Коронавирус и Втората световна война - едно опасно сравнение

Последствията от пандемията пометоха световната икономика като валяк, а отраженията ще продължат с години. Но сравненията с периода на Втората световна война не са най-уместните.

Покрай кризата с коронавируса употребата на израза "за първи път след Втората световна война" зачести рязко. Политици, коментатори и анализатори се връщат редовно назад към войната като отправна точка за сравнения със сегашната драматична ситуация.

Преди самият той да бъде покосен от Ковид-19, британският премиер Борис Джонсън на няколко пъти спомена как неговото правителство предприемало "безпрецедентни от Втората световна война насам" стъпки в борбата срещу пандемията. Същото чухме и от германската канцлерка Ангела Меркел. А генералният секретар на ООН Антониу Гутериш заяви, че сме изправени пред "най-тежката криза след Втората световна война".

Това не е просто реторика - изразът се използва в различни икономически корелации. Неотдавна американското промишлено производство регистрира най-големия спад след Втората световна война, докато данните за икономиките на Франция и Германия през първото тримесечие на 2020-а година накараха различни експерти да прогнозират рецесия, дори депресия, "ненадмината след края на най-смъртоносния конфликт в света от преди 75 години". А прогнозата на "Дойче банк" за БВП през първата половина от тази година е за значителен спад, какъвто "не е бил регистриран поне от края на Втората световна война насам".

Новините не са само лоши

Но тези сравнения не са толкова елементарни. Все още не знаем колко тежки ще се окажат икономически щети, нанесени от Ковид-19. Кризата продължава и никое правителство не може да каже със сигурност кога ще приключи. Можем да изчисляваме само нанесените дотук щети, и те безспорно са огромни. На този етап обаче това не изглежда сравнимо със състоянието, в което се намира Европа след края на Втората световна война.

Според известния историк Тони Джъд, най-сериозният икономически проблем в Европа след 1945-а година е липсата на жилища, разрушени по време на войната. В Германия тази липса е била 40 процента, във Великобритания - 30, във Франция - 20 на сто. Това е бил наистина огромен проблем за следвоенна Европа. Освен това почти напълно е била унищожена транспортната инфраструктура: пътища и железопътни линии, мостове и канали. Да не говорим за нарушените доставки на стоки от първа необходимост като въглища и храни.

Но все пак оттогава има и добри новини. Седемте военни години дават тласък на машиностроенето, особено в страните - основни участнички във войната. Връщането към мирновременното производство се осъществява лесно, още повече, че изненадващо много фабрики и суровини са пощадени.

Бързото възстановяване е невъзможно

В годините от 1945-а до 1947-а материалните щети в цяла Европа се отстраняват със забележителна скорост, особено в Германия. Ако в края на април 1945-а, когато Хитлер се самоубива, само 10 процента от железопътните линии в страната са годни за движение, през юни 1946-а са възстановени цели 93 процента от железопътната мрежа, а повече от 800 моста са построени отново.

През 1947-а година става ясно, че надеждите за бързо следвоенно възстановяване на Европа няма да се изпълнят. И на мястото на оптимизма се настанява мрачният реализъм. Дефицитът, особено на храни, е огромен проблем - много хора гладуват. Ситуацията в следвоенна Европа допълнително се усложнява от незапомнено студената зима на 1946-47-а година, която довежда европейските икономики до застой.

Но има и други проблеми - след войната европейските страни имат да изплащат огромни дългове и до голяма степен разчитат на вноса от Америка. Тогава те почти нямат какво да продават на света, т.е. нямат откъде да си набавят необходимите за вноса долари. По онова време Германия дори няма действаща валута.

Когато нищо не достига

Постепенно песимизмът се превръща във фатализъм. През април 1947-а френският министър на икономиката Андре Филип декларира: "Заплашени сме от тотална икономическа и финансова катастрофа". А влиятелният в онези години американски журналист Хамилтън Фиш обобщава положението в Европа така: "Липсите са повсеместни - не достигат влакове и трамваи, автобуси и автомобили, за да могат хората да отидат на работа, да не говорим за почивка. Не достига брашното за хляба, а без хляб хората не могат да си набавят необходимата енергия за тежкия физически труд. Няма достатъчно жилища, нито стъкла за прозорците. Няма кожа за направата на обувки, вълна за пуловери, газ за готвене, памук за пелени, захар за конфитюри, мляко за бебетата, липсват олио и дори сапун".
През 1948-а година САЩ пускат в действие плана "Маршал" и инжектират 128 милиарда долара днешни пари за икономическото възстановяване на Европа. Една от основните му цели е да помогне на Германия да си върне ролята на двигател на европейската икономика - особено в преработвателната индустрия и промишлеността.

В очакване на чудото

50-те, а донякъде и 60-те години на миналия век ще се запомнят като златни икономически десетилетия в Западна Европа, САЩ, Източна Азия и тогавашния Съветски съюз. В редица страни като Западна Германия, Франция, Япония, Австрия, Южна Корея, Италия, Гърция и други това са години на икономически възход, наречени по-късно "икономическо чудо". Но е важно да не се забравя, че за да се почувства истински следвоенният бум са необходими повече от пет години. Но пък той се оказа една от най-успешните епохи на икономическа експанзия в цялата световна история.

Основният извод от този бегъл поглед назад към икономическата катастрофа в следвоенна Европа е, че настоящата криза, колкото и сериозна да е тя, не е сравнима с тази, пред която са изправени Европа и светът, когато през лятото на 1945-а година всичко е в развалини - в буквалния и в преносния смисъл на думата. Тогава хората са имали нужда от много повече, отколкото само от малко надежда.