Душата на артист и здравият нюх на администратор щастливо съжителстват у Ириней Константинов – любим актьор от десетки представления през годините. Пътят му го превежда през Варненския театър и „Сълза и смях“, за да го изведе през 1984 г. до общинската сцена на Театър „София“. Оттогава е неизменно ас на трупата, а през 2008 г. печели конкурса за директорското кресло след трудни времена в бялата сграда в парка „Заимов“. Този февруари Ириней Константинов дублира мандата си за още 4 години, а преди две седмици, по време на церемонията за раздаването на наградите „Икар“ на Съюза на артистите, Театър „София бе обявен от Министерството за културата за отличник на сезона в сферата не маркетинга и мениджмънта.
Г-н Константинов, как фактът, че Театър „София“ се оказа най-добре менажиран през този сезон, се усеща от работещите в него и от вашата публика?
Това е признание за всички - и за работещите в театъра, и за публиката, която идва да ни гледа. Министерството на културата ни връчи тази награда, сравнявайки определени показатели – приходи, брой зрители и т.н. с останалите театри. Така се оказахме отличниците. Ние най-напред го разбираме по пълните салони, пред които играем всяка вечер, по възклицанието на колегите зад кулисите „И тази вечер е пълно!“, по диханието на залата. Бяхме отвикнали от това нещо преди години. Слава Богу, вече се случва. Не е лесно. Става с по-голяма натовареност, с повече труд, но тази работа не отива залудо. Това означава по-активен репертоар, съставът се развива, опитва нови автори, режисьори, жанрове – ето го най-големия смисъл в работата на директора. Не е въпрос да играеш пред пълен салон с публика, привлечена с евтини средства. В основата на духовния обмен между зала и сцена, между актьори и зрители е добрият вкус. Актьорът не трябва да се застоява на едно място, той трябва да опитва роли, които са непривични за него. Само така развива познанията си за света, за себе си, за възможностите си.
Кои са стълбовете във вашата „локална“ реформа на територията на мраморната сграда в парка „Заимов“?
Мотото на следващите четири години е прозрение за важното. Често си задавам въпроса къде сме като театър. С какво допринасяме за културното и духовното изграждане на града, чийто театър сме, на нацията, достатъчно ли е то. Създаваме ли последователи в мисленето, вкуса и естетиката на театъра. Приемат ли ни хората. Разбират ли ни. Променяме ли ги. Обичат ли ни. Само когато съществуват тези връзки - само тогава имат смисъл двата часа, прекарани заедно в театъра. Затова сложих мотото „Прозрение за важното“. Да имаме мъдростта да виждаме важното в отношенията си, в работата си и в посланията до зрителите. Искам следващите четири години театърът да стъпи върху фундаментално каре от четири основни бази: репертоарна политика и публика, финансова стратегия, социално и икономическо присъствие, международна дейност. Те задължително са свързани помежду си, подпомагат се взаимно и носят цялостен баланс на дейноста на театъра. Да не забравяме, че едно от най-важните за нас неща е кандидатурата на София за европейска столица на културата през 2019 година.
Предстои ни да играем „Коварство и любов“ в Букурещ за Деня на българската култура; ние пък бихме искали да поканим техния световен хит по „Сън в лятна нощ“ на Шекспир като обратен жест. В Лондон представихме 2 моноспектакъла - „Гъдулката гори“ и „Когато рокът беше млад“. Ще запомним това гостуване в английската столица – контактите и разговорите с българската диаспора там сигурно ще останат незабравими и за двете страни. Ние непрекъснато се съизмерваме с най-добрите постижения на всички останали театри в София. Радвам се, когато отида в друг театър и видя пълен салон, защото знам, че тази радост ще дойде и при нас.
Вашият колега Владо Пенев сега е министър на културата. Смятате ли, че ще има възможности във формата на служебното правителство да свърши достатъчно полезна работа, или само ще се изгуби като актьор?
Владо е много интелигентен човек. Работейки в театъра, той е свикнал да компресира времето, а не да го разтяга. Тоест, свикнал е в рамките на час и половина, колкото трае едно представление, да каже най-важното. Струва ми се, че тази му организираност като актьор ще му помогне много. Разбира се, само човек на неговото място може да прецени какво се задава насреща му, но той не е нито от страхливите, нито от неспособните да действат. Дори само това, което заяви - да се опита да увеличи заплатите на съсловието и да подобри доходите им в летния период, когато не играят, ще донесе спокойствие на хората.
