Сънят на депутата

...А там беше Панчаревското езеро. Заразхождах се по брега му. Стигнах до ресторант, който беше доста пълен. И това беше разбираемо, защото съботата беше слънчева. На поляна до него имаше мъже, които ловяха риба. Малко по-настрани, на тръбно столче седеше някакъв самотник с особено изражение на лицето, който беше вперил поглед във водата. Сетих се за онзи дето споделял - „понякога седя и мисля, а понякога само си седя.“. Този като, че ли беше във втората фаза. После пък ми се видя малко познат. Приближих го. О, да! Беше моят стар познайник – Станчо. Той вдигна глава, погледна ме и рече:

- Ти беше Рита, нали?

- Как пък ме позна ? - залюбопитствах аз.

- Е, как не? По кафявите ти вежди. - и после – Да ти кажа, много се радвам да те видя!

„Чак пък такава радост – помислих си аз. - Какво ли ще ми поиска ?“

- Сутринта – продължи той – излязох много рано, защото трябва да наловя малко риба. Довечера ще си хортуваме със съседа Телчо. И се уточнихме – от мен рибата, а от него виното. Сънувах много интересен сън, а когато излязох жената още спеше. Нямам търпение да го споделя с някого. Все пак ти не си случаен. Познаваме се отпреди. Така, че ако имаш малко време и настроение, ще го разкажа първо на теб.

- Е, щом е така, добре! Слушам те с голямо внимание – съгласих се аз, седнах на тревата и го загледах с интерес.

- Слушай сега какво сънувах:

“Топъл и слънчев ден. Със съседа Телчо отивахме до фермерския пазар пред Министерството на земеделието, но по пътя се отбихме в Агенция Пътна Инфраструктура /АПИ/. Като инженер геолог, Телчо често даваше в АПИ разни писмени становища. Влязохме в сградата и Телчо ми каза: - Изчакай ме на шефския етаж, там има диванче, на което можеш да седнеш, аз няма да се бавя много. Така и направих. Видях диванчето, малко поопърпано, но иначе чистичко. Поизтупах го все пак с една ръка и седнах. Тъкмо се чудех над какво да поумувам и асансьорът спря на етажа , вратата се отвори и оттам излезе..... темата за размисъл – Енчо Хрисев. Енчо беше заместник председател на Народното събрание от квотата на управляващите. Каква осанка имаше този човек! Беше силно елегантно облечен – тъмен костюм от три части, бяла риза, триъгълен възел на вратовръзката, панталонът изгладен, ако му пипнеш ръба, ще се порежеш, а обувките лъснати до блясък, муха кацне ли отгоре, сигурно ще се разчекне. Стилно подстриган, косата отгоре малко поизбягала, ама това сигурно беше от фуражката, нали е бивш военен. В ръка държеше царско синя папка. Застана пред кабинета на временно управляващия Цончо Андреев, почука на вратата и зачака. Щом отвориха вратата веднага го поканиха да влезе. Просто не доумявах що щеше Енчо тук в АПИ? Той практически беше вторият човек в най-висшата институция на държавата и като такъв можеше официално да покани или привика в служебния си кабинет в Парламента почти всеки, та какво оставаше за Цончо Андреев. Дали пък не е заради някаква далавера или ходатайство и не иска да е пред погледа на обществото? Тази нахална мисъл, тутакси прогоних от ума си. Накрая ми светна лампата. Енчо Хрисев е уважаван депутат и скромен човек. Той работи на ползу рода и не се свени да ходи сред по-низшестоящите от него хора. Да си призная благородно му завидях. Отново приятно ме полази мисълта за депутатството и твърдо реших още днес да разговарям за това с жена ми. Не след дълго Телчо се появи, доволен от свършената си работа. Отидохме до пазара, купихме туй-онуй и се пребрахме. Скоро се прибра и Мимето и аз споделих с нея идеята си. „От кога чакам да чуя това, бе човек, - окуражи ме тя - с твоите качества ти си роден за това. Депутатството е твоето поприще. Още утре отиваме при кака Сийка“.

Така и направихме.

Мимето и кака Сийка се познаваха от деца. Техните баби навремето са си простирали прането на едно въже и покрай това са били в много близки отношения. Тези отношения успешно са ги прехвърлили и на внучките си. Кака Сийка беше по - възрастна от Мимето , но това не пречеше на тяхното приятелство. Тя беше шеф на локалния клуб на управляващата партия. Отказваше по – високи постове в партията, но беше много уважавана в Изпълнителната комисия и определено и се слушаше думата. По времето на „соца“ е била партиен секретар в предприятието, в което е работела. Затова нейния опит в партийното строителство беше високо оценен от новата и партия, още повече, че там тя срещна много бивши партийни колеги.

