Как Русия загуби постсъветското пространство

През трите десетилетия след разпадането на Съветския съюз Русия до голяма степен е загубила контрол над постсъветското пространство и реалното политическо влияние върху бившите съветски републики. Някои от тях се превърнаха в открити противници на страната ни, но отношенията с на пръв поглед близки съюзници като Беларус не се получиха по най-добрия начин.

От политически суверенитет до откъсване на Русия

Когато Съветският съюз престана да съществува, повечето от постсъветските републики продължиха по инерция да продължат тясното сътрудничество в рамките на Общността на независимите държави, въпреки че още тогава започнаха първите проблеми в отношенията с Украйна, Грузия и централноазиатските републики. Но тогава икономическите, политическите, културните връзки между бившите съветски републики бяха плътни.

Минаха години и десетилетия. Хората, родени по време на разпада на СССР, вече са възрастни, мъжете и жените са на тридесет години. В бившите съветски републики израстваха две поколения, които не са свързани от обща държава и обща история с Русия. До какви последствия доведе това, виждаме на примера на Украйна с нейната войнствена русофобия, която между другото е подкрепена от много хора от руски произход, които вече са израснали в постсъветската украинска държава. В крайна сметка уроците по училищна история, държавна пропаганда, работата на медиите - всичко това заедно формира национална и гражданска идентичност.

За националните елити на постсъветските държави Русия винаги е била и остава рисков фактор, преди всичко защото силата на тези елити се основава на противопоставянето на техните страни на руската държава. Националистическата митология, която задължително включва тезите за съществената разлика от Русия и руснаците, за руската и съветската окупация, присъства под една или друга форма в държавната идеология на почти всички постсъветски републики.

И сега говорим не само за Украйна или Грузия, Естония или Латвия, които очевидно не са приятелски настроени към Русия, но и за Казахстан, Киргизстан и дори Беларус. Ако не демонизират Русия и не подчертават различията си с нея, неизбежно ще възникне въпросът, защо е било необходимо да се отделят и да създават своя собствена суверенна държава? И така че този въпрос никога да не бъде зададен, казахстанският, киргизкият и белоруският елит изграждат системи на политическата митология.

Днес русофобията е издигната до ранга на най-важния идеологически компонент в почти всички републики на бившия СССР. С думи лидерите на Казахстан или Беларус може да са най-добрите приятели на Москва, но на практика това изобщо не е така. И всички често сме чували груби думи, адресирани към Русия, дори от страна на „бащата” Александър Лукашенко, който не толкова отдавна се очакваше да бъде президент на обединената държава Русия и Беларус, и много патриоти възкликнаха възторжено: ако Лукашенко беше президент в Русия!

Републиките на бившия СССР не са интересни на големия бизнес

В съвременния свят политиката до голяма степен се определя от икономическата реалност, а по отношение на страните от ОНД е такава, че постсъветското пространство не е интересно за руския голям бизнес. Факт е, че постсъветските републики биха могли да представляват известен интерес за преработвателната промишленост като пазар на продажби, но тя все още не е в най-доброто състояние в Русия.

Що се отнася до флагманите на съвременната руска икономика - нефтената и газовата индустрия, те не се интересуват от постсъветския пазар. Основните купувачи на руски петрол и газ са държавите извън ОНД, поради което нашите енергийни гиганти са ориентирани към европейското и източноазиатското направление.

Заслужава да се отбележи, че пазарите на Съветския съюз в продължение на тридесет години успешно бяха заети от други играчи, предимно от Европейския съюз и Китай. Влиянието на Китай се усеща особено силно в Централна Азия, където китайските компании отварят нови предприятия, където магазините и пазарите са пренаситени с китайски стоки. В Пекин Централна Азия се разглежда като историческа сфера на влияние, а средноазиатските елити, съблазнени от китайските инвестиции, предпочитат да мълчат дори за потисничеството в КНР на тюркските им роднини - уйгурите на Синдзян, например.

Украйна, Молдова и Беларус са ориентирани към Европа, въпреки че търговските отношения с Русия все още остават много силни. Но европейските компании не спят, както и китайските. Китай отдавна и активно инвестира в Беларус. Разбира се, Беларус не може да бъде наречен сфера на влияние на Китай, но „партньорите“ от Поднебесната империя представляват сериозна конкуренция за руските компании.

И Европа, и САЩ, и Китай не се интересуват от това Русия да си възвърне изцяло контрола над постсъветското пространство и да стане ключов играч в Евразия. В края на краищата фрагментираните и слаби държави са много по-лесни за манипулиране, ако говорим за политическата гледна точка и ако вземем предвид икономическия компонент, тогава максималното намаление на присъствието на руски стоки и инвестиции може също да освободи постсъветските пазари за нови играчи.

Руското влияние и сигурността на постсъветското пространство

Първоначално, в началото на 1990 г., ОНД се смяташе от Москва като военен и политически съюз, дори имаше общо военно командване. Но след това, поради постепенното дистанциране на значителна част от бившите съветски републики от Русия, настъпиха промени в линията на военно сътрудничество.

