Сегашните концепции на Добринка Калчева, Владимир Николов и Красимира Филипова съдържат критични оценки за кадровата политика, вътрешните зависимости, дефицита на доверие и начина, по който се управлява прокуратурата. Прочетени заедно с концепциите им от 2022 г. обаче, те поставят неизбежен въпрос: защо тази критичност се появява едва сега?
През 2022 г. тримата не отричат наличието на проблеми, но ги представят предимно като отделни организационни недостатъци, които могат да бъдат преодолени с анализи, усъвършенстване на правилата и по-добра комуникация. В текстовете им няма ясно разграничаване от действащия тогава Висш съдебен съвет и от управленския модел на главния прокурор. Напротив – доминира езикът на институционалната приемственост, защитата на прокуратурата и умереното усъвършенстване на съществуващата система.
При Добринка Калчева промяната е най-вече в тона. През 2022 г. тя разглежда кадровите затруднения, атестирането и дисциплинарната практика като поправими несъвършенства в една като цяло работеща нормативна и институционална рамка. Днес вече говори за назначения, зависещи от лични отношения, за неформални влияния, за „вечни“ изпълняващи функциите и за вътрешната зависимост като основна опасност за прокурорската независимост.
Тази диагноза може да е основателна, но трудно се съвместява с предпазливостта от 2022 г. Ако моделът е бил системен, логичният въпрос е защо тогава е описван като поредица от технически проблеми, а не като проблем на управлението.
При Владимир Николов разликата е още по-видима. Предишната му концепция е изградена около защитата на прокуратурата, нейното място в съдебната власт и необходимостта прокурорите да не бъдат превръщани в обект на непрекъснати реформи и публични атаки. Сегашният текст вече поставя акцент върху институционалния интегритет, проследимостта на решенията, ограничаването на управленския произвол и възстановяването на доверието.
Това е сериозна промяна в речника, но остава неясно каква е оценката му за предишния управленски модел и за собствената му публична подкрепа към институционалното ръководство. Без такъв отговор новата концепция рискува да изглежда като стратегическо пренареждане на позициите според променената среда.
При Красимира Филипова приемствеността между двата текста е най-силна. Още през 2022 г. тя изрично изхожда от разбирането, че ВСС е постигнал значителен напредък, който следва да бъде продължен. Проблемите са представени внимателно, без критична оценка на управленския модел и без дистанция от ръководството на прокуратурата.
В сегашната концепция вече се говори за криза на доверието и за необходимост от промени, но основната структура, подходът и много от предлаганите решения са запазени. Това поражда най-трудния въпрос: как кандидат, който тогава е виждал предимно напредък и необходимост от приемственост, днес ще преодолява последиците от същото управление?
При Пламен Петков разликата между двете концепции е по-малка. Основните проблеми, които поставя днес – забавените конкурси, продължителното командироване, формалното атестиране, неравномерната натовареност и непрозрачните кадрови решения – присъстват и в позициите му от 2022 г. Сегашната концепция ги развива и конкретизира, без съществена промяна в отношението към системата. Това само по себе си не доказва приложимостта на предложените решения, но очертава по-ясна приемственост между двете му участия.
Затова съществената разлика не е кой днес използва най-критичните думи. По-важно е кога кандидатите са започнали да назовават проблемите – докато действащите ВСС и главен прокурор разполагаха с реална власт, или едва след промяната на институционалната обстановка.
Критичността е необходима, но нейната убедителност зависи и от момента, в който е проявена. В избор за орган, призван да гарантира независимостта на прокурорите, последователността между предишните позиции, публичното поведение и сегашните обещания заслужава поне толкова внимание, колкото обемът и остротата на новите концепции.