Алън Уест е бивш американски конгресмен от Републиканската партия. Генерал-лейтенант от запаса, автор на книгата „Guardian of the Republic“ /Пазител на Републиката/ и коментатор в политическите предавания на Fox News. Завършил е Университета Тенеси, Университета Канзас Стейт и Колежът за щабни и командни офицери на Американската Армия.
В детските години на израстването ми в Атланта, родителите ми никога не ми даваха каквито и да било джобни. Всяка седмица в събота аз или подстригвах ливадите или миех колите на съседите. Няколкото долара на седмица, които изкарвах, бяха единствените персонално мои „лични харчове“. Беше ми позволено да харча тези долари както и когато намеря за добре, но след като веднъж бяха изхарчени, трябваше да чакам до следващата събота, когато имах шанса отново да изкарам някакъв дребен кеш. Ако похарчех всичко още до вторник, седмицата се очертаваше като не много приятна и доста дълга.
Сигурен съм че и вие възпитавате децата си така, защото именно по този начин аз научих какво е фискална отговорност и как да живея според нуждите и възможностите си. Нека ви попитам нещо: Ако децата похарчат парите, които са си изкарали /или сте им отпуснали като джобни/ още на първия ден от седмицата, и демонстрират незнание и незаинтересованост как да си правят бюджета и сметката, ще ги наградите ли с още пари на следващия ден или на следващата седмица? Мисля си, че не. Ако продължите да увеличавате джобните им, мислите ли че те ще намалят харчовете си за глезотии? Малко вероятно.
Награждаването на лошото поведение у децата не генерира добро възпитание за в бъдеще. Това е фундаментално: Опитите да се редуцират харчовете чрез увеличаване на достъпните долари постига един единствен резултат – повече харчене.
Което ни води и до ситуацията, пред която е изправена страната ни в наши дни. Вашингтон демонстрира отново и отново, че няма никакви финансови ограничения, за разлика от повечето осемгодишни деца. В такъм случай защо трябва да поверим на федералното правителство още и още пари?
Икономическите политики през последните шест години просто не работят. Националният ни дълг в момента е на нива от умопомрачителните ОСЕМНАДЕСЕТ ТРИЛИОНА долара. Милиони дългосрочно безработни просто се отказаха да търсят работа. Нивото на заетостта, което е 67% от пълнолетните граждани на САЩ, е на историческо дъно от 37 години насам, и то в последните 11 месеца, без изгледи за положителна промяна.
Федералните постъпления от данъци за 2014-та година отбелязаха рекорд за всички времена, достигайки 3 трилиона долара. И въпреки това, дефицитът е 500 милиарда.
Тъжната истина обаче е че тези средства не се използват за създаване на работни места, а за изплащане на обезщетения за безработица и на други придобивки за американците, които са изгубили работата си благодарение на катастрофалната икономическа политика.
Дали решението е да възнаградим нашиге избрани управници с повече от същото? Ако на всички ни е ясно, че федералното правителство не може да се справя с икономиката чрез нарастването на разходите и развиването на изкуствени „стимули“, защо за Бога ние ще искаме да продължаваме по същата пътечка? Виждате ли се в по-добра ситуация след 4 години, ако икономическата политика на страната ни остане в същия курс?
Както всички ние сме запознати, дефиницията за лудост е да се прави едно и също нещо отново и отново и отново, всеки следващ път - в очакване на различен резултат. Ние не можем да продължим тези катастрофични политики и да очакваме нещата да се променят и подобрят като с вълшебна пръчка.
Ако сме сериозни в желанието ни да си оправим икономиката, трябва да се върнем назад към корените и основите си. Първо, нашият данъчен код трябва да бъде редефиниран и опростен. Ние трябва да елиминираме счетоводните лупинги, отстъпките и намаленията по всевъзможни поводи, вратичките в кодекса и да се върнем към плосък данък, който ще избистри нашата данъчна основа.
Второ, ние трябва да разберем, че истинската сила на нашата икономика лежи върху малкия и среден бизнес и да редуцираме регулациите и данъците за тези създатели на работни места в стремежа си да разчистим пътя към техния успех. Ние трябва да намалим корпоративните данъци на нива от 20-22 процента, и да държим нивата на нашите данъци в конкурентни нива в сравнение с други мощни икономики отвъд океаните, които са наши конкуренти на глобалната сцена.
Трето, ние трябва да предизвикаме статуквото във Вашингтон и да затворим шлюзовете на федералните разходи, през които изтичат стотици милиарди долари. Ние трябва да се прицелим в орязване на разходите във всеки един сектор от федералното правителство и да приоритизираме ясните очертания на харчовете. Казано просто: Орязването на харчовете с 10 или 20 процента напряко през таблиците няма да има никакъв ефект, когато има широко разпръснати дублиращи програми – в тези случаи орязването трябва да е на 100%!
И накрая, ние трябва да спрем да се държим все едно преразпределението на богатствата ще реши нашите икономически проблеми. Водещият 1 процент от хората с големи приходи генерира 30% от всичките данъци, постъпващи в хазната. А потресаващите 47% от всички американци не плащат каквито и да било данъци! Нула!
Решението е да се увеличат данъкоплатците, а не данъците. Ако продължаваме да увеличаваме данъците за най-богатите те или ще спрат да изкарват пари или ще намерят начин да „подслонят“ парите си другаде. Ние трябва да спрем да наказваме успеха, който ни направи велика нация!
За 239 кратки години САЩ се превърна в „искрящия град на върха на хълма“ заради системата ни на свободен пазар, която възнаграждава иновативността, креативността, здравата работа и финансовата отговорност. Това са ценностите, които ние трябва да почитаме и уважаваме и които да предадем на децата и внуците си.
И това са консервативните ценности, на които ме научиха родителите ми.