Трансплантацията като спасение и начин на живот! Димитър Василев пред ФАКТИ

Уникална за България трансплантация в болница "Лозенец" даде шанс за нов живот на млад пациент през миналата година. Специфичното за случая е това, че присаждането на бъбрек е извършено след изграждане на пикочен мехур от тънко черво, взето от самия опериран. Как гледа на живота сега… Пред ФАКТИ говори Димитър Василев.

- Г-н Василев, как изглежда животът близо една година след трансплантацията на бъбрек и изграждането на пикочен мехур?
- Аз бях един от онези щастливци, на които животът им се усмихна. Така през месец май 2022 г., когато се реализира донорска ситуация, аз получих бъбрек, а за този момент чаках близо 4 години. Животът днес, близо една година след преживяната трансплантация, е по-прекрасен от всякога. Наистина много можеш да оцениш нещата от живота, когато си минал през нещо такова. И това е така, най-вече защото дълго време си бил без сила. Не си можел да правиш много обикновени неща. Примерно, да пиеш вода колкото искаш. Когато си на хемодиализа, тялото ти не може да приема много течности, защото те се задържат в него, хемодиализата изсушава бъбреците и постепенно ти спираш да отделяш течности. Ти не можеш да пиеш повече от литър, литър и половина течности, като цяло (вода, сокове, салати дори) – дори това е вече много, защото в организмът се събира водата и ти трябва хемодиализата, за да я издърпва. В момента животът ми е супер. Занимавам се с нещата, които обичам. Пиша спортни статии, работя и уча, започнахме да правим подкаст за донорството и трансплантации, наречен “Бъди светлина”. Не съм очаквал, че някога ще правя подкаст, но се оказа, че това е едно огромно нещо, което ми дава смисъл в живота. Дава ми много емоции. Срещите и разговорите с хората в него са изключителни, и най-важното – така даваме гласност на донорството.

- Искам да ви върна към момента, в който ви се обадиха, за да ви кажат, че ще бъдете трансплантиран. Кога бе това и къде бяхте, къде ви завари тази новина…
- Аз живея в Пловдив и бяхме излезли вечерта на една поляна с приятели, очакваше се да бъде едно прекрасно време – през май 2022-а, а то и беше такова. Когато всички седнахме край огъня, за да се насладим на тази атмосфера, ми звънна телефонът. Видях непознат номер и се почудих дали, но вдигнах. Някак беше необичайно да ми се обади непознат номер, защото бе към 21:00 вечерта. Вдигнах, а от другата страна ми казаха: „Здравейте, търсим Димитър Василев?“ Отговорих, че съм аз, а тогава ми казаха, че ми се обаждат за донорска ситуация от болница „Лозенец“. И ми казаха да заповядам на следващия ден сутринта в 7:00 болницата за изследвания. Млъкнах за няколко секунди, след това ги попитах дали наистина ми се обаждат за донорска ситуация. Със спокоен тон от другата страна чух, че е така и да заповядам утре в болницата. Това за мене беше хем нещо, което съм очаквал някога да се случи, хем нещо, което не вярвах, че ми се случва. Знаех, че някога ще стане. Винаги, когато получиш такова обаждане, е много шокиращо. Спомням си, че като се върнах при моите приятели, защото бях отишъл малко по-настрани от тях, за да говоря, фокусът ми вече беше на друго място, духом бях някъде другаде вече. Повярвах, че е дошло времето ми. Не се знаеше дали мен ще изберат, но когато ти се обадят за донорска ситуация, разбираш, че си ти, надяваш се.

- Надеждата води напред…
- Да. За мен надеждата винаги е била много силен стимул. Вярата ми в Бог също – от там винаги съм имал и надежда. Винаги съм имал това спокойствие, че един ден ще ми се случи трансплантация, че животът ми ще бъде по-добър. Винаги това ми е давало огромно спокойствие и аз съм сигурен, че ако бях срещнал някой непознат човек, докато бях на хемодиализа, и аз отворя тази тема, човекът не би познал, че аз съм имал някакъв сериозен проблем. Винаги съм бил много положително настроен. Така бях настроен и към хемодиализата. Имах тази благодарност, че тя ми дава живот, а не, че ме мъчи и че ме ограничава от към време, социални контакти и така нататък. Хемодиализата ми даваше живот, когато моите бъбреци вече не успяваха.

- Близо четири години чакате за трансплантация?
- Да. Аз влязох в списъка на чакащите малко преди да ми направят изкуствен пикочен мехур през 2018 година. През май месец 2022-а се случи трансплантацията. Аз получих първото обаждане за донорска ситуация след близо четири години. За мен не е нормално толкова хора да има на диализа и да се налага да чакат толкова много време. Аз може би съм един от хората, които са имали добрия шанс да им се случи трансплантация, защото има хора, които чакат много повече или пък никога не им се обаждат.

