Автор на белетристични книги: „Последният лов на Кана“, Факторът на добротата“, „Китайско пясъчно коте“ „Тракийският капан“ и „Жив до поискване“; двутомника „Кой какъв е в българската корупция“; графичния роман „Папата, който спаси света“ с художника Симеон Асенов; и „Империята на пошлостта“ – многопластов анализ на Русия. Последната му книга – сборникът афоризми „Мечтата на тигъра“ излезе тези дни. Превел е повече от 60 книги и либретата на два мюзикъла – „Питър Пан“ и „Алиса в Огледалния свят“. Издател на 5 сборника с най-добрите разкази от организирания лично от него международен конкурс за фантастични разкази „Златния Кан“. Публикувал е няколкостотин статии в различни медии. Автор и водещ на рубриката „Изопачената история“ по ВНТ.
Уважаеми господин Кожухаров, Вашата книга за Русия е едно от големите издателски събития през последните години у нас. Преди да започнем разговора за нея, ще Ви помоля да представите своето семейство, тясно свързано с литературата… Нещо за младите Ви години?
Израснал съм заедно с моите родители и баба ми и дядо ми по бащина линия. От тях тримата само баба ми не остави след себе си някоя-друга книга. Остави само спомена за заразителния си смях и че никому басма не цепеше. Дядо ми, Къню Кожухаров, написа няколко великолепни романизовани биографии, като най-известните са на Цанко Церковски и Петко Каравелов. Наскоро години зачетох уж за малко книжката му за Церковски и я оставих чак когато обърнах последната страница. Баща ми, Иван Кожухаров, беше разказвач на приказки от световна класа. Това не е само мое мнение, а и на Ангел Каралийчев, който много го харесваше и му помогна да издаде сборника приказки „Магарето със сребърните копита“ (1962) и повестта „Приказната гора“ (1963). За беда след излизането на повестта баща ми получи вълчи билет – забрана за издаване. Някой беше написал донос, че в „Магарето със сребърните копита“ имало антикомунистическа приказка. Трябваше да минат двайсет години и социалистическата цензура да забрави за това, за да излезе следващата му книга – „Приказки на овчарската ми гега“. През 2009-а аз издадох „Дар от боговете“, но тогава пък разпространителите отказаха да си свършат работата – в книжката нямало големи цветни рисунки, а само черни-бели илюстрации. И най-лошото – била твърде евтина, което означаваше ниски печалби. Майка ми, Надежда Кожухарова, също издаде две книжки за деца в съавторство с главния си редактор. Тя беше изключителен редактор и аз подозирам, че двамата с баща ми създаваха в семейството този климат на непоносимост към лошия изказ, който ме накара от малък да следя внимателно какво и как говоря. Вероятно тримата с баща ми и дядо ми бихме могли да се озовем в книгата на „Гинес“ като писатели от три поредни поколения по права линия.
През годините и Вие живяхте, като всички българи от Вашето поколение /към него съм и аз/ в една тотална лъжа – че Русия/СССР е нашата „двойна освободителка“, „по-голяма сестра“, „покровителка?“ и други подобни нелепости. Бяхме неофициалната 16-а република. Например, лично мен, въпреки тази заблуда все пак ме смущаваше един надпис на постамента на русенския „Альоша“: „ Дружбата със СССР е жизнено необходима за нас, както слънцето и въздуха за всяко живо същество!“ /Г. Димитров/. Дори когато бях малък, трудно ми беше да приема това…
Когато непрекъснато те предупреждават, че каквото се говори у дома, не бива да се повтаря навън, бързо придобиваш усещането, че обществото и държавата не са такива, каквито се опитват да изглеждат. А имах и прекрасна баба, която хич не си поплюваше. Когато един ден стана дума за наближаващите избори, тя избухна: „Избори ли? Пръдлива работа! Кушия с един кон!“ Дотогава не си бях давал сметка, че след като има един-единствен кандидат, за избори не може и дума да става. Така че този ден преминах двайсетсекунден курс по политическо образование, който ми отвори очите за лицемерието на социалистическата система.
Какво ще кажете за омразните и обидни, за много грозните паметници на страната-окупатор, които, надявам се, скоро ще бъдат премахнати в цялата страна? Та те са повече от 200! Остава да се променят и руските и съветски имена из цялата страна. Например, името на убиеца на Апостола на Свободата, граф Игнатиев, носи централна улица в София /, целият център на българската столица е с руски имена, сякаш е Москва!/, град край Варна, няколко училища в столицата и страната също носят името на коварния руски дипломат…
Мисля, че много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят. Тогава не само името на Игнатиев, а и всички други руски и съветски имена на български улици, училища и дори градове ще изчезнат за един ден.
