„Поетът е лъжец, който винаги казва истината”
Жан Пол Сартр (1905-1980)
- Уважаеми, Георги Константинов, да започнем с началото на вашия път в поезията. Дебютирахте в едно особено време - през 1967 г., със стихосбирката „Една усмивка ми е столица”. Как се прие първата ви книга тогава? После продължихте с „Обичай ме в неделя” (1970)… Още с първите си книги се изявихте еднакво силно и в т.н. „гражданска поезия”, както я наричахме тогава, и в лиричната поезия. Останахте верен на тези две линии, но с времето тя се промени, става по-дълбока, по-мъдра...
- В първите ми книги имаше немалко творби, в които звучаха критично- публицистични и сатирични нотки - „Цар Ивайло”, „Един от нас е Бог…”, „Есен”, „Вик” и др. Бяха насочени против догматизма и остарелите представи за света, в който живеехме. Ето защо в печата се появиха и немалко критични отзиви по мой адрес, особено за първата ми книга. Но това засили, мисля, читателското внимание към нещата, за които пише един съвсем млад поет. В основата на такива творби е истината, голата истина за нещата на живота. Тази особена посока в моите стихове се разшири и задълбочи по-нататък, тя скъси разстоянието между мен и читателите, но стана причина и за мои горчиви преживявания - няколко години преди падането на Берлинската стена. Ще спомена обществения шум около мои произведения като „Динозавърът”, „Квартално събрание”, „Скица от натура” и др. И досега пиша такива творби, понякога - откровено сатирични… Даже неведнъж съм чувал да ме наричат „лирикосатирик”... Ето и един случай от това време. Бързах за тръгващия плевенски влак и задъхан влязох в купето. А там седи доста стар човек и ме поглежда изпитателно. „Каква ти е работата?” - пита. „Журналист съм” - отговарям (никога не казвам на всеослушание, че съм поет). А той: „А, журналист си бил… Пишете нещо там. Пишете на гаргите очите! Ще пишеш като този - като Георги Константинов!” И извади от портфейла си изрязано парче от вестник, а на него - моето стихотворение „Квартално събрание”. Млъкнах на мястото си и до края дума не казах… Но ако трябва да бъда още по-откровен - мисля, че любовната лирика ми донесе много повече от онази подранила популярност. Стихотворения като „Писмо”, „Жените не обичат…”, „Миг като вечност”, „Тя се съблича бързо, кратко…”, „Благодаря ти, че ме мразиш искрено” и много още, ми преправиха невидима пътека към хилядите почитатели на поезията. Многократно съм се убеждавал в това - чувал съм тези стихотворения да се цитират от непознати хора, виждал съм ги преписани с различни почерци. Неслучайно моята книга с любовна лирика от по-ново време „Обичам те дотук” достигна тираж към 30 хиляди екземпляра. Много от тези стихотворения имат хубави преводи на английски и са били посрещани с немалък интерес на различни международни форуми. А в студентските ми години такива именити творци като Камен Зидаров и Дора Габе ми казваха, че някои мои творби са „дебеляновски”. Независимо, че тогава четях повече Гео Милев, Никола Вапцаров или Веселин Ханчев, а от световните поети се възхищавах на Шекспир, Вийон и Кавафис... Мисля, че ми е присъщо да чувствам по особен начин и природата - планината, равнината, морето, космоса. Ярките знаци, които ми дава природата, ми помагат да задълбочавам и обогатявам и своята лична философия за живота. Големият наш поет Валери Петров пръв отбеляза тази „природна” особеност на много мои стихотворения. И самият аз съм откривал в себе си, как да кажа, свой ъгъл на гледане към природата. Бил съм някъде с други хора, но единствен съм забелязвал и вечерната дъга, и миража в пустинята, и вълната, която се ражда от самата себе си...
- Всъщност, какво според вас е Поезия, и какво е Вдъхновение? Имате ли свое кратко определение?
