ДВ: Коя е най-важната история, която разказа през тази година?
Георги Милков: Историята на един 50-годишен мъж, който упорито се съпротивлява и отказва да бъде вкаран в рамките на предпенсионната уседналост, предсказуемост и въобще всякаква всекидневна разумност, защото поривите на юношеския ентусиазъм да се лута по света в търсене на чудеса и мистерии не го оставят на мира. 2023-а е годината, която свързвам не толкова със собствения си юбилей - естествено настъпващ момент на житейско преосмисляне, колкото с появата на първата ми книга “Истории от ръчния багаж”, която в никакъв случай не е опит за такава банална равносметка, а по-скоро нетърпелива заявка за някакво обещаващо ново начало.
ДВ: А кое е най-вълнуващото ти пътуване?
Георги Милков: Тази година предприех едно дълго отлагано пътешествие до Монголия, което беше достатъчно интересно, но най-вълнуващи всъщност бяха пътуванията ми из всички диаметрално противоположни краища на България заради представянето на книгата. Толкова много споделени хубави емоции и трогателни срещи с хора, които ще ме държат щастливо зареден за дълго!
ДВ: Думата на 2022 и 2023 година е „война“, дори от Merriam-Webster да казват друго. Колко реалистична е възможността това да не е думата на следващата година?
Георги Милков: Войната не е дума на годината, тя е дума на човечеството. Точно толкова, колкото и думата мир. Войната е смътна и нереална заплаха, даже химера, когато се води някъде надалеч от нас, но приближи ли, започват да растат собствените ни притеснения и страхове. Което е напълно естествено. Ако излезем от времевия шаблон и новините, които през последните две години идват от Украйна и Израел, а преди това и от Сирия, от Ирак и Афганистан, ще си дадем сметка, че войната ни съпътства отдавна, всъщност тя е с нас от незапомнени времена и ще продължава да ни преследва и тревожи като гузна съвест до края на земното ни съществуване. Затова и толкова бленуваме мир на духовно ниво. Сигурно не е имало ден, в който на Земята да не се е водила някаква война някъде. А по тия краища, където тя е неизменна част още от библейско време, където хората са привикнали с войната, сякаш тя е тяхна втора природа, там обикновено вместо с „добър ден“ се поздравяват с “мир вам”. Войната и мирът могат да бъдат разглеждани като философски понятия, колкото са доброто и злото. А каква ще е думата на следващата година не зависи от някакви годишни дайджести, медийни рекапитулации или дори академични институти, а зависи от собствените ни възприятия за света, в който живеем, тоест от нас самите.
ДВ: В края на годината почина Хенри Кисинджър. Оценката за него няма как да е еднозначна - той е носител на Нобелова награда за мир, мнозина го смятат обаче за военен престъпник. Но при всички положения беше личност със самочувствие и присъствие. Има ли недостиг на такива хора днес в световната политика? Ако да - как си го обясняваш?
Георги Милков: Хенри Кисинджър живя достатъчно дълго, за да може да си позволи да дава съвети, дори тогава, когато вече никой не бе готов да се вслушва в тях. В тия сто години той надживя и повечето от нещата, в които сам убедено вярваше. Смъртта му бе повод да изровя от архива и да публикувам една снимка, която му бях направил в един асансьор преди около четвърт век. Тогава написах, че той обичаше дипломацията, но най-вече своята собствена дипломация и ничия друга. И също така мразеше бюрокрацията. Особено чуждата. През годините той често е натяквал, че американските политици са компетентни само по технически въпроси, но когато става дума за разбиране на дълбочината на историческите процеси, те са не просто късогледи, а направо слепи като къртици. Затова пък той винаги бе готов да ги просветли с проницателен поглед в бъдещето. Безспорно той бе свръхинтелигентен човек, но в действителност дължеше успехите си не толкова на своята интелигентност, колкото на неукротимата си енергия и гениалната проницателност, с която улавяше слабите места на тези, с които е пратен да преговаря. Такива хора в днешната световна политика не виждаме много, защото тя не само се е ужасно бюрократизирала, но се е и драматично профанизирала.
ДВ: Един проблем тлее в Европа от близо 10 години, а тази година отново се разгоря - миграцията. Нерешима задача ли е намирането на легален и контролиран начин за миграция, която да не събужда демоните на расизма и ксенофобията?
