България и борбата за правото да не се променяш

Коментар на Ивайло Дичев:

Тук няма да навлизам в политическите мотиви на блокадите – криенето на големите играчи зад гърба на работниците, клатенето на правителството от опозицията, стремежът г-н Денков да бъде представен като лошото, а г-н Борисов – доброто ченге, както и гъстата антиевропейска мъгла, която вече неизменно съпътства нашите караници. Започна се със зърнарите, подеха го енергетиците, на скамейката загряват вероятно ресторантьорите – вероятно ще е така до европейските избори.

Запитах се за един феномен, който е в центъра на този протест: отказът да се променяш.

Колкото по-бърза е промяната, толкова по-голяма е несигурността

На миньорите се предлага да сменят професията си. Допускаме, че става дума за сходно заплащане, а най-вероятно новата работа във ВЕИ-та или рекултивации ще е по-чиста и лека. В държавата има вече хроничен глад за работници. И защо тогава приемаме, че те са прави да отказват? Не говоря за естественото съчувствие, че тези хора могат да останат без работа, а за по-странното съчувствие - че ще им се наложи да се променят.

Вероятно някаква роля тук имат годините на прехода, които пречупиха много човешки траектории. Комунистът се превръщаше в капиталист, филологът се заемаше с реклама, учителката заминаваше в чужбина да гледа стари хора, милиционерът минаваше на тъмната страна – и какво ли не още. Разбира се имаше хора, за които тези житейски прескоци бяха щастливи, но националната травма беше всеобща. Говорим за една затворена и провинциална страна, в която човек нямаше много избор и веднъж назначен за инженер си оставаше инженер до края на живота. И ето че идват 1990-те и трябва да се преквалифицираш, да се преориентираш, да избираш. На думи вдъхновяващо, на психология – трудно.

Промяната ни плаши, защото създава усещането, че губим контрол. Свикнал си с едни хора, един маршрут до работата, ако щете – научил си се на едни хитрости, с които да се измъкваш от неприятности - и изведнъж попадаш другаде, където не знаеш как стоят нещата. Колкото по-голям и бърз е скокът в новата роля, толкова по-голяма е несигурността.

Страхът, че ще станем ненужни

Според един културен инвариант, новодошлият винаги тръгва от най-долу в йерархията – трябва му време да се утвърди и да намери мястото си. В този смисъл промяната на работата за много хора носи усещането за пропадане, за загуба на достойнство. Особено пък ако не си се решил на нея сам, а са ти я наложили отгоре, както в момента го чувстват много от енергетиците. Защото тя се усеща като загуба на минало – в новия колектив не знаят кой си и какво можеш, трябва тепърва да се доказваш. Ама ще се справиш ли? Дипломата, стажът, професионалната биография дават на човека някаква стабилност, но все по-бързата промяна на всичко около нас сякаш започва да ги прави неадекватни. Дори някой да притежава тапия, че владее пакета от програми "Офис" на "Майкрософт", това не значи, че той наистина може ефективно да ги ползва, тъй като те се обновяват всяка година.

Към това се прибавя и застаряването на населението, чиято средна възраст в България вече надхвърли 44 години. Промяната е естествено желание на младия човек, от един момент нататък обаче тя почва да се преживява като заплаха. И тук два противоположни процеса: от една страна населението в развития свят застарява, а от друга технологическото развитие става все по-бързо - изчезват професии, обезценява се опит. Резултатът е това катастрофично усещане, с което ни заливат медиите: ще станем излишни, светът ще ни захвърли. Енергетиците от блокадите, които показваха медиите, изглеждаха млади и е странно, че не искат да използват възможността да овладеят нещо по-перспективно. Може би ги заразява общата национална депресия; може пък да ги подучват онези, които ги употребяват политически.

Обществото трябва да оказва повече подкрепа

Съпротивата срещу промените виждаме в нежеланието да напуснеш мястото, където живееш и да потърсиш по-добри възможности. Не дай Боже Денков да предложи на миньорите да вървят в Пловдив! По комунистическо време човекът живееше гордо вкопан в местожителството си, а от държавата очакваше да му осигурява "поминък" - така че местни велможи откриваха безсмислени производства, които напомняха повече социална услуга отколкото икономика. Тази нагласа май е жива е до днес. Мястото щяло да се обезлюди, ужас; ами нали другото място пък ще се олюди? Е, добре, но с времето хората се привързват към мястото и професията си и искрено отказват да се разделят с тях, въпреки че другаде ще им е по-интересно, по-изгодно.

Драмата с мините ще се повтаря отново и отново, затова ми се струва важно обществото ни да подкрепя хората в скоковете, които ще им се наложи все по-често да правят – реакцията "а на мен кой ще ми даде 36 заплати?" само създава допълнително напрежение. Датската система за сигурност и гъвкавост на труда "флекс секюрити" беше такава програма, която подкрепя не запазването на загубилата смисъла си щатна бройка, а човека, който трябва да премине от едно поприще към друго по-перспективно. Но въпросът не е само финансов.

Смяната на жизнената траектория изисква психологическа подкрепа, изграждане на съвсем ново отношение на обществото ни към новодошлия, към онзи, който решава да се преосмисли. Енергетиците по блокадите трябва да усетят, че ще ги уважаваме повече, ако се решат да започнат наново. Че това не е техен екзистенциален провал, а тъкмо обратното, пълноценно включване в един нов живот. Може би ако започнем по-малко да говорим за корени и коренища и повече за перспективи и хоризонти, ще ги окуражим за този иначе труден избор.