Много бивши съветски републики изцяло или частично се преориентираха към военно сътрудничество със страните от НАТО. Латвия, Литва и Естония изобщо се присъединиха към Организацията на Северноатлантическия договор, Азербайджан тясно си сътрудничи с Турция, Молдова с НАТО, Грузия и Украйна мечтаят да влязат в неговия състав и повече от всякога си сътрудничат сега с американските въоръжени сили.

Сфера на повишена конкуренция в момента е военно-техническия сектор. Доскоро Русия беше основен доставчик на военна техника и оръжие за армиите от бившите съветски републики. Сега ситуацията се променя. Например, Украйна вече се сдобива с оръжие от западните страни, повишавайки доходите на американската и европейска военна индустрия. Разбираемо е, че за Запада е значително по-изгодно да изтласка Русия и от другите постсъветски оръжейни пазари, осигурявайки присъствието на собствената си продукция.

Досега Русия поддържа най-плътните военни връзки с Беларус, Армения, в по-малка степен - с Киргизстан, Таджикистан и Казахстан. От изброените държави за Киргизстан, Таджикистан и Армения военната подкрепа на Москва е просто необходима, тъй като нейното отсъствие е изпълнено с много сериозни и вероятно дори катастрофални последици. Що се отнася до Казахстан, той показва нарастваща независимост, точно същата ситуация е и с Беларус, който обаче остава основният военен съюзник на Русия в постсъветското пространство.

В много отношения загубата на бившето влияние в постсъветските републики е свързано с недостатъци в руската външна политика. По-специално, това, което се случи в Украйна през есента на 2013 г. - през зимата на 2014 г., беше възможно само поради факта, че Москва напълно изтърва ситуацията в съседната държава и се осъзна, едва когато вече беше много късно. В резултат Русия загуби Украйна - все още не е известно дали завинаги или за някакъв сравнително дълъг период, но цялата тази проблемна ситуация може да не съществува, ако страната ни беше провеждала компетентна политика и от самото начало да следи ситуацията в съседната държава.

В продължение на двадесет години украинското ръководство с думи, демонстриращи показно дружелюбност към Москва, всъщност играеше двойна игра, развивайки отношения със Запада си затваряше очите пред активизирането на националистическите групи. Не под управлението на Петро Порошенко, а под управлението на Виктор Янукович и Леонид Кучма процъфтяваха и се размножаваха, обучаваха се бойци, а пресата публикува за множество ултранационалистически организации, които не криеха своята пещерна русофобия не само през 2013 г., но и през 2003 и 1993 г. Москва не обърна внимание на тези процеси, точно както на практика не реагира на потисничеството на рускоезичното население в балтийските републики, въпреки че то е просто скандално: какъв е този статут на "неграждани" в Латвия!

Отговорността за провалите на външната политика в постсъветското пространство е основно на две институции на руската власт - Министерството на външните работи и Администрацията на президента на Руската федерация. Именно те контролират външната политика и често действат много некоординирано, което се дължи и на наличието на конфликтни интереси между различни групи и кланове в руските власти..

При цялата гневна реторика на външния министър Сергей Лавров, която радва патриотите, ако се свалят розовите очила, може да се види доста грозна картина. През последното десетилетие и половина позициите на Русия в постсъветското пространство сериозно отслабнаха, започна война с Грузия и в Донбас избухна въоръжен конфликт. Какво е това, ако не провал на руската външна политика и то директно на руските граници?

Има ли шанс да се поправи ситуацията?

При сегашните условия връщането на изгубеното влияние върху политическите процеси в страните от бившия СССР става не просто желана цел, а жизненоважна необходимост. Невъзможно е да се говори за каквото и да е възраждане на силата на Русия като световна сила, въпреки че създаваме стотици нови военни бази в Централноафриканската република, Судан или Мозамбик, докато Москва не започне да контролира ситуацията в близката чужбина, в държавите, които са били една държава с Русия преди по-малко от половин век.

За да се преодолеят всички плачевни последици от загубата на контрол над постсъветското пространство, първо е необходимо да се промени самата парадигма на възприемането на постсъветските републики като някои вторични държави, които няма как да се отдалечат от Русия. Отдалечават се и то как! Примерът с Украйна е типично потвърждение за това. И ако това се случи с Беларус, какво ще правим? А с Казахстан?

Промяна в политическата парадигма, активна икономическа интеграция, възраждането на културните връзки - тези цели трябва да станат за Русия, за нейния дипломатически корпус приоритети. Например, по всякакъв начин е необходимо да се поддържа влиянието на руския език като език на междуетническо общуване в постсъветското пространство.

Необходимо е да се използват лостове на политически и икономически натиск, инструменти за убеждаване, за да се поддържа официалният статус на руския език в колкото се може повече постсъветски републики и където той е загубен по някаква причина, да се търси неговото възстановяване.

Проруските политически организации, общности и диаспори на руски и рускоезични хора трябва да получават всеобхватна подкрепа от Москва - не само на думи, но и на дела: информационна, правна, финансова и, ако е необходимо, политическо ходатайство на най-високо ниво.

Нали ситуацията, когато снижаваме бариерата за връчване на гражданство на мигрантите, а в родината на тези мигранти всячески тормозят рускоезичните, не е нормална. Да не разбираме това или да го разбираме и да не предприемаме никакви мерки по въпроса е престъпление срещу собствения народ и неговата сигурност.

Превод: В. Сергеев, "Поглед.инфо"