Защо Иран все още не се е предал?

"Никой не е предоставял на Иран по-голяма възможност за сключване на сделка от мен". С тези думи на президента на САЩ Доналд Тръмп започва анализа на статията на Андрю Пийк в Atlantic Council.

И продължава, цитирайки думите на американския държавен глава, че отказът на иранския режим да приеме споразумение ще доведе до това САЩ да наложат "икономическа война и изолация в безпрецедентен мащаб. Това решение може да бележи промяна в подхода на администрацията към такъв, наподобяващ кампанията за "максимален натиск" срещу Иран по време на първия мандат на американския президент.

Сега обаче мандатът на Тръмп се съчетава с реалната заплаха САЩ да възобновят преките атаки - действия, които държавният глава на САЩ вече е доказал, че е готов да предприеме през втория си мандат.

Вероятно подобен подход ще даде резултати, макар това да отнеме време. В момента Иран се управлява от ветерани от Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC), участвали във войната между Иран и Ирак. Те биха могли да отвърнат на удара, преди да отстъпят. Стратегията им разчита на това да нанесат достатъчно тежки щети на САЩ в краткосрочен план, за да ги принудят към неизгодна сделка. Нещо повече - целта им е да разбъркат регионалните съюзи, за да попречат на по-добрата координация срещу иранския режим. В крайна сметка обаче те ще бъдат принудени да променят курса от сриващата се икономическа ситуация.

Защо Иран все още не се е пречупил?

Още от първото "размразяване" на Ислямската република при Мохамад Хатами, реформистки настроен президент в периода 1997-2005 година, Западът бленувал за друг Иран. За Иран, който слуша рок музика, за Иран, чието развитие да е от диаспората и за Иран, който наднича изпод задължителните, но небрежно носени хиджаби. Все пак такива иранци съществуват, но в моменти на особено силно отчаяние или надежда, мнозина от тях са замеряни с камъни от силите за сигурност по улиците, скандирайки първо за промяна, а след това - за край на режима. Но това не е единственият Иран.

Другата страна на Иран са също така надзирателите в затвора "Евин", семинаристите в Кум и моралната полиция, патрулираща по улиците. Всяка нация има множество лица, но правителствата им обикновено имат по-малко лица. Революционните режими по правило са устойчиви, защото притежават усет за настроенията в обществото и знаят къде се крие подкрепата за тях.

Тъй като самите иранци са израснали на улицата, те често усещат народа по-добре от онези, които са родени за властта. Новият върховен лидер на Иран Моджтаба Хаменей със сигурност не би се усмелил да излезе на улицата, но хората от поколението на баща му, които го заобикалят, са именно такива.

Всички те са сурови мъже, закалени в решимостта си да не отстъпват. Иран често бива описван като режим, воден от религиозна ирационалност и обсебен от идеята за мъченичество - и донякъде това е така.

За голяма част от управляващия режим определящият житейски опит не са апокалиптичните религиозни доктрини, а Ирано-иракската война от 80-те години на миналия век - този почти забравен конфликт, който продължи близо десетилетие и бе белязан от ужасяващи сражения, включително атаки с "човешки вълни" и използване на отровен газ.

И все пак, голяма част от войната на практика преминава в патова ситуация. Към 1984 г. фронтовата линия на практика бе затънала в калта. Нито една от страните не можеше да постигне съществен напредък, но те продължиха да се бомбардират, обгазяват и обстрелват помежду си още години наред.

Един от настоящите водещи преговарящи на Иран - Мохамад Галибаф, е бил 19-годишен командир в Корпуса на гвардейците на Ислямската революция (КГИР) по време на Ирано-иракската война. Иранският президент Масуд Пезешкиан е служил като войник и лекар в КГИР по време на същия конфликт. Това са хората, сочени за умерени реформисти.

