Преди шест години направих това интервю със столетникът Яков Алексеевич Ломко , който пазеше спомени за три войни.
Роден бе през 13 ноември 1917 г. в Донецк, тогава град Юзовка. Връстник бе на Октомврийската революция, напусна този свят на 28 януари 2018, Москва, Русия. Това, което ми каза тогава е актуално и днес!
Кой беше легендарният Яков Алексеевич Ломко?
По време на Великата Отечествена Война служи в авиацията, участва в Сталинградската операция, щурма на блокадата на Ленинград, форсирането на Днепър и освобождаването на Белорусия, Литва и Полша. Непосредствен участник е в боевете за Кьонигсберг (днешния Калининград) и Берлин.
След войната е бил заместник-председател на Совинформбюро (информационно-пропагандното ведомство на СССР) и главен редактор на “Московские новости”. До последния си ден се занимаваше с преподавателска дейност. Има множество награди, сред които няколко от България, в това число от Съюза на българските журналисти.
– Яков Алексеевич, какво е за Вас 9 май?
– За мен Денят на победата е началото на един нов живот! Ако не беше 9 май, Европа щеше да се свлече напълно и да падне на колене пред мракобесието на фашизма. Светът щеше да е съвсем друг. Страшен! Господството на фашистката идеология напълно отрича правото на другите народи на живот! Те щяха да бъдат превърнати в слугинаж. А това е недопустимо. Моето поколение израстна с неуморимата и достойна борба против фашизма. Когато хитлеристка Германия се надигна като облак от чума над света, ние, руснаците, много бързо проумяхме какво ще стане, ако този облак се изсипе. И не го допуснахме! Така, че 9 май е датата на прераждането на света. И хората по цялата земя трябва да приемат факта, че ако не беше тази наша велика победа, сега тях нямаше да ги има.
– Как попаднахте на фронта и къде сте воювал?
– Попаднах на фронта точно на 22 навършени години. Воювах в авиацията, при бомбардировачите. По образование съм математик -физик. Завършил съм Висшия физико-математически Университет. Първоначално искаха да ме пратят да служа като щурман, но военното командване реши, че щурман може да бъде подготвен за 6 месеца, а пред тях стои един готов физик, който е напълно наясно с атмосферата и полетите и е готов кадър за авиацията. И така попаднах в подразделението на бомбардировачите. Бързо ме повишиха в длъжност. От началник на синоптическата група ме направиха командир на дивизията. Бях отговорен за това, как се развиват процесите в атмосферата, с други думи– какво става там горе в небето. Съответно кога може да се излети без проблеми и кога има риск. И въпреки, че бях едва на 23 години подчинени ми бяха лейтенанти. Аз самият започнах като обикновен редник, после станах инженер-капитан и завърших службата си със звание инженер-полковник.
– Какъв е първият ви спомен от войната ?
– Всъщност аз съм преживял три войни. За пръв път видях войната когато бях едва на две годинки. Това беше през 1919 година. Седях с мама до прозореца и видях как английските танкове минават и вървят по града ни. Бях много мъничък. Посочих към огромните страшни машини с пръстче, а мама се разплака. Това беше началото на Първата Световна война. Случи се в родния ми Донецк, който по това време се казваше Юзовка, после стана Сталин, и най-накрая се преименува в Донецк. От там е целият ми майчин род. И така на две годинки добих представа какво е да има война. Гледах огромните страшни машини, които приличаха на метални кутии с хобот. Когато минаваха пред нас, къщата се тресеше. Обзе ме страх.
Втората война, която помня е Съветско-финската война (1939-1940). По онова време точно завършвах университета. Имах изпитна сесия. Никой нищо не говореше, живеехме в пълно затъмнение. Прозорците ни бяха облепени с тъмно фолио, заради авиационните набези и бомбардировките. След което последва Втората Световна война, която за руснаците винаги ще бъде Великата Отечествена война. Няколко пъти бях във военно–полевата болница, но за щастие, ето ме сега на 100 години пред Вас.
Беше ужасно трудно. Това дори не можеше да се нарече живот. Нямахме чиста питейна вода, ядяхме каквото ни падне по време на блокадите. Бил съм в над 20 военни летища по време на войната. Бойната част, в която служих, се местеше непрекъснато, в зависимост от нуждите на фронта.
– Колко ордена и медала имате?
– Имам 9 ордена и 80 медала. Другите награди не ги слагам в сметката.
– Знам, че не сте безразличен към България?
– Да, така е! Много обичам България. Моето първо докосване с вашата страна беше още непосредствено след войната, когато нарекохме едно от средните гимназиални училища „Георги Димитров”.
– Вие сте удостоен с няколко награди от България. Разкажете ми за какво са те?
