Светът навлиза в период на оспорване на границите на американската мощ

Ема Ашфорд, старши научен сътрудник в Центъра "Стимсън" и асистент в университета "Джорджтаун". Тя е автор на книгата Oil, the State, and War: The Foreign Policies of Petrostates. Нейният анализ е публикуван във „Форин афеърс“/ БГНЕС

На Мюнхенската конференция по сигурността през февруари 2022 г., само няколко дни преди руската инвазия в Украйна, Аналена Бербок, новоизлюпеният външен министър на Германия, заяви, че Европа е изправена пред суров избор между "Хелзинки или Ялта". От едната страна беше конференцията във Финландия през 1975 г., където 35 държави подписаха споразумение, което признаваше границите на Европа след Втората световна война за окончателни и призоваваше за насърчаване на международното сътрудничество и правата на човека. От другата страна беше срещата на върха в Крим през 1945 г., където западните лидери предадоха страните от Източна Европа, като предоставиха на Сталин свободна власт в региона. Според Бербок изборът е "между система на споделена отговорност за сигурността и мира" или "система на съперничество на силите и сфери на влияние". През март Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия, заявява, че Западът е взел правилното решение, като е отказал да обсъжда въпросите за разширяването на НАТО или за украинския неутралитет. "Путин се опитва да върне часовника към друга епоха - епоха на брутално използване на сила, на политика на власт, на сфери на влияние и на вътрешни репресии", твърди тя. "Убедена съм, че няма да успее."

Още новини от Украйна

Една година след началото на войната този възглед - че сферите на влияние са нещо от миналото - е по-широко разпространен от всякога. Първата голяма война на европейска земя след Втората световна война се възприема от много американски и европейски външнополитически елити, парадоксално. Не като знак, че реалностите на съперничеството и международната политика на силата са се завърнали, а по-скоро, че западните ценности и сътрудничеството в областта на сигурността могат да триумфират над тях. За много коментатори в Съединените щати отговорът на президента на САЩ Джо Байдън на войната е най-големият му външнополитически триумф и ясен знак, че външната политика на САЩ е на прав път. Всъщност Стратегията за национална сигурност, която Белият дом публикува през октомври, почти направи победна обиколка, като отбеляза: "Ние водим единен, принципен и решителен отговор на руското нахлуване и обединихме света, за да подкрепим украинския народ, който смело защитава страната си."

Ако се отдръпнем от триумфалността обаче, картината не е толкова ясна. Войната в Украйна е - ако не точен провал на възпирането за САЩ - то поне ясен провал на политическите решения на САЩ през последните няколко десетилетия за поддържане на мира в Европа. Със сигурност е вярно, че войната показа готовността на Запада да се изправи срещу завръщането на политиката на силата. Но тя показа и практическите ограничения на тази стратегия. Последната година не беше опровержение на света на съперничеството, конкуренцията на великите сили или сферите на влияние, както го описват някои, а по-скоро демонстрация на това как изглеждат всички те на практика. Тя доказва, че Съединените щати не могат винаги да възпрат една решителна реваншистка държава, без да поемат неприемливо високи разходи и рискове.

Тази погрешна диагноза е от значение: ако политиците възприемат войната в Украйна като триумф на американската политика, те ще са по-склонни да правят подобни грешки и на други места. И тъй като Съединените щати навлизат в период на нарастващо оспорване на границите на западната сфера на влияние и на начина, по който тя ще взаимодейства с тези на Русия и Китай, научаването на правилните уроци от Украйна не би могло да бъде по-належащо.

Политически провал

Много от оценките, публикувани след като мандатът на Байдън достигна две години, пренебрегват първата година от мандата на президента, като хвалят реакцията му на нахлуването в Украйна, без да отчитат посланията му за предстоящата криза през 2021 г. "Политиката на Байдън към Русия е може би най-успешната от повече от десетилетие насам", изтъква изследователката Лиана Фикс. Дори критиците на външнополитическото статукво смятат, че администрацията се справя умело с кризата, като Стивън Уъртхайм и Мат Дъс например твърдят, че "Байдън се справи с Русия ловко". Те несъмнено са прави. Администрацията на Байдън реагира прагматично и компетентно на най-голямата геополитическа криза от десетилетия насам, като първо предупреди за вероятността от война, а след това оказа подкрепа на Украйна, като в същото време държеше под око риска от ескалация.

