Славчо Кънчев*
Терор за всякакви цели се преподава бързо.
Андре Жид (1869–1951 г.) – френски писател
Територията на терора не се ограничава само върху европейския и северноамериканския континент.
В Латинска Америка до средата на 70-те години на миналия век действат както ляворадикалните терористи от „Монтанерос“ в Аржентина и „Тупамарос“ в Уругвай, така също и от лятото на 1969 г. е сформирана в Бразилия незаконна полиция „Операция Бандериантес“ (позната като ОБАН). Съставена е от военни офицери и според доклада „Бразилия – никога вече“ (официално разследване, наредено от бразилските власти), организацията е била финансирана от „различни мултинационални корпорации, включително „Форд“ и „Дженеръл мотърс“. Целта ѝ е да тероризира профсъюзните дейци. И тъй като е извън официалните армейски и полицейски структури, ОБАН е под чадъра на „безнаказаност по отношение на методите на разпит“ – се посочва в доклада и става бързо известна със своя нечуван садизъм.
През седемдесетте години на миналия век в южната част на Латинска Америка терорът взима десетки хиляди жертви. В Чили, Уругвай, Аржентина, Бразилия, военните хунти планомерно организират отвличания и убийства на граждани. В огромното си мнозинство жертвите на репресивния апарат не са членове на въоръжени групировки, а мирни активисти, работещи в заводите, фермите, бедните квартали и университетите. Това са икономисти, артисти, психолози и привърженици на левите политически партии. Те са избити не защото носят оръжие (каквото не притежават), а заради своите убеждения. Преди да бъдат екзекутирани по-голямата част от тях са подлагани на нечовешки изтезания, за да бъдат изтръгнати имената на техни съмишленици. През 1975 г. американският сенат разследва намесата на САЩ в Чили и установява, че инструктори от Централното разузнавателно управление са преподавали на военните на чилийския диктатор генерал Аугусто Пиночет. Обучението на бразилски и уругвайски полицаи включвало техники за разпит и било добре документирано. Според съдебни показания, цитирани от разследващата комисия в доклада „Бразилия – никога вече“ (публикуван през 1985 г.), военните офицери са посещавали официални „курсове по изтезания“ в поделенията на военната полиция, където са им прожектирани диапозитиви, онагледяващи различни методи за причиняване на болка. За „практически демонстрации“ по време на тези уроци са използвани затворници, които били брутално измъчвани пред публика, наброяваща до 100 души. В доклада е изнесено, че „един от първите, които прокарват тази практика в Бразилия, е Дан Митрионе, американски офицер от полицията. Като полицейски инструктор в Бело Хоризонте през първите години на бразилския военен режим той отвлича просяци от улицата и ги измъчва пред местната полиция, за да демонстрира различните методи за „провокиране на максимално противоречие между тялото и ума“. По-късно Дан Митрионе обучава полицаи и в Уругвай, където през 1970 г. е отвлечен и убит от лявата групировка „Тупамарос“. Операцията е организирана с цел да разкрие участието му в уроците по изтезание.
До средата на 70-те години отвличанията и изтезанията стават разпространена практика из всички латиноамерикански държави, управлявани от военни превратаджии, но никой не я прилага по-усърдно от генералите в аржентинския президентски дворец. Броят на безследно изчезналите до края на тяхното управление достига 30 000. Труповете на много от тези хора – също като чилийските жертви, са изхвърлени от хеликоптери в калните води на Рио Гранде. Трупове с липсващи пръсти и зъби се появяват и в контейнерите за боклук.
Отново са налице индикаторите за наличие на условия, благоприятстващи генезиса на терористичната матрица. Макар и фактически да осъществяват държавното управление, военните режими не притежават легитимни властови пълномощия, за да унищожават физически свои политически противници. И тогава като единствено ефикасно средство за елиминирането им – макар и извън територията на законопозволеното, – остава само терорът чрез престъпни екзекуции.
Но ако в повечето държави (в които е бил извършван), терорът присъства само в отделни периоди от тяхното съществуване, то има страна, в чиято история терорът е втъкан като непрекъсната кървава нишка. Израел. Дори още преди основаването му през 1948 г. като държава, терористичните актове са чести „послания“ между еврейския и арабския етноси върху територията на тогавашна Палестина, която се намира под мандатното управление на Великобритания, възложено ѝ от Обществото на народите.