Георги Милков: Изглежда като нерешима задача за Европа. Поне съотнесена към времето, в което живеем, а и към процедурите, които държим да наричаме демократични. Трудно е да бъде намерен легален и контролиран начин за подобен процес, който да се хареса на всички европейци, и то във време на епохални събития, на каквито сме свидетели, не от близо 10, а от малко повече от 20 години. Колко може да са доволни англичаните от това, че Лондон е пълен с индийци, пакистанци и бангладешци? Или белгийците от конгоанците, които са окупирали половината Брюксел? А французите от алжирците в Париж? Но това са напълно естествени процеси. Някой попита ли хората, живеещи в Индостан, когато англичаните окупираха техните земи през 17 век и не си тръгнаха оттам чак до средата на 20-и? Белгийците също не питаха конгоанците, когато се нанесоха у тях, превръщайки ги в т.нар. свободна държава, но реално в брутално експлоатирана частна собственост на белгийския крал. И първо французите отидоха в Алжир, а не обратното, нали така? Е, сега наблюдаваме движение в противоположната посока – от бившите колонии към бившата метрополия. България не е била колониална сила, но е извън този процес и по много други причини. И за разлика от много апологети на политическата коректност от Западна Европа, ние, българите, всъщност не сме нито расисти, нито ксенофоби. Въпреки примерите, които ни се натякват. Просто у нас сме свикнали да се справяме с проблемите по различен начин. Засега се справяме. Не мога да преценя колко дълго ще продължи това.
ДВ: А непосилно ли е постигането на мир в Близкия изток?
Георги Милков: Ако трябва да съм максимално кратък и излишно откровен – да. Непосилно е! Няма как да се намери решение на проблем, за който никоя от враждуващите страни не търси решение. Такова може да се намери само чрез тежък компромис или след пълното унищожение на една от страните. Твърде сме далече и от двете възможности.
ДВ: Да погледнем и към България: кое е най-хубавото и кое е най-лошото нещо, което се случи на България през тази година?
Георги Милков: Ротационното правителство.
ДВ: През 2024 година предстоят повече от 70 избора по цялото земно кълбо - включително за Европейски парламент и тези за президент на САЩ. Кои са най-големите рискове и кои - най-големите възможности?
Георги Милков: Да, това наистина ще е епохална година от гледна точка на избори, защото никога до този момент в човешката история не е имало толкова много хора, които да гласуват. Ако съберем населението на всички страни, в които ще се проведат избори през новата година, ще получим умопомрачаващо число – 4,2 милиарда души! Тоест, повече от половината хора, живеещи на планетата. Разбира се, това не означава, че всички тези хора ще отидат до урните, нищо че имат такава възможност, или ако отидат, не значи, че ще могат да направят своя свободен избор. Освен в Русия и САЩ, идната година ще има избори в две от най-големите демокрации в света – Индия и Индонезия. Предстоят също така избори в страни като Иран, Алжир, Тунис и Мавритания. Египет вече направи своя избор в края на 2023 година. Не навсякъде ще има промени към по-добро бъдеще. Включително и в перспективата на европейските избори у нас през юни. За рискове и възможности, които предстоят през 2024 година може да се дебатира дълго. Украйна и Близкият изток, по всичко личи, ще продължат да са повече в графата на рисковете, отколкото на възможностите. Поредицата от преврати в страните от района на Сахел, на които бяхме свидетели тази година, едва ли ще донесат повече стабилност в Африка, по-вероятно е лошите новини от тази част на света да продължат и през 2024 г. Но ако излезем от този строго регионален контекст и погледнем по-глобално, вероятно трябва да наблюдаваме докъде ще стигнат опитите за ограничаване на технологичния възход на Китай и въобще какво се случва в тази част на света - това би трябвало да ни е все по-важно занапред. Както и развитието на изкуствения интелект, което се движи по-бързо, отколкото предполагаме, затова не е без значение какъв регулационен подход ще бъде наложен. А ако се върнем на изборите, които предстоят, тези в САЩ безспорно са най-важните. Но някак си не ми се иска да повярвам, че най-могъщата страна в света, най-силна във военно, технологично, финансово и какво ли не друго отношение, страна с такива ресурси и капацитет, е изправена пред толкова обезкуражаващ избор за бъдещето си – Байдън или Тръмп.
С журналиста Георги Милков разговаря Александър Детев.