Но малцина наблюдатели коментираха първата година от мандата на Байдън по същия начин. Повечето от тях не успяха да подчертаят несъответствието между изявленията на администрацията преди нахлуването на Русия и реакцията на Белия дом след това. Така например още през декември 2021 г. представители на администрацията обещаваха, че ангажиментът на Съединените щати към украинския суверенитет е "непоколебим"; през ноември същата година те обсъждаха на четири очи изпращането на американски военни съветници в помощ на украинците. Но до 24 февруари 2022 г. тонът на администрацията решително се промени: Съединените щати няма да се ангажират пряко в бойните действия в Украйна. Отговорът на САЩ ще да бъде "не пряк", като щеше да участва във войната чрез санкции, помощ и разузнавателна подкрепа.

Това очевидно беше правилният избор. Прякото участие на САЩ във война с ядрена Русия би било катастрофална грешка. Но това поставя под въпрос стратегията на администрацията за предотвратяване на войната през предходните месеци. По всичко личи, че Байдън е решил седмици или дори месеци преди инвазията, че цената на директната борба с Русия ще бъде твърде висока. Служители на администрацията открито размишляваха за въоръжаване на бъдещо украинско въстание след широко очакваната руска победа. И все пак, ако през цялото време са знаели, че шансовете за предотвратяване на конфликта са малки - и че Съединените щати няма да се ангажират пряко - тогава защо не са обмислили други политически варианти, като например да предложат мораториум върху приемането на Украйна в НАТО? Защо да продължават да играят с такива изключително лоши карти с надеждата, че това ще възпре руските действия?

Извличането на правилните поуки от Украйна не би могло да бъде по-належащо.

Най-вероятният отговор е, че те не желаеха да признаят какво би означавало изоставяне на Украйна в по-широк план за силата на САЩ: че тя е ограничена в това, което може да постигне. За този когнитивен дисонанс не може да бъде обвинявана изцяло администрацията на Байдън. Идеята, че Украйна и Грузия един ден ще се присъединят към НАТО - и че приемането на всякакъв друг курс би означавало да се приемат ограниченията на американската мощ - е основна предпоставка на външната политика на САЩ поне от администрацията на Джордж Буш, дори когато много други държави-членки отхвърлят идеята.

Всъщност, особено след нахлуването на Русия в Украйна през 2014 г., сред външнополитическия елит беше общоприето разбирането, че членството на Украйна и Грузия в НАТО е по-скоро стремеж, отколкото практика. Както се изрази ученият Майкъл О'Ханлън през февруари миналата година, седмици преди инвазията: "Да се каже, че Украйна няма да се присъедини към НАТО скоро (ако изобщо някога се присъедини), не е отстъпка пред Путин, а признаване на реалността." Но дори когато войната се очертаваше, американските политици не бяха склонни да признаят тази реалност, давайки ясно да се разбере, че няма да обсъждат политиката на отворени врати на НАТО с Русия.

Невъзможно е да се каже дали предлагането на някакъв компромис по отношение на потенциалното членство на Украйна в НАТО щеше да предотврати войната. Руските искания Украйна да остане необвързана можеше също така да изключат по-тесни връзки с ЕС, нещо, което много украинци не биха приели. Други предполагат, че войната е неизбежен резултат от ненаситните реваншистки и империалистически импулси на президента Владимир Путин. Неговата реторика често подсказва, че той гледа на Украйна не толкова като на държава, колкото като на непокорна руска провинция. Възможно е да е избрал да хвърли заровете, считайки потенциалните териториални придобивки за по-ценни от политическите отстъпки на Запада.

Но би било необходимо наистина ограничено разбиране за региона, за да се твърди, че негъвкавата политика, провеждана от американските политици в Източна Европа през последните няколко десетилетия, не е изиграла роля в навечерието на войната. Нежеланието да се обмисли какъвто и да е алтернативен път за Украйна, Грузия, Молдова и други държави допринесе за токсична каша от политически спорове, страхове за сигурността и империалистически амбиции, които в крайна сметка доведоха региона до ръба на войната. Какъвто и да е крайният резултат от тази война, фактът, че тя изобщо се случи, е провал на политиката.