- През своя живот съм написал няколко стихотворения за поезията. В едно от тях - от книгата ми „Врана в снега” (2011) - иронизирам всички възможни литературни определения: „Какво е поезията?/ Според поета - / вечерно слънце, / бяла мъка/ и любов без име…/ Според лекаря - / една щастлива форма на неврастения. / А според филолога Хикс - глаголи, / съществителни, / и тук-там епитети…” И завършвам с думите, че най-хубав израз на поезия има в онази народна песен за сурия елен над извора: „С рогата си го мътеше, с очите си го бистреше”. А в едно друго стихотворение сравнявам поетическото вдъхновение със споменатата вълна, родена от „себе си”. Наистина, действителният поет не очаква вълнение отстрани: от прочетени книги, от чуждо вълнение, от критическа похвала или правителствен орден. Най-често неговата болка или възторг идват от скрити пластове на живота. Неговата лична вълна може да се надигне и в абсолютно задрямало море. Истинският поет има способността сам да извика, когато трябва, своето вдъхновение.
- В тази връзка, бих искал да ви попитам: Жан Пол Сартр се питаше: „Трябва да създаваме, да отразяваме, или да откриваме?” Какво мислите вие?
- Сартр има още една запомняща се мисъл: „Поетът е лъжец, който винаги казва истината”. Познавам десетки поети, някои от тях - богато ерудирани и надарени с красноречие. Но повечето от тях имат дребен, но много важен недостатък - липсва им усет за истина. Живеят в някаква обвивка от поза, мания за литературна изключителност и себелюбов. От такъв човек не очаквай поетическа истина за живота. Не за такива съчинители говори Жан Пол Сартр. А има предвид такива поети, които могат да напишат творби като „На един убит”, поемата „Септември”, „Предсмъртно” от Вапцаров или „Жив съм!” от Веселин Ханчев. А може да продължим изреждането с такива световно известни стихотворения като „В очакване на варварите” от Кавафис, „Под моста Мирабо…” на Аполинер, баладите на Вийон или „Паметник” от Пушкин. Нарочно ги казвам разбъркано, без хронология, защото те така живеят в човешката памет. Такива поети са откриватели, а понякога - и създатели на своите открития. Но в дневника си намерих още една, по-снизходителна формула, изречена от някой компромисен мъдрец: „Както лошият човек е все пак човек, така и лошият поет е все пак поет”. Това, при добро желание, също може да бъде прието като реален факт.
- Вярвате ли в ролята на Подсъзнателното в поезията?
- Подсъзнателното идва, когато ти съзнателно си се готвил за него. Без никаква връзка с моите стихотворни ръкописи, аз съм се интересувал в различните години от астрономия, история, философия, даже от ядрена физика. И в някакъв „подсъзнателен” творчески момент е идвала помощ - като метафора, житейска формула или афоризъм. От съседни на поезията пространства.
- Смятате ли се за свързан с вашето поколение в поезията?
- Доста скептично се отнасям към понятието „поколение”. Ако говорим за творци - дали Христо Ботев и Кръстьо Пишурката са от едно поколение? Ако става дума за връзката поет- читател, толкова различни са читателите от едно поколение. Едни обичат да четат стихове близки до чалгата, други се напрягат да разберат Сен Джон Перс... Да не говорим за нечитателите, които са многократно повече. Та връзката ми с хора от моето поколение е повече житейска. Давам си сметка, че точно това поколение преживя няколко огромни обществени сътресения в личния си живот: войната и гладорията след войната, сталинските догми, уморителната работа по социалистическите строежи (според мен, тогава България започна да става индустриална държава), студената война, срутването на системата СИВ и идването на грабителската псевдодемокрация… В болките и радостите на моето поколение се оглежда почти половинвекованата съдба на нашия народ... Но ето че заговорихме за политико-обществени проблеми и поезията се скри зад ъгъла.
- Пишете и за деца? Как започнахте? Как се случи това? Трудно ли е да се пише за деца? Максим Горки имаше интересна мисъл по този повод...