На другия ден още в 9 часа бяхме в кабинета на кака Сийка. Обичайните прегръдки , поздравления, покана за чаша кафе и веднага на въпроса.

- Кажи сега, какво насам?

- По личен въпрос, како Сийке – започна Мимето – мисля си, че моят Станчо е много подходящ за депутат. Говори се, че се задават предсрочни избори. Той е скромен, уважителен, лоялен.....

- Изпълнителен? – допълни кака Сийка с въпрос.

- Какво говориш, той изпълнява без да размишлява!

- Такива хора са ни нужни на нас! След няколко дни правителството пак подава оставка и за това още утре ще започна да работя по въпроса. Ще подготвя всичко необходимо, така че Станчо да бъде записан на избираемо място в листите. Разчитай на мен!

След това всичко се разви като по добре написан сценарий. Правителството подаде оставка, проведоха се парламентарните избори и аз станах депутат.

Много тържествен е денят, в който се прекрачва прага на Бялата къща и когато се дава клетва за вярност към народа. След това ни връчиха депутатска карта, други документи, ключ от персонална пощенска кутия......“.

Спря за момент да разказва, замисли се и отвори чантата с такъмите. Оттам извади едно тефтерче и го попрелисти. Затвори го и продължи:

- Да бе сетих се.

- Това пък какво е? – попитах.

- Как какво?! Записките ми.

- Записал си съня си ?

- Ами да! Така се прави. Още докато си в полусъница, записваш, така да се каже малко опорни точки. В противен случай всичко от съня ти избледнява. Пише го по книгите. Но ти като не можеш да четеш, откъде ще го знаеш. Всъщност и това, че умееш да говориш, ти е достатъчно да успееш да се изложиш понякога. Особено ако си си забравил ума вкъщи! Та да продължа съня:

„Дадоха ми и малка кафена лъжичка. „ Това е за кацата “ – каза администраторката. Взех всичко и излязох. Отвъне чакаше колега с вече депутатски опит.

- Слушай – попитах го аз. - А каква е тази лъжичка?

- Това е за кацата с мед ! – отвърна опитният колега. – Това е малко метафора. За теб кафена, защото си, така да се каже, новобранец. Като понабереш опит ще получиш супена лъжица като мен. А най-големите са с черпаци. Но те са единици и са освободени, така да се каже, от пленарните заседания. Обаче кацата е голяма, има за всички. Даже един колега се шегува, че ще предложи надписът над входа на сградата „Съединението прави силата“ да бъде заменен с любимия девиз на Мечо Пух „ Колкото повече, толкова повече“. Майтап, разбира се.

И така започна депутатския живот. Бях много дисциплиниран. Не отсъствах от заседанията. Правех срещи и с избирателите. Времето минаваше и аз трупах опит. Много неща ми се изясниха и вече рядко можеше нещо от депутатството да ме учуди. В Пленарна зала, например, често се стигаше до скарване, изказващите се от трибуната ръкомахаха, заканваха се с пръсти, понякога дори се обиждаха. А после в кафенето или долу в стола, същите тези, сядаха на една софра и весело си общуваха, разказваха си анекдоти и се смееха. Там нямаше значение от коя парламентарна група си.

В течение на работата научих много нови неща. Например новото значение на думата „схема“. Нямаше нищо общо с електричеството. Това било модел при който участващите заработват допълнително финанси. Особеното тук беше, че броят на участниците в схемата беше обратно пропорционален на заработката. Тоест колкото по – малко участват, толкова повече получаваш и обратно. Мен също започнаха да ме включват в някои схеми, но с повече участващи. Харесваше ми и изказът на колегите. Думи като „оценям“, „намалям“ или „пазаря“ говореха колко непринудени бяха тези депутати, които ги използваха. Абе, подчертано хора от народа.

По време на обедната почивка един колега ми каза, че ще разговаряме за нов модел „схема“ с по – малко участници и ...................“

И точно в този момент ми зажужука алармата на телефона. Та това беше...

Откъс от "Галеникът на съдбата (или изповедта на едно куче)", автор Лъчезар Стоичков