Наскоро в общественото пространство отново се появи темата с турското робство. Имало ли е такова, само „присъствие“ ли е било и въобще толкова ли е било лошо за българите в границите на империята? Забелязвам, че през годините този измислен дебат се инициира почти винаги от едни и същи кръгове в обществото ни – екстремни русофоби, „десни“ партийци (бивши НПО-активисти) и въобще онези, които социалните мрежи наричат с общото название „соросоиди“. По принцип маргиналните мрънканици на тази обществено-политическа периферия не заслужават особено внимание. В случая обаче на такава грозна манипулация и пълзящ опит за подмяна на историята ни, трябва да се даде ясен, категоричен и еднозначен отговор.
Османското робство е факт. Никаква потребност няма да се влиза в детайлите на неговите проявления. Ясни са специалните данъчни, регулаторни и правни режими, мрачната история на т.нар. „девширме“ – отнемането на християнски деца от семействата им и насилственото им обучение в еничарски корпус, както и редицата други механизми за контрол над поробеното население са част от познатите на широката общественост проявления на робството. Сериозната историография отдавна се е произнесла по този въпрос. Никой не твърди, че българите сме били с пранги на краката, но това не прави робията по-малко исторически точна. Османската империя активно е поддържала робски пазари, както и цял наръч от механизми за потисничество на християнското население в границите на мега-държавата, управлявана от султанския дворец.
Такива са фактите. Те са ясни и безапелационни. Несъстоятелни са „аргументите“, че видите ли понеже имало богати българи по време на робството, това автоматично значи, че не сме били роби. Това е все едно да кажеш, че съществуването на Джордано Бруно и Николай Коперник е „доказателство“, че Средновековна Европа масово е вярвала в безкрайността на Вселената или хелиоцентризма. Абсурдности. Най-нелепо е обяснението, че видите ли много българи са били щастливи под османска власт и са били против Априлското въстание и възрожденския идеал като цяло. Това не е нито повод за гордост, нито „доказателство“ за липсата на робство. Това е онази ужасяваща черта, която народната мъдрост описва умно с поговорката „преклонена главица, сабя не я сече“. Това, че една съществена част от народа е предпочитала снишаването и роболепието, не е повод да ги даваме за пример и да ги използваме като обяснителна схема с цел омаловажаване на геройството на Освобождението. По тази логика трябва да сме възхитени от поп Кръстьо и да сме гневни на „бунтовника“ Васил Левски, който, видите ли, се е сражавал незаконно с „легитимната“ османска власт, така ли? Този тип разбирания са върха на абсурдния цинизъм. Общо-взето, отричащите турското робство са за сериозната история онова, което са антиваксърите за медицината и плоскоземците за географията.
Безспорността на робството не значи, разбира се, че трябва да проектираме някаква „наследствена“ историческа вина спрямо нашите съседи в Република Турция. Не значи, че трябва да мразим Турция или да търсим форми на някакви измислени реванши. Не значи, че трябва да се захласваме в овчи псевдонационализъм. Турция е наш съсед, в нея живеят много българи и за нас е важно да имаме нормални, приятелски и добросъседски отношения с Анкара. Това не значи обаче, че трябва да захвърлим историческата истина в коша. Да, днес ние сме съседи и имаме нормални отношения помежду си. И така трябва да бъде! Но, също така, трябва да помним и да не замитаме под килима историческата истина.
Защото отрицанието на тази истина е нещо много повече от манипулация. Това е висша форма на неблагодарност. Хиляди са знайните и незнайни герои, чиито кости се белеят на Балкана. Кости, които лежат в безименни гробове в името на това днес ние да имаме свободата да говорим и правим каквото си пожелаем. Екстремната русофобия, която е съществена част от отрицанието на робството, трябва да бъде изхвърлена на бунището. Внушението е простичко – ако не е имало робство, тогава Русия не ни е освободила, следователно тя е агресор, а не освободител. Едва ли не Русия ни е „поробила“, изваждайки ни от „свободата“ на Османската империя. Ужасяващо. Този тип пропаганда има една-едничка цел – да обслужи конюнктурни обществени интереси на маргинална група от обществото.
На тази абсурдност трябва да бъде сложен край. Дължим го на онези, които платиха най-високата цена. На онези, които дадоха всичко, за да можем ние днес да имаме нещо. Може България да не е нито толкова богата, нито толкова развита, нито толкова успешна, колкото ни се иска. Но си е наша и е свободна! А това не е получено даром и свише. Извоювано е с кръв и пот, с мъка и кански усилия. Да даваме даром и то сами, под напора на криворазбрана конюнктура, нещо, за което дедите ни са дали живота си, е недопустимо. Нека знаят онези малцина, които си позволяват да играят ръченица върху историческата истина, че народът български може и да има много кривици. Но никога няма да позволи гавра и отрицание на делото на героите му. Никога!