- А при вас става от днес за утре след толкова чакане. Трансплантацията е тежка операция. Какво си мисли човек, когато тръгва към операционната. Знаем, че шансовете не са на 100%...
- Шансовете не са на 100%, но аз съм вярващ човек и имам много приятели, които също са вярващи, аз им написах, че ми предстои трансплантация след няколко часа, и ги помолих да се молят за мен и за другия човек, когото щяха да трансплантират. Вярвах, че всичко ще е наред. Тогава бяхме двама души, които чакахме да ни трансплантират и, честно казано, бях много спокоен. Малко е необяснимо в такава ситуация, че не бях притеснен, но знаех, че всичко ще е наред. Всъщност, мен ме притесняваше моментът, в който ще се събудя в реанимацията. Четири години преди това, когато ми направиха изкуствения пикочен мехур, след операцията ми се беше навила сондата в гърлото и се задушавах. От това изпитвах лек стрес, че ще се събудя в реанимация и няма да мога пак да дишам. Като някакъв проблем само това ме притесняваше леко, но знаех, че всичко ще е наред и то беше наред.

Последната снимка преди трансплантацията

- Една година по-късно тези неща останали ли са назад във времето…
- Няма как да ги оставя тези спомени назад, защото това е един от най-ценните моменти в живота ми. Аз се наслаждавам на това нещо, защото това е моментът, в който се раждаш втори път – говоря чисто физически. Живея с тази настройка, че не мога да изоставя миналото, знам къде бях, знам и че има много други, които няма да имат моя шанс – това ми дава мотивация да говоря за донорството. Аз съм благодарен, че ми се е случило това нещо. Често се връщам към този момент, който разказах за обаждането, когато ми съобщиха, че ще бъда трансплантиран. Когато се събудих в реанимация, около мен имаше прекрасни лекари, санитари и сестри. Не се притеснявах. Знаех, че всичко е наред. Имах този мир в себе си.

- И днес имате подкаст за донорството. Как се справяме с донорството в България…
- Не се говори достатъчно. Това е истината. В последно време, визирам последната година, като че ли има някакво пробуждане. Знаете, че скоро имаше игри за трансплантирани и двете наши момчета спечелиха медали в дисциплини по плуване. Георги Пеев взе златен медал, а Огнян Ганчев бронзов медал. И двамата са претърпели трансплантация на сърце, а Георги има и бъбречна трансплантация. Ето защо е страхотно постижението им. Благодарение на техния успех за донорството отново ще се разчуе. Като цяло има една тенденция доста да се говори за донорството напоследък, но винаги може да се говори повече. Иначе става така, че се направи интервю на човек с трансплантация, минава репортажът и след една седмица хората го забравят, а не е това идеята. Желая доста повече гласност и то постоянна да се дава за донорството. И така се роди този подкаст, посветен на донорството и трансплантациите у нас. Целта е да разкажем и покажем на хората колко е важно да се вземе това решение. Да, много е тъжно, че някой близък е починал. Но през взимането на решение да му се дарят органите, той продължава да живее. Това трябва да знаят хората. Части от даден починал донор буквално са живи в други хора и това им е дало втори живот, несравним с предишния. Или поне така е в моя случай. И аз лично смятам, че това е една утеха и за близките на починалия. Може би обществото все още не е узряло толкова, защото нямаше и много доверие в лекарите на фона на ковид и около ваксините, защото се появиха много конспирации. Това някак капсулира обществото спрямо лекарите. Но това мина. Борбата за трансплантация продължава. И всеки човек, на когото някой лекар му е помогнал, извадил го е от тежко състояние, ние - като пациенти, трябва да благодарим. Трябва да кажем, че в България има добри, има прекрасни лекари и те се борят за нас.

- Знаеш ли от кого си получил бъбрека си. Какво се е случило, за да стигне до донорска ситуация…
- Знам всичко. Срещнах се с близките на моя донор. Много не искам да говоря по тази тема от гледна точка на това, че още не е минала година и за тяхното семейство темата е много тежка. В случая говорим за катастрофа. И вижте каква ирония на съдбата. Катастрофата е станала на улицата, на която аз живея. Едно младо момче, човек с прекрасен начин на мислене – от това, което съм чул от неговите близки, е блъснато. Шофьор не спира на знак „Стоп“, в този момент момчето пресича, и го блъска. Пет дни се борят за живота му в болница, но изпада в мозъчна смърт. Интересното тук е това, че няколко месеца или година по-рано, когато цялото им семейството било вкъщи, са гледали репортаж за донорска ситуация по телевизията. И това е изиграло основна роля, когато са ги питали в онзи тъжен момент за тях, дали желаят да дарят органите на сина им и така да помогнат на други хора. Поклон пред тези хора и вечна благодарност за това решение! Сега аз и още трима души сме напълно здрави, благодарение на това величествено решение на близките му. Трагично е, че млад живот много рано си тръгва от този свят, но той ще остане завинаги сред нас, защото този живот не си е тръгнал напълно. Донорството побеждава смъртта.

- Вие бихте ли станал донор. За себе си взел ли сте такова решение?
- Да, категорично. Цялото ми семейство е на тази вълна, а не само аз. Аз знам какво се случи и как животът ми от съкрушен се възстанови напълно. Помня тежкия период на хемодиализа, не знаеш кога може да се обърка нещо, сякаш всеки ден ти е последен. Такава е съдбата на всеки един човек, който е в списъка на чакащите за трансплантация. Аз не знам точно дали мога да си даря органите, защото съм трансплантиран, но сърцето ми е здраво, белите дробове и черния дроб. Буквално с удоволствие бих ги дал, ако нещо се случи с мен. Родителите ми, вече казах, са на същата вълна. Просто няма как да сме на друга вълна, защото аз съм жив благодарение на някой друг.