Как се сформират осакатени позиции по международни въпроси

Изявленията на министър-председателя на България Бойко Борисов след заседанието на Съвета по сигурността към Министерския съвет на 15 октомври за пореден път пораждат въпроси относно формирането на позициите на страната по важни международни въпроси, какъвто без съмнение е този за турската инвазия в Сирия и последиците от нея.

Коментирането на хипотезата за задействане на член Пети от Договора за НАТО е най–малкото неподходящо, защото бе лансирана спекулативно от една германска медия /вестник „Ди Велт”/ и не почива на никакви реални и обосновани очаквания. Не случайно министърът на външните работи на Люксембург я счете за толкова нереалистична, че я назова „извънземна”, макар че не стана ясно защо му трябваше въобще да я коментира. Тя буди само тревога в незапознатите както със събитията, така и с прилагането на съответиня текст от Договора. Предвид на факта, че на заседанието на Съвета по сигурнсостта присъстват и представители на българските разузнавателни структури, е повече от странно съветниците на Борисов да му внушават вестникарски спекулации. «България не подкрепя турската операция заради последиците ѝ за хуманитарната обстановка в региона.» Дотук, добре, но само заради това ли?

Вторият въпрос, който възниква, е свързан с изявите на знайни и незнайни експерти по българските медии, които така и не се позоваха на член 51 от хартата на ООН, за да докажат несъстоятелността на турските аргументи за предприетата инвазия. А тъй като член 5 от Договора на НАТО е обвързан с член 51 на ООН, можеше лесно да се обясни на премиера, в какво се състои същността на заявената от болшинството европейски страни позиция против действията на Турция. «България не подкрепя турската операция заради последиците ѝ за хуманитарната обстановка в региона.», реши Съветът за сигурност към МС. Дотук, добре, но само заради това ли?

По първия въпрос: Сирийската армия с руска подкрепа едва успява да прочисти собствената си територия от терористични групировки, изтласкани до последното си убежище в Идлиб и не би могла, няма ресурса и няма за какво да навлиза в територията на страната с най–силна армия в региона . Освен това, ако внимателно се наблюдава последното развитие на обстановката, се вижда, че след постигане на споразумение между кюрдите и правителството в Дамаск, сирийската армия действително се придвижи на север и зае позиции до Тал Тамър, близо до границата с Турция, където до този момент контрол упражняваха кюрдските „Сирийски демократични сили”. Но едновременно с това руски полицейски сили бързо заеха позиции между турските и сирийските войски и най–вече поставиха под свой контрол ключовия град Манбидж, което променя плановете на Ердоган. Към този град на стратегически важната магистрала М4 Турция отдавна имаше претенции. Но както М4, така и втората магистрала М5 са залегнали в турско–руското споразумение от Сочи от септември миналата година. Една от важните точки в това споразумение беше контрола на двете магистрали да бъде поет от сирийското правителство. Така сирийските сили ще контролират важен пътен възел към Ракка и Дейр ез Зор. Поемането на контрола на гр. Манбидж от руски и сирийски въоръжени сили означава, че няма да има турски „пояс” от Африн до Източните части на Сирия с участие на ислямистките групировки под турско командване. След изявлението на Ердоган, че ще продължи операцията „до постигането на всички цели”, неговият директор в Президентството за връзки с обществеността Фахретин Алтун даде една по–широка формулировка: „..докато Турската Република не се убеди, че сигурността на гражданите е гарантирана и постигнатото досега е задоволително”. Подобна формулировка беше използвана и след предишната военна операция на Турция в Сирия, преди преустановяването ѝ.

Изразеното от вицепремиера и външен министър госпожа Екатерина Захариева мнение в интервю за БНТ на 16.10.2019 г., че ако кюрдите са постигнали споразумение с правителството в Дамаск, това ще усложни много ситуацията, е плод на абсолютно сбъркано мислене. Та това са граждани на Сирия! Разбира се, че ще търсят опора в столицата. Много болезнено трябваше да осъзнаят грешката си, ориентирайки се към САЩ. Ако българските турци поискат разговори с българското правителство, а не с турското, това по логиката на Захариева означава ли нещо лошо, нещо, „усложняващо” обстановката!

По втория въпрос: Член 5–ти от Договора на НАТО гласи, че „страните приемат въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка като нападение срещу всички; Изхождайки от това, приемат, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях осигурява подкрепа в изпълнение правото за индивидуална и колективна защита на страната или страните, признато в член 51 от Устава на ООН.” Задействането на член Пети се предхожда от консултации, по време на които други страни–членки могат да изложат възражения, а такива в случая има доста и при това основателни. Консултациите могат да се провалят, ако страните–членки преценят, че Турция носи също така вина за ескалацията, защото не се вслуша в предупрежденията на другите държави да се въздържа от подобни действия.

