Когато Мутафчийски се беше заселил във всеки дом, ясно се видя, че има два вида медии. Едните работят за хората и изпълняват професионалния си дълг, а другите произвеждат въздушно-капков вихър от безсмислици.
Коментар от Александър Детев
Искам да кажа една добра дума за медиите. За истинските медии. И може би повече от една дума.
„Ей, тия само за коронавирус пишат!"
7:00 сутринта. Алармата на телефона писука. Протягам се, за да я изключа. “Я да проверя колко са новите случаи днес”. Отварям новинарски сайт. “Ей, тия само за коронавирус пишат. Как не ги е срам?”. Ядосвам се. Спирам за секунда, за да се успокоя. “А аз за какво влязох в този сайт? А, да, за да видя колко са новите случаи на коронавирус днес”.
Някъде през март, когато пандемията завладя и преобърна живота ни, към телевизията ние възстановихме едно отдавна превъзмогнато отношение, което дори вече ни се струваше архаично. Млади и стари, богати и бедни, заети и свободни си припомниха или пък за първи път научиха в колко часа са емисиите новини на основните телевизии. Нещо повече: всички те чинно се инсталираха пред телевизора, за да ги гледат ден подир ден.
И все пак, в начина, по който консумираме медии, се е променило нещо съществено: критичността. Днес тя е остра, безпощадна, понякога дори изключително груба. Да, критичността несъмнено е задължителна за едно демократично и прогресивно общество, но редом с това съвсем резонно на дневен ред излиза и един логичен въпрос: Дали сме критични към медиите, защото искаме по-добра и качествена информационна среда или защото вярваме, че вече изобщо няма нужда от медии и журналисти? Нали се сещате за тези безцеремонни (и разгащени) възклицания: въпросите били "тъпи”, репортерите - "некомпетентни”, протестите се отразявали "манипулативно”, вирусът или заемал твърде централно място в новинарските емисии или пък пораждал главно некачествена и орязана или цензурирана информация. Но зададохме ли си въпроса как стигнахме дотук и какво можем да направим, за да подобрим положението?
Когато Мутафчийски се беше заселил вкъщи
Когато Националният оперативен щаб провеждаше своята пресконференция всеки ден, а професор Мутафчийски се беше заселил във всеки български дом, у всекиго от нас въпросите на медиите към НОЩ предизвикваха бурни емоции. На тези пресконференции присъстваха компетентни и добре подготвени журналисти, които задаваха напълно разумни въпроси – надявам, че никой не поставя под съмнение този факт. И въпреки това най-прилепчиво вниманието привличаха онези представители на медии, които успяваха да вземат думата първи. С особена самоувереност и безпардонност те изливаха порой от безсмислени и меко казано смущаващи въпроси, в които конспиративните теории се преплитаха с философски рефлексии от типа на “коронавирусът коронавирус ли е всъщност?”, с излияния за фекални води и за зачевания в условията на пандемия.
И това безобразие се случва във времена, в които истинната и изчерпателна информация е целебна за психическото здраве на цяла една нация, изправена пред невидим и непознат враг. Да, такива маниакални и вредни същества е имало и винаги ще има, обществена тревога и възмущение обаче трябва да предизвика друго: фактът, че те имат нелепото, но нужно им самочувствие и съответните достъпи, за да се изстъпят най-отпред и да произведат този въздушно-капков вихър от безсмислици. А притежават самочувствието и достъпа, защото в рамките на един дългогодишен процес техните „медии" бяха узаконени и легитимирани наравно със същинските медии. Тази легитимация им дадоха определени кръгове от политическия и бизнес елит, които специално си избраха изданията, склонни срещу няколко сребърника да им осигурят медиен комфорт. Жертва на тази цинична схема станаха онези журналисти и медии, които все още не са забравили основните си функции и главното си задължение към хората: да бъдат критични, да задават неудобни въпроси и да търсят отговорност от онези, на които сме делегирали правото да взимат решения вместо нас.
Не, „народът" понякога изостава с материята
„Народът винаги е прав" – гласи една съмнителна народна мъдрост. Защото в случая вина носи и „народът", тоест - аудиторията, която, макар и несъзнателно, и до днес не е приела изцяло новината, че свободата на словото е велика ценност. Ценност, която струва скъпо, която има нужда от подкрепа и ежедневно отстояване. Голяма част от българската публика не разбира и друго: че всяко зряло, демократично и свободно общество развива рефлекса да брани своите разследващи журналисти и своите критични гласове. Ето защо и как некомпетентните провокатори и манипулатори привлякоха цялото внимание на обществото, докато в същото време онези другите, които се стараеха съвестно да практикуват професията си, бяха дамгосани като “мисирки”. Тъжно е, че точно тази простащина ще остане като крилатата фраза на премиера Бойко Борисов за годината 2020.
Кой е на първа линия?
Ще бъде пресилено да кажем „Всяко зло за добро", но пандемията може би породи и нещо хубаво: вниманието и уважението, които отдадохме на онези ключови професия, за които често забравяме, че са съпътствани от всекидневна саможертва в името на останалите. Лекарите и сестрите получиха аплодисменти - и нека се надяваме, че тези аплодисменти им носят поне малко утеха във времена, когато те самите се оказаха жертва на всички дългогодишни проблеми, от които страда държавата България: корупция, съсипани институции, прогонени млади експерти и едва прохождаща дигитализация, която все още е изцяло несъвместима с изискванията към една модерна европейска държава през 21 век.
На първа линия са и други. Например полицаите, които изпълняват служебните си задължения, независимо от условията. В онази драматична нощ на 2 септември, когато провокатори се бяха внедрили в редиците на мирно протестиращите месеци наред граждани, видях с очите си полицаите, които трябваше да стоят безучастно, докато към тях летяха бомбички и различни предмети. Да, стояха безучастно, защото така им беше наредено. Стояха на първа линия.
Да те покажат по телевизора или да служиш на хората
А от другата страна бяха журналистите. Всеки от тях можеше сам да избере дали да е на първа линия или не. Дали да рискува здравето и физическата си неприкосновеност в името на работата и професионалния си дълг или да се отдръпне 2-3 метра назад. Някои избраха първото: репортери бяха пръскани със сълзотворен газ, журналист беше пребит от служители на МВР… Защо тези хора не се отдръпнаха?
Ами защото журналистиката, подобно на медицината и правото, е призвание. Повечето журналисти не разграничават работата от свободното си време. Историите са навсякъде около тях и те ги търсят постоянно. Разбира се, има и такива, които са избрали тази професия, защото – нека го кажем така - просто искат да се видят по телевизора. Само че тези, вторите, никога няма да бъдат на първа линия. Те ще изберат да се отдръпнат назад. А първите, онези на опасния предел, с микрофон и камера в ръка, доброволно са избрали да бъдат най-отпред. Точно те са ни необходими и ценни. И ако изчезнат и последните представителите на тази порода, диктатурата и потисничеството без съпротива ще превземат обществото. През парадния вход, по червения килим. Пожелавам си през новата година да осъзнаем това и да обръщаме повече внимание на онези, които са избрали да не изневеряват на принципите и морала си и да бъдат на първа линия.
Нищо, че не са полагали клетва за това.