Кръщаването

В навечерието на откриването на изложбата "Светът на Хайтов" днес от 18.30 ч. в галерия "Средец" на Министерството на културата, Факти.бг публикува емоционалния разказ на сина на писателя, арх. Здравец Хайтов, за един от героите на баща му Николай Хайтов - Аго Асан Мешов, и неговата помнена от поколенията мъдрост: „Едно саатче бягане – животче връщане! И все не можеш да се върнеш, откъдето си тръгнал...” Експозицията, която може да се види до 26 септември, съдържа документални фотопортрети на прототипи на персонажите на Хайтов от пъстрия Родопски край.

“Рекат  ли „Мешов” – шило ми забиват в сърцето, но си е мой грехът за тоя прякор и никой не ми е крив”.  Така започва разказът „Сватба” от книгата „Диви разкази” на Николай Хайтов. Малко по-нататък се казва и името, Хасанчек  от Асан.

Прякорът Мешов е интересен и за да се превърне във фамилия, трабва да има причина, както е с нашата фамилия „Хайтов”. Описана е в нашата родова история  и идва от бастисването на един „хайта” от прапра дядо  ми Петко. Името на аго Асан беше споменавано от баща ми, като прототип за разказ, докато не се появи и снимката, снимка със своята история, разказана някога от Мешов на писателя Хайтов. 

Беше черно-бяла, Хайтов  със сако, прегърнал един усмихнат и по родопски облечен българо-мохамеданин. Градско и селско, християнско и мохамеданско, но преди всичко сърдечност и взаимна симпатия лъхаше от фотографията. През 2005 година инициативен комитет предложи Родопският театър в Смолян да се именува РДТ „Николай Хайтов”. 

След като премина административното действие с указ на президента Георги Първанов и с решение на министър на културата Стефан Данаилов, кръщаването беше извършено. На официалното честване се предложи от кмета на Смолян Дора Янкова, да се постави паметен знак, заяви официално и желанието си за подпомагане дарителят Петър Манджуков.

Тогава възкръсна споменът за снимката от онова време и беше предложено от мен като архитект и брат ми  като скулптор, да се изработи фигурална композиция пред сградата на театъра. Така се появи Аго Асан Мешов, покровителстван сърдечно от неговия приятел, писателя Хайтов. Тази сложена ръка върху рамото, сякаш свързваше два свята, две човешки съдби в едно голямо приятелство, вплетено в един разказ, станал след това част от великолепния филм  „Мъжки времена”.

Всичко вървеше като по мед и масло, но както казваше баща ми:  „В живота сине, човек не знае кое е за добро и кое за лошо”. Появи се реформата и хоп, тъатърът премина към друг театър, трупата оредя и сградата със своите символи осиротя. Тогава всичко тръгна отначало. Пак инициативен комитет, подписки и прошения от интелектуалци, срещи с други министри, увещания и заклинания....за да се възстанови едно изконно човешко право, на достъп до култура.

Идеята трябваше да бъде широко огласена и подкрепена от смолянчани. Така реших да представя  във фоайето на театъра изложбата „Героите на Хайтов и карикатурите на Димовски”. Ретроспективна изложба за живота и творчеството на  двамата родопчани, свързана с Родопите, със Смолян и региона, с опазването и съхраняването на духовното наследство, бита и обичайте на родопчаните. Правех го разбира се в подкрепа, не само за възстановяването на театъра, но и за запазване от предстоящо затваряне на ансамбъл „Родопа”.

Двете институции за родопския регион бяха предложени за закриване, незнайно от кого и незнайно защо, във време, когато нуждата от културна и духовна подкрепа изпитваха най-силно точно родопчани. Тогава, при откриване на изложбата, се появи тя, пра-пра внучката на Аго Асан Мешов, представи ми се и с гордост обяви своята родствена връзка. Знак ли беше пратен ми от горе, символ ли беше като този пред театъра, но тогава разбрах, че делото по възраждане и опазване на духовността трябва да бъде доведено докрай.

Днес, с радост и гордост мога да заявя, че театърът е възстановен, ансамбъла опазен, подготвя се и първата пиеса за сезона по Хайтов. Сигурно на премиерата на спектакъла ще се видим, ние пра-пра-внуците и ще се поздравим за постигнатия успех? Питам се, обаче, дали двамата приятели, които ни гледат отгоре, са доволни от нашите земни превъплащения и странни действия, знаейки, че животът е твърде кратък, за да започваме всичко отначало и пак отначало...и както казва героят от разказа, прототип на който е Хасанчика: „Едно саатче бягане – животче връщане! И все не можеш да се върнеш, откъдето си тръгнал.”