Главният организатор и изпълнител на терористичната дейност в Палестина от страна на радикално настроени евреи, в периода преди основаването на Израел, е Иргун цвай леуми (ИЦЛ), тоест Националната въоръжена организация. Първоначално Владимир Жаботински основава легалната военна организация „Хашомер“ (Охранители) на евреите в Палестина, като официално провъзгласената ѝ мисия е да защищава еврейските селища в Палестина. Но „Хашомер“ била разпусната от английските власти. По-късно нейните членове влизат в създадената през 1920 г. организация „Хагана“ (Въоръжена сила на еврейската отбрана).
След погромите през 1923 г. върху непрекъснато множащите се еврейски селища (на територията, която арабите считат за своя), при които загиват около 130 души, а 339 са ранени, ръководството на Хагана заема позиция на „сдържаност“ и не предприема ответни акции спрямо арабското население. Тъй като с оглед на своята политика за подкрепа на заселването на евреи върху територията на Палестина решава за целесъобразно да не усложнява обстановката и затова сътрудничи с британската администрация (мандатория), която на този етап се отнася благосклонно към непрекъснатия поток на новопристигнали евреи. Хагана насочва своите усилия към укрепване на заселническите селища. Тази политика не се нравила на мнозина от радикално настроените евреи, които считали, че е необходимо да бъде създадена организация, която да дава адекватен отговор на арабските действия, всъщност да парира съпротивата на местното население срещу масовата еврейска емиграция в Палестина. От тази си позиция някои членове на Хагана, поддръжници на В. Жаботински (който междувременно бил принуден да емигрира), начело с Аврам Техоми, се отцепват от Хагана и на 10 април 1931 г. основават Иргун цвай леуми.
ИЦЛ била основана върху принципите на дясната идеология „ционизъм – ревизионизъм“ . Като считали, че тя проповядва радикален национализъм, някои нейни съвременници – дори измежду евреите, – я наричат „фашистка“, сред тях са Исак Шьонберг, Ханна Аренд и Алберт Айнщайн.
Изначално Иргун цвай леуми, както и Хагана, се занимавала с охраната на еврейските селища, но също и с отделни терористични акции в отговор на убийствата през периода 1931–1935 г. на седем евреи. Когато в 1936 г. арабското население на Палестина се вдигнало на въстание, насочено срещу политиката на Великобритания в Палестина и имиграцията на евреите, още в първите дни били убити 85 евреи. В отговор ИЦЛ приема курс „око за око“. Оттогава много са датите върху календара за населението върху тази територия – и араби, и евреи, – с кървави следи.
Когато през 1939 г. английският парламент приема т. нар. „Бяла книга“, която значително ограничила годишната квота на еврейски заселници в Палестина, Иргун цвай леуми квалифицирала Великобритания като свой враг. След смъртта на нейния ръководител в емиграция В. Жаботински през 1940 г., в Иргун цвай леуми настъпил разкол. Отцепилата се фракция „Лехи“, начело с Аврам Щерн и Ицхак Шамир, обявила за свой главен противник англичаните и предлагала на нацистка Германия своята помощ за борба срещу тях. Въпреки че основната част на ИЦЛ не се присъединява към тази позиция, ситуацията коренно се променя след като през 1943 г. начело на организацията застава Менахем Бегин. На 1 февруари 1944 г. въпреки продължаващата война на антихитлеристката коалиция срещу въоръжените сили на Германия, Италия и Япония, Менахем Бегин провъзгласява „въстание“, понеже разглеждал британските войски като „престъпна окупационна армия“ и по този начин ѝ открива още един театър на бойните действия.
Иргун цвай леуми започва диверсионно-терористична война против английската армия в Палестина и учрежденията на мандаторията, с искане за образуване на еврейска държава. През 1944 г. са извършени взривове в емиграционните служби в Йерусалим, Хайфа, Тел Авив (февруари), в следствените департаменти на Яфа и Хайфа (март), завладяване на радиостанцията в Рамалах (април), бил взривен нефтопровод. В същата година членове на Лехи убиват британския министър по делата на Близкия изток Уолтър Гинес. През август 1944 г. е извършено покушение над британския военен комисар на Палестина Харолд МакМайкъл. От 4 октомври 1945 г. радиостанция „Гласът на Израел“ започва пропагандна кампания в подкрепа на въоръжената борба против английската армия. Минирани и взривени са кафенета, хотели и автомобили. В резултат на тази дейност, продължила до ноември 1947 г., са убити 147 британски войници. От членовете на Иргун цвай леуми на 21 юли 1946 г. е организирано взривяването на хотел „Цар Давид“, където е разположена щаб-квартирата на английските военни части в Палестина и учрежденията на мандаторията. Замаскирани като бидони с мляко, в хотела са внесени 250 кг тротил. Самият Менахем Бегин слиза в подземието и проверява лично как е монтирано взривното устройство. Пиротехникът от ИЦЛ Амихай Петлин настроил контактния часовник. При атентата загиват 91 души, 250 са ранени. Заради организирането на този терористичен акт английският съд произнася задочна смъртна присъда над Менахем Бегин. Британските власти в Палестина обявяват награда в размер на 30 000 лири стерлинги на този, който им го достави жив или мъртъв.