- Доколкото си спомням, той казваше, че за деца трябва да се пише така, както се пише за възрастни, само че по-добре. Аз пък бих допълнил - и още по-честно. Ала без много дидактизъм и банални поуки. В литературата за деца най-добри помощници са сладкодумието и чувството за хумор… Започнах да пиша онези весели приказки, влезли в книгата „Папагалчето Браво” заради своя малък син Константин. Това беше преди повече от 40 години. После се появи хумористичният роман за деца „Туфо, рижият пират”. Синът ми беше станал по-голям и тогава влезе на няколко места в романа като литературен герой. Сега той едва ли ще разтвори някои от моите книги за деца, но други деца още ги четат. През 2011 г. издателство „Хермес” направи по две издания на „Туфо…” (романът е значително преработен и допълнен) и на „Румпи-румп”. След това публикуваха отново и „Папагалчето Браво”. Там излезе и моята стихосбирка „Любовно разписание”. Мога да заявя гордо, че съм най-издавания български автор в издателство „Хермес”... Е, тиражите не са толкова големи, но все пак става дума за издавани и преди детски книги (не включвам стихосбирката), преживели няколко десетилетия…
- Имате ли свои учители в поезията - наши и чужди? Кои автори четете и препрочитате?
- Малко учудващо ще призная, че обичам да чета проза. От такива автори като Сервантес, Джонатан Суифт, Толстой, Даниел Дефо, до Булгаков, Шолохов, Маркес или Куельо. От нашите автори бих препрочел „Железният светилник”, „Време разделно” или „Поручик Бенц”. Напоследък, силно впечатление ми направиха романът „Разруха” на Владимир Зарев и сборникът с разкази „Българчето от Аляска” на Деян Енев, книгата „Алкохол” на Калин Терзийски. Имаме и още интересни, съвсем млади, разказвачи. Много съм благодарен и на големия преводач Огнян Стамболиев, който ми даде възможност да се запозная с най-доброто от румънската литература... А за поезията вече говорихме. Но да спомена повече имена: Шекспир, Роберт Бърнс, Кавафис, Янис Рицос, Франсоа Вийон, Пушкин, младият футурист Маяковски, Уитман, Сен Джон Перс, Вислава Шимборска, Тумас Транстрьомер (когото лично познавам). А от българската поезия ще спомена творби, които говорят сами за себе си: „Хаджи Димитър”, „Нощ”, „Легенда за разблудната царкиня”, „Гаврош”, поемата „Септември”, „Предсмъртно”, „Жив съм!”, „Възпоминание за снега” на Инджов, „Алабалада за контрадмирала” от Валери Петров, и поне още толкова български творби...
- Приемате ли твърдението, че нашата поезия е една от добрите в света. Вие сте почетен председател на българският ПЕН клуб Следите процесите в литературата и специално - в поезията.
- Може би е вярно това. Но колкото е добра поезията ни, толкова е почти неизвестна. Едва ли има европейска държава, която да държи в такава сянка своята литература. В страни, на големина като нашата, съществуват специални фондации за издаване в чужбина на национална литература, преди всичко - поезия. Тези фондации разполагат със стотици хиляди евро за преводи на чужди езици, за срещи на писателите в чужбина, за реклама на излезли книги и т.н. Подобна фондация в Словакия се нарича „Слолия”, в Австрия - KulturKontakt, във фламандската част на Белгия - „Фламандска литература”, в Сърбия и Македония има няколко такива фондации и т.н.
- Носител сте на немалко литературни награди... Какво мислите за тях? Необходими ли са на твореца?
- Хубаво е да има литературни награди, те обръщат погледа на обществото към важни имена от нашата книжовност. Но когато наградите се дават вследствие административни комбинации, или без да се познават истинските сполуки в един или друг жанр, тогава погледът на обществото остава излъган. А такава измама във време на духовна криза може допълнително да навреди и на българската литература, и на вкуса на оределите нейни читатели...
- Ако не сте писател и започнете отново, бихте ли избрали друг път, друга професия?
- Примамливо е това, което символично си представяте, но не бих искал да започвам отново. Целият, изминат от мен творчески път - с грешки и падения, с завои и сполуки - ми е скъп. Пък и няма как да станеш два пъти писател. Това призвание е неповторимо. Изпитвам гордост, че съм български писател в най-сложния период, може би, от новата ни история.
- Отдавна сте редактор, работихте дълго и плодотворно в „Родна реч”, след това продължихте и в списание „Пламък”, където сте и досега. Какво ви дава и какво ви отнема тази работа?
