Жалък пигмей в сянката на великата Желязна лейди,
тя собственоръчно унищожи вариантите за изход от потенциално печелившата за нея и за партията ѝ ситуация. На наследника на Мей, чието име официално ще бъде обявено едва в края на юли, му предстои да разчисти Авгиевите обори на Консервативната партия, потънала в страхове, липса на инициативност и мекушавост на собствените ѝ лидери.
Както показаха предварителните гласувания, на мястото на сълзливата Мей вероятно ще дойде истински човек от епохата на Възраждането. Майстор на каламбура, привърженик от 35 години на „иглата“ с бял прах, обект на на ехидни подигравки и люта завист. Незаслужено отстранен от първите страници на вестниците, този безработен днес бивш министър на външните работи и бивш кмет на Лондон не се нуждае от специално представяне. Благодарение на яркия си образ и любовта на руските медии към западните политици, зациклили на темата Русия, той практически е известен на всички.
Сега нека разгледаме най-интересните и характерни етапи от пътя на човека със странното име Борис към висшия пост на бившата метрополия на една трета от сушата. Както за всяка друга фигура, постоянно пребиваваща в центъра на внимание на големите медии, за Борис Джонсън се говорят много неща. Твърдят, че той е експерт по древногръцка история и превъзходен боксьор, ръгбист и тенисист. Твърди се също така, че в жилите на Борис, който въобще не е Борис, а Александър, тече кръв от английски и френски крале.
Джонсън е роден през 1964 г. в Ню Йорк. Според месторождението си, малкият Борис, роден от британски поданици, е имал право и на американско гражданство. Ако се опитаме да преброим местата, които Джонсън така или иначе може да назове своя родина, няма да ни стигнат пръстите на двете ръце. Великобритания, Османска Турция, Прибалтика, САЩ, Белгия и Русия. Като прибавим към тази кипяща смес влиянието на немските и еврейски корени, ще получим
жив пример за човек-парадокс.
Толкова ярък, многостранен, хаотичен и противоречив, колкото е и градът, който Джонсън управляваше от 2008 до 2016 година. Името на прадядото на Борис е Али Кемал Бей, който бил известен османски журналист, редактор и поет с либерални възгледи. В продължение на три месеца той е бил и министър на вътрешните работи в последното правителство на „Високата порта“. Впоследствие Али Кемал бил отвлечен и убит от революционно настроени бандити за предателство и излишна, според мнението на убийците, любов към арменците.
Османската империя преживяла смъртта на своя министър едва след 11 дни. Синът на Али Кемал, Осман Али, след гибелта на баща си бързо заминал за Великобритания, където сменил името си на Уилфред Джонсън, вземайки моминската фамилия на майка си. Така на бял свят се появила династията Джонсънови, в която освен Борис Джонсън, влизат бившият член на Европарламента и баща на Борис, Стенли Джонсън, бившият министър на транспорта Джо Джонсън и телевизионната водеща Рейчъл Джонсън.
Борис, какъвто го помнят неговите роднини и приятели, бил тихо и спокойно дете с наклонности към ботаниката. От деветгодишна възраст той започва да чете списание „Икономист“. Западните традиции за отглеждане на политическия елит не се различавали много от аристократичните правила с тристагодишна давност, така че учещият в брюкселско училище Борис след това бил добре устроен в колежа Итън и после в Оксфордския университет, където завързал близки познанства с бъдещи влиятелни членове на Консервативната партия. Като основа за политическата си кариера Джонсън избира журналистиката и започва в "Дейли Телеграф", където много бързо стига до поста главен политически наблюдател, а след това и главен редактор на асоциираното с "Дейли Телеграф" списание "Спектейтър". Постът на главен редактор на това списание се смята за стъпало по пътя към върха на Консервативната партия. Освен Джонсън, този пост са заемали канцлерът на държавната хазна при Тачър, Найджъл Лоусън, министърът на отбраната през 1974 г. Ян Гилмор и канцлерът на държавната хазна през 70-те г. Ян Маклеод.