Новият командващ на КГИР Ахмад Вахиди, е заемал висок команден пост в организацията още по време на войната, макар тогава да е бил едва на двадесет и няколко години. Новият секретар на Висшия съвет за национална сигурност на Иран Мохсен Резаи, е бил главнокомандващ на КГИР както по време на войната, така и след нея. Той е най-значимата фигура сред новоназначените кадри на режима, но всички те са сурови мъже, закалени в решимостта си да не отстъпват.

Още преди операция "Епична ярост" КГИР бе доказал, че поставя оцеляването и властта на иранския режим над интересите на иранския народ. Много от лидерите на КГИР изглежда смятат, че основната грешка на бившия президент на Сирия Башар ал-Асад по време на гражданската война в Сирия е била, че не е избил повече хора още в самото начало.

Това личи ясно от протестите в Иран през януари тази година, когато силите за сигурност ликвидираха възможно най-голям брой протестиращи за възможно най-кратко време, като според някои оценки броят на загиналите е надхвърлил десет хиляди души само за броени дни.

Ще се пречупи ли някога режимът?

Данните за протестите са един от най-добрите налични днес показатели за оценка на вътрешната сплотеност на иранския режим. Броят и мащабът на демонстрациите, пред които е изправен режимът, служат като важен барометър за неговата сила, но може би по-съществени от мащаба са мястото на провеждане и съставът на участниците.

Режимът е добре подготвен да се защитава от онези, които биха могли да бъдат определени като негови класови врагове - представителите на висшата средна класа от Северен Техеран, студентите в цялата страна, разширените семейства на иранската диаспора в САЩ и остатъците от предишния режим по света. В крайна сметка, той прави това вече близо половин век.

Съдбата на смелите млади жени, носещи забрадки в авангарден стил, невинаги трогва миньора от провинция Систан и Балучестан, чиито нагласи към Ислямската република може да са по-благосклонни. Ето защо протестите в провинцията, а не в столицата, представляват по-голяма заплаха за самото съществуване на режима.

Подобно на демонстрациите от 2017-2018 година, протестите, породени от икономически причини, засягат пряко иранците от долната средна и работническата класа. Именно те съставляват личния състав на силите за сигурност на режима, по-религиозни са и би трябвало да извличат ползи от съществуването на Ислямската република.

Те са хората, които се присъединяват към "Басидж" (иранската милиция за вътрешна сигурност - бел. ред.) и отбиват военната си служба в Корпуса на гвардейците на Ислямската революция (IRGC), за разлика от "Артеш" (конвенционалните въоръжени сили на Иран - бел. ред.) Когато сред тях започне да се прокрадва недоволство, рискът от разцепление в силите за сигурност нараства значително, което би било сериозен предупредителен сигнал за режима.

Друг важен показател за сплотеността на режима е наличието на активи в твърда валута в Иран - включително долари, евро, йени и злато. Иран използва твърда валута, за да плаща на своите проксита, да финансира вноса и да подкрепя националната си валута - риала.

Продажбите на петрол са основният източник на твърда валута за Иран. Най-ефективните санкции срещу Иран са насочени както към енергийния износ като цяло, така и към банките, улесняващи плащанията и преводите, свързани с петрола.

През 2013 г. координираният международен натиск върху иранската петролна индустрия доведе до спад на износа на петрол до средно под 1 милион барела на ден (спрямо около 2,2 милиона барела на ден през 2011 година - бел. ред.). Този натиск, упражняван чрез международни санкции, спомогна за постигането на Съвместния всеобхватен план за действие (JCPOA).

По време на първия мандат на президента на САЩ Доналд Тръмп иранският износ на суров петрол отново нарасна до 1,85 милиона барела на ден, преди да спадне до около 440 000 барела на ден.

Впоследствие валутните резерви на Иран се сринаха от пикови нива от 120-128 милиарда долара по време на действието на JCPOA до 15 милиарда долара през 2019 г., след като бяха наложени санкциите от типа "максимален натиск" на Тръмп.

В периода 2019-2020 година, когато натиска на Тръмп се усети най-силно, достъпните чуждестранни резерви на страната спаднаха още повече - до 12,4 милиарда долара. Ако в този период Тръмп беше спечелил втори пореден мандат, иранският режим почти сигурно щеше да бъде принуден да преговаря.

