Бунтът на жълтите торбички

Коментар на Мартин Карбовски за Lentata.com

Той е тих, анонимен и не е смешен.

Той е индулгенция, че не сте на улицата. Последна смешка в раковото отделение.

Фейсбук е краят на българската държава. Жълтият край.

Жълтите жилетки във Франция са начало и продължение на републиката на Де Гол.

У нас няма Де Гол. Има само лесни подигравки и брътвежи.

Примерно, че у нас има само един гол... адска тъпота, невежество на вица.

Нито един жив глас за промяна. Само гласове от преизподнята.

Бебето Катерина взето от германските социални служби извика пред немското посолство по малко от 50 човека.

Всеки ден някой луд обявява протест. Вика - хайде да се съберем. Вече не е смешно да се броят минималните хора. По-малко са от журналистите.

Минавам всеки път да преброя всеки един протест. Имам тайна надежда да видя енергия, хора, звуци. Нещо за снимане поне да видя. Нещо, което помня.

Имам такъв стих: “аз не мога сам, ти опитай сам...”

Нема хора. И да спрат тока и водата, да пуснат въздух с азбест - пак нема да има хора.

Всички са недоволни, но са заети. Заети да дишат, да се къпят, да се топлят.

Заети са да емигрират. Не в чужбина, а в страхливите колажи.

Бунт на жълтите торбички.

Задължително е този бунт да не е на улицата. Улицата ще вземе да промени нещо. А ние не искаме това.

Искаме да вярваме, че сме направили всичко, докато къщата гореше.

А изгорялата къща ще разказва друго.

За Фотошопнатата революция. И за революцията, подправена с Фотошоп.