

По същество конфликтът в Украйна стимулира двете най-големи автокрации да сключат дългосрочно споразумение в сферата на сигурността, което само времето ще покаже дали като цяло ще остане на хартия или, при цялата условност на подобно определение, може да послужи като евентуално писмено изражение на геополитическото преразпределение на силите, което в момента протича в глобален мащаб.

Все пак няма как да се пренебрегне фактът, че това не е точно споразумение между равни, което произтича от факта, че въпреки признаването на китайските претенции към Тайван от руска страна, Китай отказа да признае открито анексията на Крим от Русия. Така или иначе обаче през изминалите две десетилетия американската дипломация (при администрации и на републиканци, и на демократи) допусна капитална грешка като не предотврати сценария, който Кисинджър блестящо успя да избегне в годините на Студената война - най-голямата по площ и най-голямата по население страна да се обединят върху антизападна основа.

- 18 години по-късно, дори да оставим на страна много бавната модернизация на българската армията която в голяма степен е оперативно несъвместима с партньорските ни войски в НАТО, националната ни позиция, когато се касае до Руската федерация, продължава да не е в синхрон с общата в НАТО. Или в по-добрия случай е само на думи. Къде се коренят причините за това?

- Причините са няколко. На първо място, колкото и изтъркано да звучи, българите още дълго ще чувстват Русия като по-близка страна от САЩ. Русия си остава страната-освободителка, докато САЩ е страната, бомбардирала цивилна София през Втората световна война и застанала начело на „отсрещния лагер” по време на Студената война. Това са представи, за които ще са нужни още дълги години да се променят. Все пак съм оптимист, че с излизането наяве на все повече престъпления от времето на комунистическия режим и на двуличната политика на Москва по време на Източния въпрос, българите ще осъзнаят, че Русия преди е била и винаги може да бъде толкова сурова към нас, колкото и към други страни, т.е. ние изобщо не сме толкова специални за нея, колкото тя за нас. Донякъде Москва сама си вреди и спомага тези представи да се променят, например с недалновидната си политика да признае кирилицата за „македонско” творение и безцеремонно да налага каква да бъде външната ни политика по отношение на НАТО. Обидата от последното според мен ни се отрази доста отрезвяващо. И, разбира се, крайно време е ние, България и българите, наистина да започнем да се отъждествяваме с НАТО.

Колко жалко, че Уудроу Уилсън не е успял в своята мисия да помогне на победена България след края на Първата световна война. В историята няма „ако”, но все пак съм сигурен, че нагласите към САЩ днес щяха да са различни в подобен случай.

Определено в района на Югоизточна Европа и около Черноморието е видно, че по отношение на ангажиментите, свързани с предно разполагане, многонационални сили, с активно превъоръжаване, с прекъсване на зависимости от Русия, в материален план България е слабо звено, изоставащо. Държа да отбележа обаче, че според мен в момента страни като Германия и Унгария действат доста по-деструктивно върху синхрона в НАТО, отколкото България.

От друга страна, САЩ също могат да бъдат по-креативни в отношението си към нас. Макар да съм убеден, че направихме правилния избор за изтребител Ф-16, никоя бизнес практика не може да е по-важна от политическия ефект, който би имало това да ни предоставят едни или два самолета безплатно, в знак на приятелство и като допълнение към поръчката. Поводи в сферата на сигурността могат да се намерят достатъчно, за да се избегне рискът всички страни с такива самолети на свой ред да поискат някой и друг самолет картбланш. Наскоро се появи съобщение за евентуално забавяне на доставката от първите самолети Ф-16, което вече предизвика иронични коментари, че „човекът взе парите и избяга”, ако цитирам една песен от недалечното минало. Надявам се да не се стигне до такова забавяне. Също така може да се направи още много по инициативи за културен и научен обмен, отмяна на американските визи за българи и т.н., все неща, които обикновените българи да могат да почувстват.

Относно модернизацията на армията, искрено се надявам да не сме закъснели непоправимо. Два процента от БВП (защо не и 2,5%) според мен са малка цена в името на осигуряването на националната сигурност. И тук не трябва да има място за политически пристрастия.

