Източноевропейските общества са днес по-богати и успешни от когато и да било в историята. И въпреки това са разочаровани от обрата, наложил се преди 30 години. Учението на Адам Смит дава добро обяснение за този парадокс.
Адам Смит е възприеман днес като икономически гуру на пазарните фундаменталисти и любителите на минималната държава. Левите критици на “неолиберализма” често го сочат като първопричината за всяко зло и вдъхновител на чикагската икономическа школа, Тачър и Рейгън. За онези хора в Източна Европа, които още се оплакват от прехода и се опиват от носталгия по соца, Смит също е антигерой: той ясно е показал защо обществата с планова икономика никога няма да забогатеят и просперират - за разлика от тези, които разчитат на свободната инициатива и конкуренцията.
В част от тези недоволства срещу Смит има истина - особено в това, че е срутил самите основи на мечтите за комунистическо стопанство (което не пречи на мнозина да продължават да си ги таят). Адам Смит обаче е далеч по-нюансирана, сложна и важна фигура, отколкото масово е представян. Той е преди всичко политически мислител и морален философ, в чието учение се съдържа много повече от апология на пропазарните реформи.
В това учение можем да открием например едно доста добро обяснение за неочакваното разочарование на източноевропейците от либералната държава, наложила се преди 30 години. А това разочарование трябва да бъде обяснено, защото става дума за общества, които днес са по-богати и успешни от когато и да било в историята си.
Да усетиш болката на другия
Възгледите на Смит произтичат от философските му разбирания за моралността. Морален човек, според него, е този, който изпитва емпатия и е в състояние да страда със страдащите, без да е в тяхното положение. Нещо повече: той трябва да изпитва емпатия не само към най-близките си, а към всяко едно човешко същество. На базата на такива реципрочни чувства възниква общественият морал като система от правила, които намаляват страданието. Истински морален човек обаче не е този, който просто е наизустил тези правила и се води от тях поради страх от санкция и наказание, а този, който ги е интернализирал, който е възпитал и развил емпатичното си чувство.
Според Смит, държавата има задължението да наложи (силово) правила, така че да ограничи възможностите хората да се нараняват едни други. За целта тя създава съдилища, полиция, охранителни органи. Освен това държавата има задължението да се грижи за просперитета на обществото, налагайки пазарната икономика - тоест, свободната инициатива и конкуренцията. (Смит е бил привърженик и на обществено подкрепеното образование за бедните - изключително прогресивна идея за 18 век, когато е било широко разпространено схващането, че бедните трябва да се държат без средства, за да не се пропият и развратят.)
Адам Смит е знаел и нещо ключово: че държавата не може, а и не бива да се опитва да наложи на хората да бъдат морални, да изпитват емпатия един към друг. Насила хубост не става: най-много държавното насилие да доведе до голямо обществено лицемерие. В това отношение Смит е бил скептичен не само към държавата, но и към организираната религия и изобщо към всички обществени структури, които с натиск и санкции претендират, че ще направят хората морални. Той ясно е съзнавал, че тези структури могат да попаднат в ръцете на хора, които под благовиден обществен предлог ги използват най-вече за собствените си цели.
Накратко: една държава може да се управлява добре, може да постигне икономически успехи, да ограничава насилието и да гарантира основни права на човека. Но всичко това няма самó по себе си да направи хората в тази държава по-морални. Нещо повече дори: обществото може да си остане съставено от потенциални крадци, убийци и бандити и пак да функционира сравнително мирно и успешно.
Източна Европа след 1989
Реформите в Източна Европа започнаха с бодрия рефрен на Фукуяма, че либералната демокрация триумфира по света като връхна точка в идеологическата еволюция на човечеството. Подобно на учителя си Хегел, Фукуяма обяви държавата за еманация на обществения морал и на индивидуалната свобода. Според този възглед, конституционното налагане на либералната демокрация е същевременно и връх на обществения морал, реализация на просвещенските идеали за свобода, разумност и отговорност. Веднъж приели правилата на либералната демокрация, обществата достигат максимума не само във функционално отношение, но и от морална гледна точка.