Ако въпреки това се вземе единодушно решение, че има основание за въвеждане в действие на член Пети от Договора, всяка страна–членка решава самостоятелно, под каква форма да упражни своята подкрепа. Теоретично, тя би могла да се изрази само в декларация на нацоналния парламент или предоставяне на хуманитарна помощ. Не съществува задължение на всяка цена да участва във военна операция със собствени въоръжени сили. И това трябваше да се обясни, а не да се хвърля сянката на опасението, че България може да бъде въвлечена пряко във военен конфликт. Дори едниственият досега случай на задействане на член Пети на 04 октомври 2001 г. по повод терористичните атаки от 11.09.2001 г. бе по–скоро символично и се базираше не на Договора на НАТО, а на резолюция 1368 на СС на ООН.

Тъй като Турция се позова на член 51 от Устава на ООН, който признава правото на държавите на самозащита и никой не постави въпроса, а има ли основание за това и в какво се състои той, нека да хвърлим поглед и върху него. Този член гласи следното:

«Никоя разпоредба на настоящия устав не накърнява неотменимото право на индивидуална или колективна самоотбрана в случай на въоръжено нападение срещу член на организацията, докато Съветът за сигурност вземе необходимите мерки за поддържането на международния мир и сигурност. Мерките, предприети от членовете при упражняването на това право на самоотбрана, трябва незабавно да бъдат съобщени на Съвета за сигурност и с нищо не трябва да засягат правомощията и отговорността на Съвета за сигурност съгласно настоящия устав за предприемане във всяко време на такива действия, каквито той сметне за необходими за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.

От текста е видно, че не е изпълнено първото условие: няма въоръжено нападение срещу Турция. Гранични инциденти, ако има такива /а както Ердоган, така и Бойко Борисов цитираха твърде преувеличен брой /, те не влизат в обхвата на този член на Устава на ООН. Това сме го обосновавали и при предишните две военни операции на Турция в Сирия. Няма нужда и да напомняме, че не правителствата на Сирия и Ирак са организаторите на такива инциденти. Интересното е, че когато турската армия палеше гори в Северен иракски Кюрдистан и полета в Северна Сирия, а турски военни обстрелваха селяните, дръзнали да излязат да приберат реколтата си, нямаше никакви реакции от международнта общност.

Втората част от член 51, касаеща Съвета за сигурност на ООН, също няма връзка с турската аргументация, защото военната операция започна без съгласието на Съвета, който заседава след нейното начало.

Но нито категоричното нарушаване на международното право, нито турцизирането на цели райони от Сирия след първата, след втората, а сега и третата поред интервенция, нито придружаващите турската армия наемници от радикални ислямистки групировки и техните издевателства безпокоят премиера на България и външния му министър. Г–жа Захариева нарече положението обезпокоително, но цитирайки единствено заплахата от «бежанска вълна». Бившият турски посланик в София с открита подигравка от телевизионните екрани казваше: «Когато в Истанбул завали дъжд, българите говорят за бежанци.» Не че трябва да подценяваме проблема. Но за сведение на г–жа Захариева, кюрдите, досега наистина 140 000, напускат провинцията в обратна посока, към вътрешнстта на страната, а онези които са се стекли на северноафриканския Средиземноморски бряг и чакат удобен превоз през Средиземно море са 6 милиона.

Нивото на коментарите в някои случаи не е по–различно. Бивш служебен министър заяви на 16. 10., че Русия не е решила нито едни въпрос в Близкия Изток, но сигурно и на ум не му идва, че ако не бе поканена от правителството на Сирия, днес Дамаск щеше да е столица на халифата на «Ислямска държава». Дни преди това негов съмишленик коментира, че Русия въобще не е имала намерение да унищожи «Ислямска държава», а е влязла за да демонстрира помощ на съюзника Ассад. А кой я унищожи? САЩ ли, чиито самолети летяха над керваните от цистерни през пустинята и не ги спряха с нито една бомба? Или Турция, която лекуваше в болниците си ранените джихадисти и прехвърляше оръжия за тях през границата? Бивш зам.министър пък възвелича Бойко Борисов, че бил единственият приятел на Ердоган в ЕС. Орбан ще вземе да се засегне. Друг коментатор пък оправдаваше военната интервенция на Турция. Трябвало да го разберем. Хайде «да разберем» и защо изравни със земята кюрдски селища в Източна Турция и запали живи десетки кюрди, укриващи се в мазетата на сградите. Някой да отвори темата за сирийските кюрди, за уникалния демокаратичен модел на Рожава, за използването им и незачитане на техните права? Кой предаде демократичните проевропейски сили в Турция, когато ги мачкаха, затваряха и осъждаха след опита за преврат? Демократична Европа, на която те вярваха. А многобройните фактологически грешки на наши експерти наистина са объркали много българи. Ако това ниво достига и политическия елит, а то сигурно е така, щом вестникарски спекулации за член Пети се превръщат в аргументи на правителствен ръководител, нещата са много сериозни.

Ние сме силни с това, че сме част от ЕС, но ако външната ни политика няма собствен почерк и не е стъпила на солидна експертиза и демократични принципи, каквото очакват от нас, сме загубени във връхлитащите ни все по–бурни времена.

Автор: Симеон Николов

Източник: Поглед.инфо