- Банално казано, вече няколко десетилетия имам възможността да държа ръката си върху пулса на родната литература. Публикувал съм първите творби на десетки млади писатели. После тези млади писатели пред очите ми постепенно са изчезвали или са ставали известни в литературния свят. Например пред очите ми са Бойко Ламбовски, Деян Енев, рано отишлият си Виктор Пасков, трагично загиналата Петя Дубарова, Алек Попов, Милена Лилова, Владо Любенов, Пламен Киров, Радостина Григорова, Патриция Николова, Весела Димова, Иглика Дионисиева, Румен Денев, Илияна Стоянова и много други… Тази творческа връзка с непрекъснато подмладяващата се литература в „Родна реч” и „Пламък” навярно ми е подарила млади импулси и на мен... А аз самият винаги съм се старал да бъда в помощ на младите автори - не толкова със съвети, колкото с лични примери... И неведнъж съм им казвал думите на известен френски писател: „Дайте повече от нас, но знайте, че ние дадохме всичко!”
- Държавата изостави дори водещите културни и литературни издания да се спасяват сами. Голяма част от тях загинаха. „Пламък” оцеля...
- Да, ученическото списание „Родна реч” изчезна от хоризонта... Сигурно идва ред и на списание „Пламък”. Споменах вече за безразличието на държавата по отношение на литературните издания, на родната литература изобщо. „Пламък” още съществува, но вместо всеки месец, или на два месеца веднъж - сега излиза в 4 сезонни броя през годината: зима, пролет, лято, есен. Трудно ми е да коментирам такова абсурдно отношение на нашето общество към изданията за литература. А литературата е душата на нацията!... Но аз не съм свикнал да се предавам. Ще направя всичко възможно пламъкът да не загасва - въпреки насрещния вятър.
Разговора води ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е роден през 1943 г. в Плевен. Завършил е гимназия в родния си град, а след това - „Българска филология” в Софийския университет „Климент Охридски”. Работил е като телевизионен журналист и завеждащ творчески отдели във вестниците „Пулс” и „Народна младеж”. През 1973 г. става главен редактор на ученическото списание „Родна реч”, а от 1983 г. оглавява списание „Пламък”, където работи и досега. Бил е народен представител във Великото Народно събрание (1990-1991) и зам.-министър на културата (1995-1997). Първите му стихотворни публикации се появяват в списание „Родна реч” през 1959 г., където негов стихотворен цикъл получава първа награда. Печата свои творби в вестниците „Пулс”, „Студентска трибуна”, „Литературен фронт”, както и в списанията „Пламък” и „Септември”. Първата му стихосбирка „Една усмивка ми е столица” се появява през 1967 г. Автор е на повече от 30 книги със стихове, между които „Обичай ме в неделя”, „Неграмотно сърце”, „Електронното куче”, „Общителен самотник”, „Обичам те дотук”, „Будна кома”, „Дърво и птица”, „Вечерна дъга”, „Лявата ръка на Бога”, „Аспиринов сняг”, „Човекът е въпрос”, „Нови стихотворения”, „Врана в снега” и др. Автор е на книгите с хумористична проза за деца „Туфо, рижият пират”, „Приказки за слончето Румпи-румп”, „Магаре с крила” и др. Публикувал е също редица есеистични и публицистични творби. По негови стихотворения са създадени много песни. Георги Константинов има книги, преведени на френски, немски, полски, руски, украински, сръбски, казахски и други езици. Негови стихотворни цикли са излизали на английски, японски, френски, хинди, пенджабски, фарси, турски, румънски, словашки, фламандски и други езици. От 2009 до 2012 г., издателство „Захарий Стоянов” публикува поредицата „Избрани творби в четири тома” с негови избрани съчинения: лирика, сатира, книги за деца, есеистика, публицистика. Писателят е носител на националните литературни награди „Иван Вазов”, „Петко Рачов Славейков”, „Константин Константинов”, „Гео Милев” и др. Лауреат е на приза Medalica Pontificia (1996), който връчва Ватикана. През 1994 и 1996 г. е номиниран за Световната награда за детска литература „Ханс Кристиан Андерсен”. Почетен гражданин на родния си град Плевен. Дългогодишен издател на списание „Пламък”. От 2000 до 2014 г. е председател на българския П.Е.Н.-център.