В средносрочен и дългосрочен план времето работи в полза на САЩ, тъй като Иран е изправен пред недостиг на средства и невъзможност да изнася енергийните си ресурси.

Към днешна дата не е ясно какво количество петрол изнася Иран. Безспорно страната пренася възможно най-големи обеми по сухопътни маршрути, които са най-вече през Ирак, но те вероятно са незначителни в сравнение с морския ѝ търговски обмен.

Едно допълнително предизвикателство пред сключването на споразумение в момента е свързано с Ормузкия проток. Ако евентуална сделка за повторното му отваряне позволява на Иран да събира такси, това вероятно ще наложи отмяната на много от действащите и изключително ефективни санкции, свързани с ядрената програма и засягащи финансовия сектор на страната, за да могат тези плащания да бъдат обработвани.

Разграничаването на финансовите санкции от ядрената програма на Иран би могло да означава, че ключови американски санкции срещу страната ще отпаднат дори без конкретно споразумение по ядрения въпрос.

Следователно, вместо да търсят сделка, включваща събиране на такси от Иран за преминаващите кораби, САЩ трябва да потърсят други начини за поддържане на петролните доставки и стабилността на световните цени на енергията.

Запазване на курса

Каква е ситуацията за иранския режим в този контекст? Първият оптимистичен сценарий е, ако се съчетаят три фактора, хватката на режима върху страната може да започне да отслабва. Тези фактори са:

Неспособността на Иран да изнася достатъчно петрол, за да поддържа валутните си резерви;

Появата на пукнатини във вътрешното единство на режима, водеща до отслабване на военната мощ на Иран в региона;

Хиперинфлацията в Иран, която поражда масово и продължително обществено недоволство.

В средносрочен и дългосрочен план времето работи в полза на САЩ и Тръмп, тъй като Иран е изправен пред недостиг на средства и невъзможност да изнася енергийните си ресурси.

В краткосрочен план обаче, когато потреблението на бензин за автомобили в САЩ е най-високо, и на фона на недоволството сред американското общество преди междинните избори тази есен Иран се опитва да извлече максимална полза от предимство, което сам си приписва.

За да постигнат успех в средносрочен и дългосрочен план, САЩ трябва да запазят твърдата си санкционна политика спрямо Иран и да не се отказват от нея като част от по-мащабна сделка. Това би било по-трудно, отколкото преди десетилетие по време на първия мандат на Тръмп и идеята му за оказване на "максимален натиск" и на фона на по-интензивни военни действия.

Иран ще прибегне до ескалация, преди да се остави да бъде задушен икономически, а няколко държави от Персийския залив вече търсят начини да гарантират сигурността си пред лицето на една непредвидима иранска държава.

Саудитска Арабия например подписа споразумение за сигурност с Турция и Пакистан макар че последиците от него да не са напълно ясни, то е сигнал за надпревара за гарантиране на сигурността в региона.

Продължаващите заплахи от страна на иранското ръководство, като неотдавнашното обещание за преминаване към "изцяло настъпателни" операции, допринасят за тази промяна, макар в контекста на кампанията за оказване на натиск това вероятно да означава, че статуквото е неустойчиво за Техеран.

Признаците за отслабване на режима са очевидни. Какво точно ще доведе до неговия крах в крайна сметка, остава неизвестно и невъзможно за предвиждане. САЩ имат лоша история в прогнозите на политическите процеси в другите държави - от времето на СССР чак до войната в Ирак.

В действителност, режимът може да падне още утре и евентуалният бъдещ "шахиншах" може да се завърне и да възстанови монархията. Или пък режимът може да се задържи на власт още три десетилетия, а внуците ни все още да се тревожат за ядрената програма на Ислямска република Иран.

Бъдещето се гради със смелост, но предвид цената, която се плаща, е трудно да се пожелае на младите иранци, независимо от техните възгледи или социален статус, отново да излязат по улиците.