Защо "сферите на влияние" се завръщат

През 2017 г., когато Стратегията за национална сигурност на администрацията на Тръмп приветства завръщането на "конкуренцията на великите сили", тя даде началото на дебат във Вашингтон относно определението на този термин. Малцина предположиха, че то може да означава завръщане към открит конфликт в периферията на Европа. Но войната в Украйна подчертава последиците, които конкуренцията между великите сили може да донесе, ако е лошо управлявана. И показва потенциала за катастрофа, ако политиците на САЩ не могат да преодолеят еднополюсния си начин на мислене.

В по-широк геополитически смисъл войната в Украйна бележи завръщането на съперничеството за сфери на влияние в световната политика. Най-просто казано, сферата на влияние е област, в която дадена велика сила може да определя политическите или икономическите резултати и да се опитва да изключи съперничещите си държави от това, въпреки че не контролира пряко територията. Може би защото "сфера на влияние" се е появява като термин по време на разцвета на имперския колониализъм, а може би просто защото често е прилагана на практика по неморален начин, този термин придобива силно негативна конотация. Понятието предизвиква образи на Ялтенската конференция и произволното разделение на Европа след Втората световна война или на британския министър-председател Невил Чембърлейн, който угажда на Хитлер в Мюнхен през 1938 г. Противниците твърдят, че сферите на влияние са морално неоправдани, тъй като великите сили обричат по-малките държави да страдат от ръцете на по-големите си съседи.

Това обаче е фундаментално неразбиране на концепцията. Сферата на влияние не трябва да бъде някакъв вид любезност, която една велика сила предлага на друга над главите на по-малки, по-уязвими държави. По-често тя е просто факт, утвърждаване на географията и властта. Сферата на влияние е просто място, където една велика сила утвърждава своето господство, а друга се страхува или не желае да я оспори, защото предполагаемата цена е твърде висока. Да разгледаме случая с Афганистан: в писмо от 1869 г. руският външен министър се опитва да увери британския си колега, че Афганистан се намира "напълно извън сферата, в която Русия може да упражнява своето влияние". По-късно двете държави ще формализират тази договореност, както и ще определят ясни граници за това коя държава в кои части на Персия ще има влияние в англо-руската Антанта от 1907 г. И двете отразяват една проста реалност: руснаците не вярват, че ползите от борбата с британците за Афганистан или за контрола над цяла Персия ще си заслужават разходите.

Някои коментатори предполагат, че не можем да приемем подобни договорености, като твърдят, че светът е преминал отвъд тези остарели, колониални идеи в една по-просветена епоха. Истината обаче е по-прозаична. По време на еднополюсния момент, периодът на глобално господство на САЩ, последвал разпадането на Съветския съюз, на Съединените щати просто не им се налагаше да се занимават много с въпроса за сферите на влияние, защото властта им беше неоспорима. Политологът Греъм Алисън го формулира накратко: Американските политици са престанали да признават сфери на влияние "не защото концепцията е остаряла", а защото "целият свят де факто се е превърнал в американска сфера".

Така, когато през 1999 г. по време на интервенцията на НАТО в Косово Русия заяви, че бивша Югославия попада в нейната сфера на влияние, стигайки дотам, че изпрати руски парашутисти на кичозна мисия да превземат летището в Прищина, Съединените щати успяха до голяма степен да го игнорират. Беше ясно, че Русия, чиито десантчици бяха принудени да молят колегите си от НАТО за храна и доставки, не разполагаше със сила, за да подкрепи твърденията си. По подобен начин, когато в средата на 90-те години на миналия век Китай започна да заплашва Тайван, Съединените щати отговориха с мащабна демонстрация на военна мощ, като преведоха група самолетоносачи през Тайванския проток и принудиха китайските лидери да отстъпят.

Упорството на Вашингтон през последните десетилетия, че сфери на влияние не трябва да съществуват, беше декларация за собствения му глобален обхват и превъзходство. Днес обаче светът навлиза в период на оспорване на границите на американската власт, като Русия и Китай са все по-способни да отстояват собствените си интереси в областите, намиращи се най-близо до техните граници.

Съединените щати отказаха да обсъждат политиката на отворени врати на НАТО преди нахлуването в Украйна поради една основна причина: че това може да лиши държавите в Източна Европа от възможността да правят собствен външнополитически избор. Само няколко седмици преди инвазията държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен беше попитан за политиката на отворени врати. "Няма да има промяна", каза той. "Съществуват основни принципи, които сме решени да поддържаме и защитаваме", добави той, включително "правото на държавите да избират сами своите договорености и съюзи в областта на сигурността".