На 1 март 1947 г. Иргун цвай леуми извършва нападение над офицерския клуб на английската армия в Йерусалим, при което са убити и ранени около 80 души. През същия месец е взривено и самото здание на мандаторията, хотели в Йерусалим и Тебриза.
Ето че идва датата 9 април 1948 г. Нощта срещу седемнадесетгодишния юбилей от основаването на Иргун цвай леуми. Планираната акция е съвместно с членове на другата терористична организация „Щерн“, която произлиза също от Хагана. Утрото на 10 април за 350 араби, живеещи в селцето Деир Ясин, е последното в живота им. Една рота на ИЦЛ, командвана от Менахем Бегин, и една рота от Щерн, под командването на Ицхак Шамир (и двамата след години заемали поста министър-председател на Израел), избиват повечето от жителите на селото. Но не масовата екзекуция е крайната цел. Тя е само средство за сплашване на арабското население на Палестина, за да бъде принудено да емигрира извън територията на бъдещата еврейска държава. Операцията е за етническо прочистване. От 800 000 араби след паническото им изселване остават само 120 000. Но списъкът с терористичните акции не свършва дотук. На 7 декември 1948 г. е задействано взривно устройство на пазара в Хайфа, на 11 декември са взривени арабски автобуси в същия град, също и в Йерусалим. На следващия ден има взривове в Хайфа, Тир, Газа, Хебран, с масови жертви от арабско население. На 15 декември с.г. има серия терористични актове.
В условия на дефицит от ефективни мероприятия за закрила от страна на английската администрация, арабите също прибягват до насилие срещу претенциите за териториална експанзия на еврейските заселници и терористичните актове. Нападението над селото Деир Ясин се смята за повод за арабския погром над медицински конвой към болницата „Хадасса“ в еврейския анклав в Източен Йерусалим, в резултат на който загиват 79 евреи, включително 20 жени, медицински персонал, ранени и охранители.
След основаването на Израел официалната позиция на властите в новообразуваната държава е, че те се борят срещу тероризма. И ако понякога тайните служби на Израел извършват отвличания, убийства или организират атентати, то тези акции не са нищо друго, освен „контратерор“ на арабския терор. Как изглежда една „контратерористична“ операция ли?
… Рано сутринта на 10 април 1973 г. на брега върху плажа, известен сред местните хора като „Бели пясъци“, откъм морето са прехвърлени 30 души, облечени като арабски федаини1. Крадешком пресичат широката крайбрежна ивица и сядат в автомобилите, които ги очакват върху банкета на пътя. След няколко минути колите, взети под наем от местната компания „Авис“, се носят с бясна скорост по залетите с неонови светлини улици на още несъбудилия се Бейрут. Като се разделят на групи, мъжете се отправят към местоположението на палестинските организации. Първата група атакува щаб-квартирата на Демократическия фронт за освобождение на Палестина и след като обстрелва зданието, го взривява. Членовете на другата група нахлуват в зданието на улица „Верден“ и убиват трима от ръководителите на Организацията за освобождение на Палестина: Мохамед Юсеф Наджар, Камал Адван и Камал Насър. За два часа и половина въоръжената еврейска команда ликвидира четиринадесет души, включително съпругата на Мохамед Наджар.
Скоро след осъществяването на бейрутската „антитерористична“ операция началникът на генералния щаб на израелската армия Давид Елиазар директно заявява на пресконференция в Тел Авив, че целта на това нападение е била „да бъде заставен Ливан да нанесе удар и да унищожи базите на палестинците“.
Продължилото десетилетия пинг-понгово извършване на терористични, „контратерористични“, „контра-контратерористични“ и т. н. акции на терор не допринесе ни най-малко за установяване на мирни и стабилни взаимоотношения между Израел и арабската общност като цяло. Налице са различни концепции у двете страни относно причинно-следствените връзки за регионалното напрежение. Адът – това винаги са другите… И затова „Abyssus abyssum invocat“, както казвали древните римляни. Или с други думи: „Едно бедствие влече след себе си друго бедствие“.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
1 – Федаини (от арабски фидаи – „някой, който е готов да жертва живота си в името на каузата“) са известни няколко различни мюсюлмански групировки, действащи на различни територии.