Турският самодържец Реджеп Тайип Ердоган е политически прагматик. Той винаги върши само онова, което най-добре обслужва неговите интереси и укрепва властта му. От ценности не се интересува особено, още по-малко пък от европейските. По всички тези параметри той си прилича с много други автократи по света. Ердоган се пени срещу ЕС и САЩ, подмазва се на Москва и на Пекин, провокира Кипър и Гърция, вдига пушилка по адрес на НАТО.
Брюксел прави компромис за санкциите
За лидерите на ЕС, които вчера разговаряха с Ердоган в Анкара, непредвидимият турски президент открай време е много труден партньор. Урсула фон дер Лайен, председателката на Еврокомисията, и президентът на ЕС Шарл Мишел, успяха да се възползват от мимолетното, леко и повърхностно затопляне на отношенията с Турция, за да подхванат отново нишката на прекъснатия диалог. Ердоган засега е замразил споровете с еврочленките Гърция и Кипър за газовите находища и морските граници. В отговор ЕС се отказа от идеята за санкции срещу Турция и предложи на Анкара преговори за реформа на митническия съюз, сключен още преди 25 години. По време на посещението си в Анкара европейските лидери бяха принудени да се съобразяват с една много сложна плетеница от стратегически интереси и зависимости. Евросъюзът споделя с новата администрация във Вашингтон възгледа, че от Турция в качеството ѝ на член на НАТО има нужда най-вече като защитен вал срещу Русия и срещу Иран. Ето защо принадлежността на страната към Алианса изобщо не се поставя под съмнение, напротив – полагат се всички усилия Ердоган да прекрати сближаването си с колегите-автократи в Москва и Пекин.
Защо Ердоган се съгласи да разговаря с ЕС?
В ЕС добре разбират, че трябва да разчитат на Турция за ограничаване поне отчасти на миграцията от Сирия, Афганистан, Пакистан, Ирак и Иран. От своя страна Турция и нейната тежко разклатена икономика в условията на пандемия се нуждае от поне донякъде работещи отношения с ЕС като най-голям търговски партньор, но и със САЩ. Новата администрация във Вашингтон начело с Джо Байдън увеличава натиска срещу Ердоган. В сила остават санкциите, наложени след решението на Ердоган да закупи руска противовъздушна система. До момента президентът Байдън се държи хладно с Турция – за разлика от своя предшественик Доналд Тръмп. А за прагматика Ердоган е ясно, че не може да оцелее съвсем без съюзници и приятели. И тъкмо поради това той се съгласи да разговаря отново с ЕС – а не защото нещо се е притеснил от европейската критика заради нарушаването на човешките права в Турция или заради напускането на Истанбулската конвенция, защитаваща жените от домашно насилие.
Само първа крачка към сдобряването
След осуетения преврат през 2016 година отношенията между Турция и ЕС навлязоха в период на спираловидно влошаване. Вредите не могат да се поправят само с едно-единствено посещение на европейските лидери в Анкара. Но това посещение може би ще успее да обърне посоката. Да, още е рано за онзи „положителен дневен ред“, за който оптимистично говори президентът Шарл Мишел. Най-напред трябва да се види дали Турция е готова да се върне към демократичните стандарти, а това ще бъде много сложна задача. Но поне първата крачка е направена: насрочени бяха разговори по темата. За всички е ясно, че в сегашното си състояние Турция по никакъв начин не може да бъде приета в ЕС. Преговорите за членство с Анкара всъщност никога не са започвали истински. Нека не забравяме, че Турция не признава суверенитета на Кипър като държава членка на ЕС и дори държи под окупация част от кипърската територия. От гледна точка на политическата коректност преговорите с Турция всъщност трябва най-сетне да бъдат прекратени след 1-годишен застой – точно както настояват Австрия и редица консервативни депутати в Европарламента. Но такова решение не води наникъде. Ако Ердоган продължи да проявява поне минимален интерес към продължаването на преговорите, ЕС не бива да проиграва този коз, който държи в ръцете си.
Развръзка през 2023 година?
Урсула фон дер Лайен и Шарл Мишел навярно ще трябва да имат търпение до 2023 година. Тогава автократът Ердоган ще търси преизбиране. Не е сигурно обаче дали ще успее – въпреки всички посегателства срещу избирателните закони и срещу правовата държава.
Автор: Бернд Ригерт