„Мила Родино“ прозвуча в Скопие. Договорът за добросъседство и сътрудничество бе подписан. Борисов не бе освиркан пред паметника на Гоце Делчев в македонската столица и се прибра в София. Според противника на договора Никола Груевски, като победител. Остава да разберем, кои са повече в Македония – лошите за нас груевци и миленковци или добрите заевци. Предстои ратифициране на договора от парламентите на двете страни. Ясно е, че на жълтите павета това ще се случи единодушно и с фанфари. Всеки глас различен от „за“ ще бъде обявен за национално предателство. Ако пък някой депутат сбърка от вълнение, животът му ще премине на лента от притеснение, докато моли за прегласуване Димитър Главчев.
В македонския парламент няма да е същото, въпреки уверенията на различни анализатори, че 80% от македонците заставали зад договора, а опитите за някакви протести били рехави. Но, да не ги мислим отсега. Те ще се оправят някак. Може и со малце кютек. Та нали повечето българи научиха за съществуването на политика Зоран Заев, когато го видяха окървавен в скопския парламент. А политическата криза при съседите, изтласкала Заев на премиерския пост, реално даде възможност да се подпише подобен договор. Груевски би го скъсал още като чернова.
Ползите за нас, извън близо 300-те милиона поощрение, които ще получим за изграждане на жп връзка с югозападните съседи, засега са в емоционалната сфера. Оттук натам предстои по-трудното. Как 14-те точки хартиено добросъседство, да се усетят като нещо реално. И какво се налага да променим в публичното си отношение към съседния народ. Не ми се мисли, как ще протича работата на общата комисия, която ще се нагърби с ужасяващата задача да изправя кривиците на общата ни история. Сега учените се бръснат до синьо, затова няма как да си скубят брадите. А поводи за скубене, вярвайте ми, тези в комисията ще имат предостатъчно.
По време на първия си мандат Борисов, къде на шега, къде не, споделяше, че сутрин го било страх да пусне телевизора. Да не би Божидар Димитров да е обявил по първи петли война на някоя съседна страна. Тогава професорът бе министър без портфейл и отговаряше за българите в чужбина. Днес, след като противниците на договора от македонската страна смятат, че ние сме победители, каквото и да имат предвид, е редно да се държим като такива. Да намалим малко снизходителния и покровителствен тон, да не говорим за язвителните подхвърляния и трапезен хумор. Няма нужда от това. Излишно и вредно е.
Оттук натам ще бъдем следени под лупа за всемъзможни изцепки в разрез с договореностите. А най-следен ще бъде най-известният българин в Скопие – Божидар Димитров. Който е хубаво да намали волумето на словесните си изяви, дори да се смята за победител и да си представя Борисов като Цар Обединител, върнал в пределите на страната милион и половина българи. Приказки от рода „Искам Македония цялата“, „Ще се караме с Краси Каракачанов, кой от нас да е областен управител на Охрид“ или пък „След десет години ще има две български държави“ вече са напълно неприемливи за поста, който заема и популярността, която има. Знаем стила му, знаем, че отвътре му напира да си каже приказката, но вече не бива по този начин. Така единствено ще дразним съседите, които ще се чувстват все по-прецакани, а договорът ще се окаже една фанфарна бумащина без никакво съдържание.
И Мая Вапцарова, племенницата на „общия“ ни поет, накрая ще излезе права, като твърди, че договорите са за политиците. Кой щял да ги чете. Хората от двете страни на Вардар и Струма имат отдавна изградено мнение по щекотливите въпроси от общото ни минало. Ако наистина се смятаме за победители, нека се държим като такива. Но не като пием вино от черепа на опонента, а като пазим и достойнството му.
Без значение кой, кога и как е бил объркан и манипулиран.