Но последната година показа, че този подход е недостатъчен, частично защото не успя да отчете руското посредничество. Изправен пред перспективата Украйна да се изплъзне от неговата орбита и неспособен да постигне каквито и да било отстъпки от западните държави, Путин предпочете вместо това да заложи на рискована и скъпоструваща военна експедиция. Дори когато военната кампания преживя значителни неуспехи, той беше готов да предприеме все по-драматични стъпки, за да се опита да контролира Украйна - от масова мобилизация на руски войски до широкомащабни бомбардировки на гражданската инфраструктура.

Резултатите със сигурност са катастрофални за Русия: тя не е постигнала почти нищо от първоначалните си цели, Киев остава независим, руската икономика е в упадък, а десетки хиляди руски войници са загинали. Но инвазията също така наложи огромни разходи на народа на Украйна, заедно със значителни разходи и риск от ескалация за Европа и Съединените щати. Ако войната в Украйна е успех за администрацията на Байдън или за нейните предшественици, то тя е пирова.

Конкуренцията между великите сили

В речта си през 2008 г. държавният секретар Кондолиза Райс изрази увереността си във визията за "свят, в който великата сила се определя не от сфери на влияние или конкуренция с нулев резултат, или силните да налагат волята си на слабите". Но 15 години по-късно всички тези характеристики се завръщат с пълна сила. Войната в Украйна далеч не опровергава бруталния характер на международната политика, а показва неприятните реалности на съперничеството за сфери на влияние между великите сили.

Тя също така категорично разкри границите на възможностите на САЩ да възпират действащите лица в най-близките и скъпи за тях места с невоенни средства. Ангажирането на Съединените щати да се бият пряко в тези райони би довело до неприемливо високи рискове и разходи за американския народ - нещо, което самият Байдън призна, казвайки пред репортери: "Няма да водим трета световна война в Украйна."

В същото време обаче външнополитическият елит на Вашингтон демонстрира слабо признание, че принципът за избягване на война между великите сили заради периферни интереси може да се приложи и другаде. Да вземем например Тайван: общественото мнение категорично се противопоставя на директни военни действия с Китай за Тайван, а военните игри показват, че подобен избор може да бъде катастрофален за Съединените щати. Въпреки това американските политици продължават да се заиграват с идеята да преминат от дългогодишната политика на стратегическа неяснота на американското правителство към по-твърда позиция на открита военна подкрепа за Тайван. Като се има предвид очевидната нарастваща решимост на Пекин да постигне "обединение" с острова, подобен ход на Съединените щати може да се равнява на допускане на същите грешки, които направиха в Украйна. Всеки опит за изясняване на факта, че Тайван е извън сферата на влияние на Пекин, може да доведе до провокиране на войната, която Съединените щати искат да избегнат.

Светът навлиза в период на оспорване на границите на американската мощ.

Независимо от това какво казват критиците, приемането на факта, че някои държави ще могат да упражняват повече власт в най-близките до тях региони, не обрича непременно малките държави на завладяване от по-големите им съседи. Помислете отново за последната година: въпреки че приеха, че пряката намеса би била твърде скъпа, например, Съединените щати не изоставиха Украйна на нейната съдба. Напротив, американското правителство предостави значителна военна и финансова помощ, внимателно калибрирана, за да остане под прага, който може да доведе до по-широка война. Украйна може и да е извън американската сфера на влияние, но Съединените щати ѝ помагат да не бъде включена в руската сфера.

Такива стратегии могат и трябва да се прилагат и другаде. Малките държави могат да изградят собствен военен потенциал и да получат подкрепа от други държави, за да се превърнат в неапетитна храна за по-големите си съседи. Вместо перформативни жестове, които внушават подкрепа за независимостта на Тайван, например, политиците трябва да инвестират сега в подпомагане на острова да се защити чрез подходящо диверсифицирана стратегия "porcupine". Не само че е много по-ефективно да се извършва такова укрепване преди всяка потенциална война, но ако се прилага разумно, този подход може дори да предотврати тази война.

За да възприемат тези стратегии обаче, политиците трябва да извлекат правилните поуки от войната в Украйна. Ако политиците успеят да отхвърлят преждевременния триумфализъм, да признаят практическите ограничения на американската мощ, да се научат да делегират отбраната на държавите, които са на върха на копието, да се чувстват по-комфортно с неяснотите, необходими за ориентиране в опасните зони, където сферите на влияние се припокриват, те може би ще успеят да избегнат катастрофата.