Днес Фукуяма често е критикуван и дори осмиван за тезата си за безалтернативността на либералната демокрация, ознаменуваща “края на историята” (по едноименната му книга). Впрочем, с тази си теза той може да се окаже прав, защото въпреки множеството опити все още никой не е измислил нещо по-атрактивно от либералната демокрация. Масова миграция към Китай няма, нали? Да не говорим за Русия или Венецуела.
Това, в което Фукуяма със сигурност е сгрешил, е превръщането на либералната демокрация в последна инстанция на обществено-политическия морал. Както Адам Смит правилно е предполагал, връзката между едното и другото нито е автоматична, нито е гарантирана. Често е дори фалшива, повърхностна и лицемерна.
Източна Европа е най-добрата илюстрация на тази грешка. Държавите - особено членуващите в ЕС - създадоха впечатляващи конституционни институции и постигнаха добро материално благосъстояние. Същевременно обаче:
- Източна Европа стана регионът, който в световен мащаб изпитва най-слаба емпатия. Тази липса на емпатия е особено видима в отношението към бежанци и мигранти, но по принцип обхваща всяко различие - етническо, религиозно, полово. От гледна точка на Адам Смит това би било ясно доказателство за разликата между обществен морал и ефективност на управленските институции;
- Политиката на либералната демокрация в региона се доминира от антилиберали - “патриоти”, “националисти”, “почвеници”, за които симпатия заслужават единствено най-близките. Орбан и Качински са най-добрите примери, но т.нар. "консервативен обрат” е видим навсякъде;
- Медиите често са в ръцете на хора, за които словото е просто бухалка срещу този, когото не харесват;
- Разделението на властите, независимите институции, защитата на правата попаднаха под властта на индивиди, които не вярват в тези ценности, а само се стремят да използват властта за собствена изгода. Формално в Източна Европа бяха създадени сложни конституционни системи, но в повечето държави те са овладени от субекти, които ги използват като бухалки срещу опонентите си. В България например новоизбран главен прокурор (който е правил странни изявления за разделението на властите) плаши свой неудобен колега с изхвърляне от магистратската общност по анология с вече изхвърлен от системата съдия. За Адам Смит общество, в което се случва нещо такова, би било близо до обществото от потенциални крадци и убийци, които все пак някак избягват развихрянето на мащабно насилие. Въпросът е докога.
Ако Източна Европа беше чела Адам Смит по-внимателно
Източна Европа може и да произвежда най-показателните примери за разминаване между публични правила и интернализирани от обществото ценности. Но този проблем засяга всъщност всички либерални демокрации - както стана видно покрай възхода на националпопулизма в Европа, избора на Тръмп в САЩ и Брекзит в Англия. Именно това разминаване на правила и ценности създава усещането за изкуственост и фасадност на либералната демокрация. И кара хората да гласуват протестно за куриозни фигури.
Ако навремето Източна Европа беше чела Адам Смит по-внимателно, изкуствеността и фасадността нямаше да ѝ дойдат като изненада. Нещо повече: освен към „трансплантацията” на основните конституционни правила, регионът щеше да обърне поглед и към обществено подкрепеното масово образование, както и към това, което реално се случва в съзнанието и душите на хората. Да се изградят институциите на ефективна либерална демокрация бе, разбира се, важна задача и голямо постижение. Но това, както Смит е знаел, не е краят на моралните усилия нито на индивидите, нито на обществото като цяло. Емпатията, влизането в положението на другия, солидарността - всичко това са цели отвъд формалните правила, по които трябва много да се мисли и действа.
Най-голямата грешка днес би било да се заключи, че понеже либералната демокрация не създаде автоматично морални общества, тя трябва да бъде разградена и сменена с нещо друго. Адам Смит би възразил много решително на такъв грешен аргумент, който днес мнозина са склонни да приемат. И да се поддадат на експерименти, за които от самото начало се знае, че са обречени на неуспех. Като връщането на командната икономика или възраждането на агресивния национализъм.
Задачата е сложна: да се запази постигнатото през последните 30 години, като същевременно се отворят теми, които са били изтласкани от политическото ни въображение. Адам Смит не е виновен за тази забрава, напротив - той ни дава аналитични инструменти, чрез които по-добре да я осъзнаем.
Коментар от Даниел Смилов