Светослав Иванов: Думи и призраци

Когато написал стиховете на „Върви, народе възродени“ в Русе и ги изпратил на списание „Мисъл“ през 1892 година, Стоян Михайловски вече си е бил спечелил образа на „гръмовержеца“ и „мрачният изобличител“ на българската душа.

Поет, журналист, юрист и народен представител, той е обичал България истински и точно заради това е бъркал в раните на българската душа в моменти, когато думите му не са се харесвали на всички. За него, буквите и езика са били горчиво лекарство, от което обществото се нуждае, за да върви напред, към мечтаната светла бъднина, до която само грамотният и добър човек може да те отведе.

Въпреки че ни завещава този химн преди повече от 130 години, Михайловски ни завещава и още много наблюдения, които днес звучат болезнено точно.

В творчеството си той пише стихотворения, басни и юридически трудове, анализира философията и религията. Но тъй като днес говорим за културата и грамотността, ще обърна внимание на една негова теория от неговите „Политически и философско-религиозни размишления“, свързана с възхода на народите, грамотността и политиката.

Михайловски е смятал, че всяко общество трябва да извърви своя път бавно, стъпка по стъпка, като само времето може да култивира добри нрави. За него прогресът на нравите е муден, а бързането - безрезултатно. Като юрист е бил убеден, че не законите раждат промените, а промените в душите раждат добрите закони. Промяната в душата на един човек е свързана с бягство от крайностите.

Ако следваме тази логика, разбираме как в дигиталната ера, която носи със себе си дигитална култура, дигитална политиката и виртуални човешки отношения, връщат колелото на историята назад.

Крайностите, в които се хвърлят обществата са спускане надолу в развитието на всяка цивилизация - не напредък, а назадък - и идейно, и културно и политически.

Парадоксът на днешния ден е, че обществата поглеждат към стари социални и политически идеи, въоръжени с новите технологии, събуждайки призраците на миналото.

Всички знаем, че ние сме много различни - имаме различен светоглед, образование, работа, мисли и мнение по един или друг въпрос.

Всички тези различни представи за света, България и живота, раждат един общ колективен манталитет, в които се оглеждат българските институции - или както е написал Михайловски: „Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло“.

Това означава, че в момента колективната енергия и манталитет в България могат да родят тази реалност, която имаме.

Когато обществото изпита потребност от друга реалност, в резултат от различни нрави и различна публична съвест, ще се роди и друга реалност - също като живота - той не е константа, а върви напред, прави завои, криволичи. И както хората се променят, така се променят и обществата.

Често казваме, че нашето днес е време на разделения. Само по себе си това е вярно - наблюдаваме повсеместно и глобално политическо роене, остарели идеи изскачат от килера на историята в търсене отново на място под слънцето. Животът върви на бързи обороти. Но поглеждайки към текстовете на автора на „Върви народе възродени“, има едно прозрение, което истински ме плаши. Това е неговата теория за преждевременното развитие.

Михайловски си го представя като дете, което на дванадесет или четиринадесет години мисли, чувства, говори и действа като четиридесетгодишен мъж. Такива деца преживяват твърде бързо своето земно битие - като вземат, тъй да речем, три години в една година: те минават и отминават, без да оставят диря, като същински призраци.

Живеем ли във времето на собственото си преждевременно развитие? Време, в което знанието не познава граници, но и незнанието е равно по количество и стойност? Две равни величини, в свят, в който знанието е ценност, а агресивното незнание все по-голямо правило. Думите са снаряди.

Преждевременно развитие на призрачно преминаване през историята. Върви, народе възродени. Но върви с мисъл. Не със спринт. Бавно, с високо вдигната глава и вяра. Ако искаме да оставим диря, преминавайки през призраци.