Четири часа, сълзи и 15 минути аплодисменти за „Физика на тъгата“

„Физика на тъгата“ на Георги Господинов вече има своя сценичен живот. След премиерните представления на 6 и 7 октомври на Голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“ спектакълът на словенския режисьор Йерней Лоренци предизвика вълна от реакции – както сред театралната публика, така и в социалните мрежи.

Първите впечатления очертават представление, което трудно се побира в обичайното определение „театрална адаптация“. Четири часа, лични изповеди на актьорите, предмети от собственото им минало, музика, откъси от романа и Минотавърът като образ на изоставеното и уязвимото се събират в колективно преживяване за паметта, детството, загубата и емпатията.

Именно продължителността – около четири часа с антракт – беше един от въпросите преди премиерата. След нея обаче се оказа, че за част от публиката времето е минало почти неусетно. Репортаж от премиерната вечер цитира зрители, които в края се питат кога са изминали четирите часа и споделят, че спектакълът не им е натежал.

Един от първите критически отзиви е още по-категоричен – четирите часа „не ни стигнаха“, а публиката е аплодирала около 15 минути след края.

Не драматизация, а обща памет

Лоренци не се опитва да преведе буквално сложната и фрагментарна структура на романа на Господинов. Заедно с драматурга Дино Пешут той търси друг път към книгата – през личните истории на самите актьори.

Затова на сцената те не са само персонажи. Те носят собственото си минало.

Теодора Духовникова разказва за своя дядо и за детския спомен за миризмата на йод по ръцете му, докато ѝ чупи орехи. Други актьори се връщат към баби, села, детски игри, семейни истории, страхове и загуби. Наред с думите на Господинов така постепенно се появява своеобразна обща биография на няколко поколения.

На сцената попадат и истински вещи от миналото на актьорите – първата плюшена играчка на Духовникова, мечето Миша от Олимпийските игри в Москва през 1980 г., пазено от Параскева Джукелова, стар телефон, семейни предмети, снимки, книги и други малки свидетелства за отминалото време.

Първоначално почти празното пространство постепенно се превръща в своеобразен музей на личната и колективната памет.

А по време на антракта границата между сцена и салон буквално изчезва – зрителите могат да се качат на сцената и да разгледат предметите.

Минотавърът като изоставено дете

През спектакъла преминава и една от централните фигури в романа – Минотавърът. Но не като чудовището от древногръцкия мит, а като самотно и изоставено същество.

В ролята е Димитър Николов. Неговият Минотавър е по-близо до уплашено дете, отколкото до митологично чудовище – образ на уязвимостта, различността и страха от изоставяне.

Именно това преобръщане на познатия мит е сред основните връзки между романа и спектакъла. За Господинов тъгата на детето от 70-те години и тъгата на Минотавъра в крайна сметка могат да бъдат една и съща човешка история.

Актьорски ансамбъл вместо отделни звезди

В спектакъла участват Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Василена Винченцо, Дарина Радева, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова и Христо Петков.

И макар сред тях да има едни от най-разпознаваемите лица на Народния театър, замисълът на Лоренци е противоположен на спектакъл, изграден около една звезда. Актьорите функционират като ансамбъл, в който една история преминава в друга, а отделните биографии постепенно започват да звучат като части от един общ спомен.

Самият режисьор определя създаденото като своеобразна „перформативна полифония“ – множество гласове, които се опитват да свържат хората.

Георги Господинов, който е бил близо до процеса по време на продължилите месеци репетиции, даде изключително висока оценка на резултата още преди премиерата. Според него Лоренци е успял да предаде не буквата, а есенцията и вълнението на книгата. Писателят го определи като най-близкото до самия него представяне на негов текст.

Сълзи, смях и дълги аплодисменти

Първите реакции след представленията са силно емоционални. Публикации от премиерата описват зрители, които се смеят на детските истории, а малко по-късно се просълзяват от болезнените лични признания на актьорите.

В социалните мрежи и театралните общности също започнаха да се появяват препоръки и положителни оценки. Показателно е, че дори в дискусиите на зрители вече се отбелязва колко необичайно единодушни са първите мнения за спектакъла – от препоръки той непременно да бъде гледан до възторжени оценки за актьорската работа и режисьорския подход.

Вероятно една от причините е, че Лоренци не оставя зрителя само в ролята на наблюдател. Постепенно личните истории на сцената започват да отключват неговите собствени спомени – за детството, родителите, бабите и дядовците, предметите, които вече ги няма, и хората, които са останали единствено в паметта.

Така „Физика на тъгата“ се оказва спектакъл не толкова за тъгата, колкото за разпознаването.

Послание, което ще бъде прочетено след 100 години

Една от най-необичайните идеи идва в края на представлението. Публиката получава възможност чрез QR код да остави дума, пожелание или послание към хората на бъдещето.

Получените послания се отпечатват и ще бъдат събрани в специална капсула на времето, която трябва да бъде отворена след 100 години.

Сред първите изпратени думи е простото: „Благодарна съм за всичко“.

Жестът директно продължава една от идеите на романа – че ако трябва да оставим свидетелство за света си, може би най-важното няма да бъдат големите монументи, а обикновените човешки неща: думи, миризми, играчки, спомени и малките следи, доказващи, че сме били тук.

Петнадесет години след появата на романа „Физика на тъгата“ за първи път получава подобен сценичен живот в България. Книгата, преведена на повече от 20 езика и донесла на Господинов редица международни отличия, винаги е изглеждала трудно преносима на театрална сцена заради своята нелинейна, лабиринтна структура.

Лоренци очевидно е решил проблема, като не се е опитал да превърне целия роман в пиеса.

Вместо това е превърнал театъра в лабиринт.

И ако се съди по първите реакции след премиерата, публиката с готовност влиза в него.

Следващите представления на „Физика на тъгата“ са обявени за 29 октомври, 6 и 24 ноември, както и за 2 и 16 декември на Голямата сцена на Народния театър.

Източници: Народен театър „Иван Вазов“, БТА