Нико – студеният глас зад една рок легенда

Преди да стане гласът на една от най-влиятелните рок плочи, Нико вече е лице, което трудно се забравя. Родена като Криста Пефген на 16 октомври 1938 г. в Кьолн, тя започва да работи като модел още като тийнейджърка. Париж, модните списания и високите скули я превръщат в разпознаваема фигура, но киното първо ѝ дава шанс да се появи пред по-широка публика.

През 1960 г. Федерико Фелини я включва в „Сладък живот“. Появата ѝ е кратка, но достатъчна, за да я постави сред лицата на европейската бохема. Няколко години по-късно Нико се среща с Анди Уорхол в Париж. Той я кани в Ню Йорк и я въвлича в света на „Фактори“ – артистичната среда, в която музика, кино, мода и визуално изкуство съществуват едновременно.

Три песни, които променят биографията ѝ

През 1966 г. Нико участва във филма на Уорхол „Челси Гърлс“, а паралелно с това се оказва в центъра на новия му музикален проект. Уорхол настоява тя да се присъедини към „The Velvet Underground“, въпреки че групата не я приема без напрежение. Резултатът е дебютният албум „The Velvet Underground & Nico“, издаден през 1967 г.

Нико пее водещите вокали в три песни – „Femme Fatale“, „All Tomorrow’s Parties“ и „I’ll Be Your Mirror“. Именно нейният нисък, хладен и отчетливо чужд глас внася в албума усещане за дистанция, красота и тревожност. Библиотеката на Конгреса определя записа като произведение с културно, историческо и художествено значение и го включва в Националния регистър на звукозаписите през 2006 г.

Плочата не е голям търговски успех при излизането си. Тя не влиза в Топ 100 на американската класация и не създава хитове, но постепенно се превръща в един от най-влиятелните албуми в историята на рока. Обложката с жълтия банан, проектирана от Уорхол, допълва превръщането му в културен символ.

Нико отказва да остане само муза

Същата година излиза и първият ѝ солов албум „Chelsea Girl“. В него Нико записва песни на Боб Дилън, Лу Рийд, Джон Кейл и младия тогава Джаксън Браун. Сред тях е „These Days“, която десетилетия по-късно получава нов живот чрез филма „Семейство Тененбаум“.

Нико обаче не харесва камерния фолк звук на албума. „Когато чух плочата за първи път, заплаках – и всичко беше заради флейтата“, казва тя по-късно, цитирана от „Индипендънт“. След това започва да изгражда собствена музикална вселена, много по-мрачна и непримирима.

Джон Кейл продуцира и аранжира „The Marble Index“ от 1968 г., „Desertshore“ от 1970 г. и „The End…“ от 1974 г. В тези записи Нико използва хармониум, а песните ѝ звучат като бавни, сурови и почти средновековни видения. Биографът Дженифър Отър Бикърдайк обобщава интереса си към певицата така: „Исках да разбера кое е истина и кое е мит, защото около нея има толкова много митология.“

Краят в Ибиса

Нико продължава да записва и да концертира, но последните години от живота ѝ са белязани от тежка зависимост и несигурност. На 18 юли 1988 г. тя претърпява инцидент с велосипед в Ибиса. След падането е откарана в болница, където умира на 49 години от мозъчен кръвоизлив.

Днес името ѝ често се произнася заедно с това на Уорхол и „The Velvet Underground“, но музиката ѝ не се изчерпва с трите песни от „Банановия албум“. Нико започва като образ, превърнат в муза, и завършва като автор със собствен, разпознаваем и трудно подражаем звук.

Източници: the-independent.com, theguardian.com, pitchfork.com