ДВ: Има ли някакви основания режимът на Путин да нарича украинците "нацисти", освен за да възкреси у руснаците спомена за врага от Втората световна война, за който се използваше този етикет?
П. Стоянович: Трудно ми е да боравя с фразеология от времето на Молотов и Рибентроп, която изглежда смешно в 21-и век. Това звучи точно толкова клиширано, колкото десетки подобни ползвани определения между различни нации (жабари за италианците, мамалигари за румънците, шваби за германците и т.н.).
За Москва всеки, който не е с тях, заслужава обиден епитет, а такива в историческия нафталин дал Господ. Това е държава, където на един и същи площад може да има едновременно митинг за Сталин, панихида за Александър III и агитация за Путин, без това да учудва никого.
Добре, че се намери една боксова круша като Степан Бандера, на която се нахвърлиха всички учени глави на Кремъл. Споменеш ли Бандера, каквото и да кажеш с руска патетика, е не само простено, но и задължително като библейска истина. В основата на дейността на този крайно противоречив човек (за да остана дипломатичен) в края на краищата е битката против заличаването на украинската идентичност, култура и език, разбира се с методите на терора срещу поляци, руснаци и немци. Полският натиск за "пацификация" на украинците от 30-те години малко се различава от руските призиви за "денацификация" днес. Приписваната близост на Бандера с Райха е в основата си практична търговска инвестиция, която се проваля, защото Хитлер - също като Сталин - не желае независима Украйна. Фактът, че той лежи в прилични за концлагер условия не е милост на нацистите, а на свой ред тяхна инвестиция в националиста за бъдеща акция срещу Съветите. И накрая, за руснаците винаги ще има само нацизъм и фашизъм, но никога комунизъм и сталинизъм, защото ако изрежат Ленин и Сталин от миналото си, това ще значи да ампутират краката, на които смятат, че стои паметникът на "съвременна" Русия.
ДВ: Би ли могло по кремълската логика българите да бъдат наречени "нацисти" заради това, че в парламента е влязла партия като "Възраждане", а преди нея и други националистки партии?
П. Стоянович: Би било смешно, ако не беше жалко. Защото, оставяйки настрани традиционното ВМРО, новите националисти се държат като пета колона на Кремъл. И тъй като у нас публичното безхаберие позволява всекиму да си лепи политически етикети, те бързат да привлекат под евтините си послания тези части от населението, които са по-лесно податливи на влияние в епохата на условна грамотност и реална нищета.
ДВ: След Втората световна война анексирането на Крим ли в последна сметка отмени неприкосновеността на националните граници в Европа? Защо НАТО не успя да му се противопостави?
П. Стоянович: Преди Крим и в Средиземноморието, и на Балканите имахме промяна на национални граници. Някои възвратими, други не. Въпрос на геополитика, уви, тя също е древен занаят. Питате ме защо НАТО не се е противопоставила. Прави ли Ви впечатление, че никоя медия не е настоявала твърдо пред генералния ѝ секретар да отговори на този въпрос? Не съм сигурен дали питането е "защо", трябва да е "дали искаше". Исках да помогна, но нямах желание - да се пошегуваме по български. Измъчените украинци няма да излязат от войната с повече надежда в силата и правдата на НАТО, а с онова парещо чувство, че са те поканили да седнеш, но някой в края на краищата ти е дръпнал стола. Ти ще се оправиш, гърбът ще спре да боли, но чувството ще остане.
ДВ: Как си обяснявате флирта на Запада с режима на Путин преди войната в Украйна до степен на почти неотменими икономически обвързаности?
П. Стоянович: Обяснявам го с половинвековния отказ на Европа да постави на напълно равно престъпно мерило нацизма и комунизма, Третия райх и СССР, както и техните следовници.
ДВ: Исторически ли са причините Русия, за разлика от останалите бивши комунистически държави в Европа, да не тръгне след 1989-а година по демократичен път на развитие?
П. Стоянович: Търсите демократична логика там, където никога не е имало демократична практика. Защо да тръгне? СССР-Русия нито е имала класическа многопартийна парламентарна система, нито е имала уклон към нея. За голямо съжаление историческият опит е преимуществено тоталитарен. Може би много красив, повърхностно европейски, със световна духовна продукция, но самата система, крепяща държавата, никога не е била проникната от Просвещението и модерността на политическото управление. Неслучайно всеки втори човек, запитан защо на Русия ѝ трябва сатрап, отговаря, че тя другояче на може.
ДВ: Въпрос на случайност ли е, че през Втората световна война Русия се оказа срещу Хитлер, а не с него?
П. Стоянович: Да Ви кажа ли, и аз се учудвам. Някак си добре започнаха, ама после нещата се поразмиха.
Днес предаността на немалка част от българското общество към Русия, неразколебана дори от войната в Украйна, преданост към кого е: към Александър II, победителя в Руско-турската война, към Сталин, победителя във Втората световна война, към Путин, бореца срещу Запада?
Слава Богу, от 19-и век насам всички подизпълнители на руските интереси в България почти без изключение го правят не по любов, а за пари. Като се сетя, че през 1887-а година нашенски политици от ранга на Иван Гешов, С. С. Бобчев, Михаил Маджаров, Драган Цанков, Тодор Бурмов, Бракалов и т.н. в прав текст писмено молеха цар Александър да окупира "непослушна" България, че да се наредят нещата…Смятам, че днешните им последователи не са така куражлии. Едно хубаво нещо все пак имаше в тази война: повечето руски измекяри излязоха от дупките на повърхността.
ДВ: Режимът на Путин съветски ли е, без марксизма-ленинизма като официална идеология?
П. Стоянович: Съветски в руски план може да се ползва като синоним на царски, имперски. Разликата е предимно в атрибутите и лозунгите. Русия в края на краищата винаги се оказва една и съща полуазитска империя, преди с корона, сега с каскет.
Автор: Георги Лозанов