Бихте ли се заели с такава мисия в следващ кабинет? Всъщност отправяли ли са ви подобни покани?
Не ми е предлагано. Аз съм много емоционален човек, но с годините все повече намалява емоционалното ми втурване в „света“. Сега всяко нещо го подлагам на дълги размисли, имам дълги нощи, в които слагам на везните всяко „за“ и „против“. Така беше и с опита ми да кандидатствам за директор в Театър „София“. Много мислих с какво ще бъда полезен. Суетата е последното нещо, което би ме накарало да се кандидатирам и да се гордея, че съм директор. Но ми се струваше, че както умея да организирам себе си, така ще мога да организирам и хората в театъра около мен. Познавах добре всичко, което се е случвало, случва се и трябва да се случи в театъра - това ми даде основание, надежда и желание да кандидатствам. Има и моменти, в които сякаш човек усеща енергия и разум свише, които му дават самочувствието да се втурне. Сега много бих се замислил преди такова нещо, защото е огромна отговорност.
На какво място бихте поставили Театър „София“ върху културната карта на столицата независимо от финансовите резултати?
Във всички случаи в Топ 3 на интересните места. Кое ми дава самочувствие да смятам така? Публикации в пресата, разговори с колеги и зрители във фейсбук или на живо, отправените комплименти или забележки от хора по улицата. Все повече ми се ще да засиля профила ни в посока градски театър. Да, ние сме театър на Столична община, театърът на град София – мегаполисът, който дава най-много теми, възможности и провокации да се създава изкуство от недрата на града. Струва ми се, има достатъчно важни и нужни теми, които са актуални в София и в цялата страна. В тази посока е новият мюзикъл „Скачай“ – отдавна исках да се направи представление на градска тематика, с проблемите на града във всичките му измерения: от битови до социално-етнически - всякакъв вид дихания на голямата София. И посланието да не е негативно, а да изведем смисъла от присъствието ни в този град.
Все повече ще търсим мястото на театъра сред градския пейзаж и градските хора, които стават все повече и повече.
Имате ли наблюдения как се е променила публиката ви през годините?
В началото си казах: първо да я върнем, да се върнат всички стари почитатели, които в един период бяха разочаровани. А след това да се обърнем към техните близки – по силата на навика да вкараме следващото по-младо поколение. Нашата работа е просветителска, не са достатъчни два часа просто да изиграеш представлението. Много хубав послевкус има това да си поговориш с хората, които са в салона, да ги питаш и да чуеш какво ще ти кажат и ти да им кажеш нещо след спектакъла. Например сега правим представление със заглавие „Без контрол“ - диспут между учителка и ученик, което ще „ходи“ на място в училищата и задължително ще имаме срещи-разговори след това. Ролята на учителката ще изиграе Мария Статулова, ще участват и възпитаници на училища от столицата и страната.
Когато един актьор стане директор, има опасност или да престане да играе, или обратното - да обсеби всички хубави роли. Как се случи при вас?
Обратното го знам през годините - виждах го при всичките ми бивши директори в театрите, в които съм бил. Взимаха си най-доброто и знам какво е усещането на актьорите в трупата при подобни ситуации. Знаех, че това никога няма да го повторя. За 4-5 години съм изиграл 3 роли. Разбирам, че не мога изобщо да не играя, защото губя връзка със състава, а губя и форма. Но не съм казвал на никой режисьор: вземи ме. Дори и в „Коварство и любов“ (донесъл му номинация „Икар“ за ролята на Президента - б.а.) нямах намерение да играя, но така се случи. Трябваше да играе Стефан Данаилов, но той се отказа, защото тогава се кандидатираше за вицепрезидент.
За да не излезе, че всичко при вас е само по мед и масло, кажете с какво все пак още не сте могли да се справите на кормилото на театъра?
Всяка къща си има и добрите, и слабите места. Не че е несправяне, но например все не успявам да намеря начин да сменя осветлението на сцената, което е допотопно и ни създава много трудности в техническо отношение. Може би по-старо в София няма. Не знам..., аз в никакъв случай нямам самочувствието, че сме се издигнали във висините на най-добрия театър, защото като всички в изкуството сме подложени и на похвали, и на критики. Някои ни харесват, други не са толкова възторжени. Аз самият винаги имам някакво чувство за недостатъчност - особено към себе си.
актьор и директор на Театър "София"