Нека да поговорим за Вашата уникална книга. Бих казал, че е истинско събитие в тази книжнина. Респектира ме с твърде много неща. Първо: смелостта на темата, защитена блестящо!, след това: огромният исторически материал, върху който са Вашите коментари, изводи, обобщения, блестящият стил, и стигнем до изданието, огромната библиография /при това с един наистина изключително богат справочен апарат/, и накрая: отличният печат и художественото оформление на цялото книжно тяло и на корицата със забележителния портрет на чудовището Иван IV Грозни от Виктор Васнецов… И така: как се роди идеята за този забележителен, приносен труд?
През 2003-та година се озовах в един дом в Банско, където имаше библиотека с доста исторически книги. Подхвърлих на домакина, че пиша книга за кан Кубрат, а той каза, че не се интересува от кан Кубрат.
– Че ако от него не се интересуваш, за каква история говориш? – учудих се.
– За Втората световна война. Като чета как са страдали горките руснаци, плача.
Тогава си помислих, че човекът има някакъв психически недъг, ала след три години започнах да правя журналистически разследвания и си дадох сметка, че много българи са отровени и заслепени от руско-комунистическата пропаганда. След агресията на Русия срещу Грузия и откъсването на Абхазия и Южна Осетия започнах да събирам анализи и статии от руския и западния печат с идеята да напиша обемиста книга, която да разкрие истинския лик на СССР и Руската федерация. През 2014-а дойде окупацията на Крим и Донбас и аз започнах всеки ден да следя три руски и две западни интернет издания, а материалите взеха да се трупат с главоломна скорост. Наложи се да разделя папката „Русия“ на двайсет профилирани папки, за да не се загубя в морето от информация. Замислената книга започна да набъбва застрашително. Вече бях наясно, че няма да мина с по-малко от два тома от по 500-600 страници. Но когато Путин започна войната срещу Украйна, преразгледах цялата идея. Трябваше да действам бързо, за да издам книгата си, преди войната да е свършила. Това изискваше драстична смяна на подхода. Така се появи идеята за „Империята на пошлостта“.
Книгата е доста стройно и оригинално конструирана. Тук ще спомена само заглавията на осемте ѝ части: „Корените на Российската империя“, „Предимперски князе и васали“, „Възходът на Московия“, „Порочният кръг“, „От подражание към омраза“, „Предсказанията“,“ Езиковият експеримент“, „Примитивният човек“ и „Какво да правим сега с Русия?“ Как стигнахте до тази идея?
Изложих основните принципи, които съм спазвал, в предхождащото дори предговора „Верую на аналитика“. За да прави добри анализи, човек трябва: да разглежда не отделни събития, а процеси; да използва няколко тълкувателни системи; да се води не от авторитетите, а от собствените си разсъждения. И, разбира се, да не се страхува да публикува своите изводи. В първите три части използвах един инженерен подход, за да разгледам историята на Россия като процес, а не като поредица от събития. В четвъртата част използвах в опростен вид елементи от теорията на хаоса и една резонансна хипотеза, за да определя на какво се дължи непрекъснатата повторяемост на един порочен цикъл в живота на тази държава. В петата част проследих златния век на руската култура и реформаторското въздействие на Петър I върху руския бит, имперски манталитет и литература. Анализирах творби на някои от най-известните писатели от XIX и ХХ век – Достоевски, Тургенев, Чехов, Блок, както и прехода от подражание към омраза, който не отменя вторичността, подражателството и зависимостта на руската литература от европейската. Шестата част посветих на „Историята на един град“ – знаковата творба на Михаил Салтиков- Шчедрин, най-интересния и оригинален руски писател. В седмата част разгледах някои особености на руската лексика в сравнения с българската, които подсказват определени черти в характера на руснаците, а в последната част се постарах да обрисувам психологическия им портрет.
До какъв извод стигнахте за бъдещето на тази Империя на Злото?
Приятно ми е да видя, че близо година след като книгата ми излезе, все повече анализатори стигат до извода, че Русия ще съществува в този си вид, докато съществува Путин. Иронично е, че не друг, а председателят на Държавната дума Вячеслав Володин в стремежа си да се подмаже на „бащицата“ навремето заяви, че „Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия“. Завалията вероятно изобщо не си е дал сметка, че пророкува разпада на държавата.
Русия/СССР беше определена като „Империята на Злото“. А Вие сте озаглавили книгата си „Империята на Пошлостта“. Защо?
Защото Злото има много лица и не може да се идентифицира единствено с Русия, обаче съчетанието от робско покорство, имперско мислене и всепроникваща пошлост е характерно само и единствено за тази държава хамелеон. През цялата ѝ история – от създаването ѝ като монголския улус Московия, през обявяването ѝ за Российска империя, първата ѝ лъжлива смърт и възкръсването ѝ като СССР, втората ѝ смърт и закърпването ѝ от Запада, за да се превърне в Российска федерация. Ако Западът отново я съшие в едно като чудовището на Франкенщайн, светът ще види и пострада от третото превъплъщение на това уникално съчетание.