- Именно заради меко казано нерешителната българска позиция относно руската заплаха спрямо Европа, която е в пълен контраст с действията на нашия съсед и съюзник Румъния, има ли основания да бъде поискана оставката най-вече на министъра на отбраната Стефан Янев, но и на министъра на външните работи Теодора Генчовска?

- Никога не съм бил привърженик на прибързаното искане на оставки, още повече преди да е минала поне половин година от началото на работата на правителството. Поначало обаче кабинетът не беше структуриран добре. При цялата ми резервираност към кабинета на Тройната коалиция (2005 – 2009 г.), неговата практика да се назначават заместници на даден министър от другите партии беше добър ход. И това бяха партии от лявоцентристкия спектър. А сега имаме много по-сложна коалиция от целия спектър. Не е необходимо от всички, за да не се надува администрацията, но поне от две партии можеха да се слагат заместник-министри или поне заслужили експерти, най-малкото за да се повиши спойката вътре в правителството. А сега всяко министерство е само за себе си. Ако положението не се промени, очаквам много по-сериозни проблеми и разминавания между министрите и министър-председателя в бъдеще.

В частност разбирам донякъде позицията на министър Янев. Той е военен и за разлика от много речовити привърженици от двете страни на политическата барикада, които громят противника пред клавиатурите на компютъра или от ТВ екрана, ген. Янев знае много добре колко опустошителна за едно общество без изключение е една война, дори да завърши с победа. Ненапразно още Цицерон е казал „Един несправедлив мир е по-добър от справедлива война”.

В случая обаче ние сме съюзник и трябва да действаме като такъв. Можем да изкажем опасения на среща на министрите в Брюксел или вътрешно в рамките на Консултативния съвет по национална сигурност, консултации вътре в правителството, събиране на експертни групи, но не и в постове по социалните мрежи, без значение в какво качество (апропо, министърът е министър 24/7 и всяко негово изказване е обвързващо). И ако на заседанието в Брюксел се вземе решението за разполагане на войски на НАТО на наша територия, ние трябва да се съобразим, защото това означава да сме верен съюзник, а не декларации в документи и прокламации. Да не говорим, че това е в името и на нашата собствена сигурност. В този смисъл изпитах недоумение от опита на министър-председателя Петков да замаже положението, казвайки, че ние ще сме „конструктивен” член на НАТО. От нас се иска да сме лоялен член на Алианса. Точка. Само така ще ни уважават и приятели, и съперници.

Между другото, за мен беше добър знак пристигането на испанските изтребители - важно е да имаме видима солидарност и от европейските съюзници, не само от американските.

Що се касае до пасивността на външния министър Генчовска, по този въпрос бих искал да запазя мълчание.

- А как разчитате феномена, който се наблюдава напоследък, посланици на партньорските ни страни да се срещат предимно с министъра на отбраната, а не с министъра на външните работи?

- Тук също не се ангажирам с отговор. Фактът говори сам за себе си.

- Отново към тези 18 години, само че в медиен контекст. Ще се съгласите ли с наблюдението ми, че големите национални медии дават много по-голямо ефирно време за лансиране не просто на кремълската гледна точка, а за агресивна пропаганда в защита на различните интереси на Москва - енергийни, военни и други?

- Това е така, най-вече защото представителите на тази гледна точка са по-гласовити, а медиите обичат гръмки изказвания. Също е важно да бъде отбелязано, че за съжаление България е сред най-уязвимите страни за дезинформация от проруски източници. Виждаме и укоримо поведение на посланика на Руската федерация по отношение на нашия суверенитет и на нашето право да формираме политика като независима и свободна страна в и извън рамките на НАТО.

Обаче съм забелязал от разговорите с мои проруски настроени приятели и колеги, че по много теми имаме достатъчно близки позиции, за да проведем конструктивен диалог. Нужно е да има взаимно изслушване и уважаване на другата страна, когато тя също борави с аргументи, а не с пропагандни прийоми.

По тази причина са необходими повече усилия за противодействие на помпозната пропаганда с категорични доказателства и с доза атрактивност. Трябва ни наш „български” Бен Шапиро.

С Вас в момента правим точно това. Само не трябва да се отказваме, въпреки трудностите. Пътят към истината винаги е трънлив.