Следващото стъпало е мястото в Камараата на общините, което Джонсън заема от 2001 до 2008 година. Още тогава му излиза славата на политик, който противоречи на самия себе си. Например, той подкрепя британското участие в американската окупация на Ирак и същевременно посещението му в Багдад е съпроводено с искане за оставката на Тони Блеър, вкарал Великобритания в иракската война. А популистките му по форма и лейбъристки по същността си искания да се намали цената на обучението са съчетани със загриженост за бедственото положение на британското образование.
През 2007 г. Борис става водеща звезда в собственото си шоу, като издига кандидатурата си за кмет на Лондон. Той засипва избирателите с обещания, като основно обещава да реши проблемите с престъпността и задръстванията. Но най-учудващото е, че неговите действия на кметския пост действително стават причина за рекордно намаляване на престъпността и за известна транспортна пауза във вечно задръстения и претоварен град. Устата на критиците, твърдящи, че спадането на нивото на престъпността е обусловено от естествени причини, затваря приемникът на Джонсън, лейбъристът Садик Хан. Той си поставя за цел борбата с изменението на климата и социалното неравенство. И тогава, също така неизвестно по каква причина, нивото на престъпността отново достига своя пик, при това до нива, известни от времето на доктор Уотсън и Джак Изкормвача, оставяйки далеч назад Ню Йорк и Москва.
Връх в кариерата на Джонсън като кмет на британската столица става блестящо организираната и прекрасно проведена Олимпиада през 2012-а. Четири години след това Джонсън активно агитира за излизането на Великоритания от Евросъюза, а в новосформираното правителство на Тереза Мей заема поста министър на външните работи, макар че, както твърдят тогава много експерти, той е имал реални шансове да се пребори за най-високия пост, но не е пожелал. Не е ясно дали причина за това е банална страхливост, неувереност в решителната победа или тънката сметка да изчака докато другите свършат мръсната работа по напускането на ЕС, за да може след това да оглави истински независимото Обединено Кралство.
Тези две години, през които Борис заема поста министър на външните работи, са ознаменувани от страшен политически махмурлук на консерваторите. Оглушителният им успех, придружен от пълното неразбиране как да се възползват от неговите плодове, препятствията по пътя към осъществяване волята на британците заедно с отсъствието на твърдост за тяхното преодоляване и грандиозният електорален кредит на старта, доведоха до катастрофален рейтинг на партията на финала. Ако ръководството на главните конкуренти на консерваторите - лейбъристите - можеше да се възползва от тази ситуация, партията я очакваше крах, подобен на този, последвал оттеглянето на Тачър. За своята дълга кариера, Джонсън се отличи с такова количество от странни, нелепи и просто грозни действия и изказвания, че даже британските медии се умориха да го осмиват.
През май 2016 г. той спечели 1000 паунда от конкурс за оскърбителни стихове за Ердоган,
като написа лимерик (кратка лирична миниатюра. Най-често гротесков стих, б. пр.) за страстната любов между турския президент и коза. Фактът, че правнукът на врага на първия турски президент се отличи с подобен стих за дванадесетия турски президент, му навлече сериозни неприятности в Анкара и го прослави в цяла Европа като поборник за свободата на словото.
Той нарече вътрешните борби в Консервативната партия папуаски канибализъм, с което обиди Папуа-Нова Гвинея. Обяснението му пък, че причина за неприязънта на Обама към Великобритания е неговата кенийска кръв, която помни британските колонизатори, предизвика огромен скандал в Америка. Сравнението на жените в бурки с пощенски кутии, твърдението, че създаването на Евросъюза е било мечта на Наполеон и Хитлер и накрая паралелът между Путин, като организиратор на Световно първенство по футбол, и Хитлер, като организатор на Олимпиада, бяха само част от дългия списък от обидни и нелепи квалификации, който ежеседмично бе допълван. Джонсън си позволяваше да прескача границата между тънката провокация и праволинейната грубост, с което си заслужи
славата на несдържащ езика си безумец, сравним с американския Тръмп.
Напълно в съответствие със световната тенденция на умора на публиката от традиционните политици, този смешник, който умело противопоставяше себе си на вялия и пасивен истаблишмънт, се приближи плътно до креслото на премиер-министър на Великобритания.
Автор: Иля Титов, "Завтра"
Превод: "Гласове"