– Носител съм на една от най-престижните награди от СБЖ – „Златното перо на България” . Тази награда я заслужих с една статия относно външната ни политика, която беше публикувана в българската преса. Имам и орден „130 г. от освобождението на България”, а също така съм носител и на почетния знак „1300 г. България”. И други награди имам от България, но не си ги спомням вече всичките.
– С какво най-много сте запомнили България?
– Бил съм четири-пет пъти във вашата прекрасна страна като политик и още няколко пъти в качеството си на журналист. Запомнил съм страната ви с топлото слънчево време и прекрасната кухня. Но най-запомнящи мигове са били срещите с видните тогавашни политици и хората на изкуството. Лично съм се срещал неведнъж с Тодор Живков, с когото съм имал дълги разговори. Това бе в началото на политическата ми кариера през периода, когато бях заместник-председател на Совинформбюро. През 1960 година нашият съюз заедно с други такива международни организации бяхме на откриването на почивната станция на журналистите във Варна. Ние също имаме принос в неговото изграждане. През 1980 г. бях избран за зам.- председател на Съюза на журналистите на СССР. В това си качество аз често идвах на форуми и симпозиуми, които се провеждаха във Варна. Идвал съм и на почивка в станцията на журналистите на „Златни пясъци”. Именно там, във Варна, съдбата ме е срещала с невероятни личности и интересни хора. Точно там се запознах с известните наши поети Евгений Евтушенко и Расул Гамзатов. По онова време обожавах поезията на Гамзатов и го рецитирах наизуст на различните вечеринки. Не съм и предполагал, че ще се запозная с любимия си поет именно на българска земя, и то на морето. Гамзатов бе дошъл в състава на голяма делегация от руски поети за среща с техни български събратя по перо. Това беше през 1960 г. Когато видях Гамзатов в градината на почивната станция на журналистите, аз застанах пред него и изрецитирах неговото великолепно и вечно произведение „Журавли” което и до ден днешен помня наизуст :
„Мне кажется порою, что солдаты,
С кровавых не пришедшие полей,
Не в землю эту полегли когда-то,
А превратились в белых журавлей.
Они до сей поры с времен тех дальних
Летят и подают нам голоса.
Не потому ль так часто и печально
Мы замолкаем, глядя в небеса?….”
Това стихотворение се превърна в една от най-сърцераздирателните песни, посветени на войната и жертвите. На българска земя съм се запознал и с изключителни световни имена в журналистиката и публицистиката. А за един журналист, и то международник, това е от изключителна важност и приоритет. Така, че за мен България е мястото на най-интересните ми срещи.
– Какво е най-важното за журналист, отразяващ международната политика?
— Най-главното нещо е да знае в детайли фактологическата страна на въпросите. Когато победихме Хитлер и фашистка Германия падна, тогава журналистите имаха пред себе си ясна картина, която описваха и отразяваха. Сега светът е много объркан и е наложително да се отсее истината, която да бъде показана, а не нейната сянка.
Сега много повече държави са свързани по един или друг начин, но липсва доверието между тях. Това прави журналистиката необективна и нестабилна. Което е меко казано – страшно! От една страна има повече възможности за създаване на международни контакти, а от друга по-малко доверие, което е противоречиво. В момента сме на етап, когато построяването на човечно общество вече е мит. Не всяка страна е способна да направи спътници и космически кораби и да ги пусне в орбитата с изследователски цели, както това е правила и продължава да прави Русия. Не всяка страна си дава сметка за крайните цели на нейното промишлено производство. Преди години САЩ отправяха страшни критики към СССР, говореха, че страната – победител във Втората световна война живее много бедно. Дори си спомням материал, в който сравняваха какво може да купи от ежедневната си надница един работник в САЩ и в СССР. В отговор на тази статия ние пуснахме един цял брой, който посветихме на възможностите на съветския човек като цяло. Разгънахме темата така, че показахме всичките приоритети на гражданина на страната – победител. Показахме стойността на билетите в Болшой театър, на градския транспорт. Разказахме за безплатното образование и здравеопазване. При това ние работихме с изключително точни факти. Запомнете едно от мен: във външнополитическата пропаганда няма нужда да хвалиш себе си – необходимо е само да разказваш истината.
– Как се запалихте по журналистиката?