Представяте цяла история на тази държава, с всичките ѝ владетели-тирани, повечето от тях ужасни хора. И все пак, имало ли е и малко по-нормални от Иван Грозни, Петър I и Екатерина II?
Да, имало е – три жени и трима мъже. Екатерина I, вдовицата на Петър, Анна Ивановна, Елизавета Петровна, Павел I Петрович, Михаил Горбачов и Борис Елцин. Шест човека за триста години. И както сами видяхме в края на ХХ век, руската имперска система бързо-бързо отстрани последните двама и се възцари в още по-грозен и противен вид. Явно за Русия нормата са Иван IV Грозни, Петър I, Екатерина II и още по-уродливите от тях насилници и тирани.
Цитираните трима, както пишете, след столетия на войни, са завладели огромни територии от Азия и Европа. Сталин е подарил Северна Добруджа на Румъния, за да заграби нейната провинция Молдова, та сега нямаме обща граница с тази зловеща империя. В противен случай, може би, щяхме да бъдем ако не в положението на Украйна, то в това на Беларус… Някои от нашите „първенци“ искат да сме като Беларус, но…
Както казва мъдрият български народ: всяко зло за добро.
Всъщност, логична ли е появата на този руски Хитлер? Видяхме, че Путин е дори по-страшен от Хитлер, който не убиваше своите, а само евреите и циганите, докато Кремълският вампир вече пожертва 300 000 свои сънародници в тази геноцидна война в уж братската Украйна.
Ако броим не само убитите, но и ранените, руските жертви на войната към края на март 2024 г. ще надхвърлят 1 700 000 души. И както предсказа Александър Литвиненко, когото Путин отрови с полоний в Лондон: „Докато целият свят преследва виртуалния Бин Ладен, спасявайки се от „световния тероризъм“, зад стените на Кремъл се пълни с кръв поредното подобно на Хитлер чудовище. И ако не бъде спрян навреме, е възможно този маниак в най-близко време да доведе цивилизацията до поредната световна кланица, в чиято пещ ще изгорят милиони и милиони човешки животи.“
Защо употребявате името „Россия“, а не следвате традицията, „Русия“?
Защото името „Русия“ създава лъжливото убеждение, че тази държава е един вид наследница на Рус – Киевска Рус, както обикновено я наричат. Двете държави нямат нищо общо и дори се разминават във времето. Когато Рус получава писмеността и християнството от българските свещеници, до появата на държавата Россия остават още осем века.
В книгата ме респектираха, освен огромната Ви ерудиция в областта на руската, на българската, а също и на европейската история, Вашата литературна култура, познаването Ви на руската литература /която е и един ключ към вашите анализи!/, руската философия и историография, както и психологията на руснака. Вашите препратки към Чехов, Толстой, Достоевски, Александър Блок, Чаадаев, Салтиков- Шчедрин обогатяват изложението и Вашите изводи. За повечето културни читатели, мисля, това би било една насока към нов, по-задълбочен прочит към творчеството им и дори към цялата руска литература...
Дано! Всички ние участваме в този невероятно голям и обхватен процес, наречен цивилизация и култура. Редно е да вложим нови нишки в тъканта на живота, така че той да стане по-пъстър, свеж и красив.
Смятате ли да напишете продължение на тази книга? Засегнали сте толкова много теми, събития, факти. Изложението Ви е стегнато, стилът – блестящ. Може би ще напишете още нещо. След като десетилетия наред бяхме заливани от фалшива информация, от лъжи и пошлост, вече е време да видим цялата истина. Дори, например, за вторичността на руската култура, за това, че руснаците не са изобретили всичко на този свят, както ни лъжеха преди още от началото училище и ни задължаваха насила да учим руски…
Иска ми се, но се налага да работя доста, защото пенсията ми не е висока. Превеждам книги и всяка седмица водя половинчасово предаване по ВНТ – рубриката „Изопачената история“. Тази седмица издадох „Мечтата на тигъра“ – книга с афоризми, която отново е илюстрирана от моя приятел Симеон Асенов. А и Россия не е най-приятната тема. Имам още твърде много хубави литературни идеи, за да се натикам насила в тази яма.
Какви са Вашите прогнози за тази ужасна, разрушителна война в Украйна, най-близката до нас страна, която през варварското турско робство даде подслон на стотици хиляди българи. И ние сме ѝ длъжници!
Светът ще помогне с технологии и оръжие, за да постигне Украйна победа. Слава на тази страна и нейния невероятен народ! Агресорът трябва да бъде не просто сразен, а смачкан, за да не възобнови своята агресивна политика.