—Журналистиката за мен започна много отдавна, още през 1930 година. Тогава бях секретар на комсомолския комитет в училище. Един ден от Москва в командировка при нас в Донецк дойде кореспондентът на „Комсомолска правда” Минкин. На него му беше поръчано да провери готовността на училищата за зимата. Той ни събра нас, ръководителите и учениците, и ни пусна на тройки да събираме материали за статията му. Стана така, че именно материал на нашата бригада той публикува в най- престижния по онова време вестник. Малко по-късно, вече по време на войната отново се сблъсках очи в очи с журналистиката. Извика ме командирът на дивизията, и ми нареди да се заема с вестника
„За боевата тревога”. Това издание се беше появило още през мирно време, затова и носеше това странно име. Съдържанието на вестника изобщо не съответстваше на реалното военно време. Предвидено бе този вестник да отговаря на нуждите на летците и бойните екипажи. Бях назначен за заместник-главен редактор. Пет месеца реално управлявах този вестник и напълно бях отговорен за информацията в него. Но по време на Сталинградската битка бяха ранен и попаднах в полевата болница. Цял месец лежах в тежко състояние, а през това време всички дивизионни вестници бяха вече закрити. Нямаше средства за походни типографии. Остана само един действащ вестник за авиацията – „Червеният сокол”
– В момента светът отново не е спокоен. Какъв е вашият коментар?
– Много е сложно на този етап да се коментира международното положение и стабилността на света като цяло. Великите държави, които се смятат отговорни за стабилността на света, трябва да си променят мисленето и поведението. Не да се надпреварват, а да си сътрудничат. Великите държави трябва да проумеят, че докато не започнат реално да си сътрудничат в посока укрепване на световния мир, същевременно уважавайки суверинитета на всички останали страни, само тогава би могло да се постигне нещо реално, а не само на думи.
Това е моята рецепта за световния ред: Великите държави да уважават мнението на останалите и да си сътрудничат. Без това взаимно уважение и разбирателство човечеството ще загине. А надпреварата за надмощие чрез унищожение, на което сме свидетели ежедневно, ще доведе до фатален и необратим край.
– Как се чувствате сега, на 100 години? Каква е Вашата рецепта за дълголетие?
– Нямам определена рецепта за дълголетието ми. И все пак – винаги съм се борил със суетата на комерсиалния свят. От ранно детство и до ден днешен всяка сутрин правя задължителна гимнастика. В гимназията бях най-добрият спортист. Покрих с отличен норматива по начална военна подготовка и стрелба. Дори ми лепнаха прякора “Ворошиловский стрелок” заради безупречната стрелба.
Чувствам се прекрасно на 100 години! Роден съм на 13 ноември 1917 година. Аз съм абсолютен връстник на Октомврийската революция! Щастлив съм, че доживях да видя деца, внуци и правнуци. Със съпругата ми, която вече е покойница, живяхме щастливо и в разбирателство цели 58 години. Жена ми беше специалист по хуманитарните науки, обожаваше литературата. Беше невероятен лингвист–филолог, тесен специалист по Индия. Владееше в съвършенство хинди и урду, беше дългогодишен преподавател в Московският университет. Радвам се, че един от правнуците е наследил моите умения и се очертава да бъде много перспективен инженер- математик. Другият ми внук завърши Московския институт на танко-строенето. Радвам се на достойната ми смяна!
– Според Вас какво място заема Русия в сегашния световен ред ?
– Русия заема достойното си място в световен мащаб, което не веднъж го е доказала!
Русия притежава огромни простори, които на някои им се струваха едва ли не само снежни пустини. Русия, много повече от която и да било страна в този свят, е готова да посрещне условията, които са се създали в резултат от неизбежната и напираща глобализация. За съжаление човечеството с нещо наподобява дневните молци. Приличаме на тях, когато си поставяме неправилните задачи. Лутаме се без посока и се удряме в стените. Човечеството отслабва, когато робува на печалбарството, по този начин унищожава възможността за придвижване напред.
– Днес е 9 май. Какво ще пожелаете на младото поколение и на цялото човечество в този ден?
– Младото поколение трябва да разбере, че главното преимущество в настъпилата епоха е балансираните междунационални отношения. Народите трябва да не се борят за надмощие, а да се държат рамо до рамо. Трябва да отстояват своите права и суверенитет. Принципът “Разделяй и владей” трябва да престане да е играе ръководна роля. Това са някакви приоритети на 16-17 век! Крайно време е световната общественост да се опомни. Хората от младото поколение трябва да се обичат и уважават един друг. Напълно трябва да се прекратят религиозните разпри. Само тогава войните ще спрат и човечеството ще оцелее.
Най-важното ми пожелание е никога да няма повече война !
Специално към България – приемете моя сърдечен поклон! Българите са творчески и много весел народ. Никога не бъдете посърнали и унили! Толкова мъка сте изтърпяли по време на Османското робство и въпреки всичко сте запазили националната си принадлежност и православната вяра. Бъдете горди с това велико качество на вашия малък народ!
Интервю на Оля АЛ-АХМЕД
Снимки: Личен архив