И в днешна България има странно много хора, които са убедени, че "гнилият Запад" ще се разпадне тия дни. В Русия те са навярно дори мнозинство. Защо тезата за "гнилия Запад" е изцяло прогнила, обяснява Евгений Дайнов.
Едва ли е новина, че всички, които бяхме в съзнателна възраст преди 1989 година, сме израснали с тезата за „гнилия Запад“. По цял ден медиите обясняваха, как за разлика от нас, здравите пионерчета и комсомолци, тук на Изток - „там” всичко е изгнило до основи. И че, ако не днес, то утре целият „Запад“ неминуемо ще се разпадне.
Необяснима вяра
В България пионерчета и комсомолци вече няма, но дори най-беглият поглед в социалните мрежи разкрива странно голямо количество българи, които са убедени, че „гнилият Запад“ тия дни ще се разпадне. Това се случва 34 години, след като не Западът, а социалистическият Изток се разпадна и 32 години след разпадането на самия Съветски съюз. Такива хора има из цяла Източна Европа, а в самата Русия, отдавна забравила за собствения си разпад, огромното мнозинство от населението още вярва в близкия край на „гнилия Запад”.
Очевидно става дума не за мимолетна пропагандна концепция, а за някаква трайна нагласа, преминаваща от поколение на поколение. Откъде идва тя?
За разлика от сегашните „западнофоби”, едновремешните комунисти смятаха себе си за съвременни хора, обитаващи света, изграден от Просвещението. И в подкрепа на тезата за „гнилия Запад” предлагаха формулировка, звучаща като част от този свят: „Западът е обречен да се разпадне под тежестта на собствените си непримирими противоречия”. Това, разбира се, бе опростачена версия на Марксовия опит за диалектика, който сам по себе си е детински в сравнение с Хегеловия такъв. Но все пак – комунистите предлагаха модерно звучащо обяснение.
Защо тезата за "гнилия Запад" надживя "реалния социализъм"
Днес подобни обяснения са невъзможни поради поне две причини. Първо, Марксовият опит за диалектизиране е отдавна погребан като несериозен. Второ, днешните западнофоби не смятат себе си за обитатели на съвременния свят, а за негови заклети врагове.
Тезата за „гнилия Запад” не дойде от марксическата идеология и затова с такава лекота я надживя. Нейните корени – както исторически, така и светогледни – са много по-дълбоки и по-трайни от мимолетното съществуване на „реалния социализъм”.
Погледнато исторически, въпросната теза се появява за пръв път в статия на руския пропагандист С. П. Шевирев от 1841 година.
В нея той пише следното: „В нашите искрени, дружески отношения със Запада ние не забелязваме, че имаме работа с човек, носител на зъл, заразен недъг... целуваме се с него, прегръщаме се, споделяме трапезата... и не забелязваме скритата отрова... не усещаме присъствието на бъдещ труп, който вече намирисва.”
"Чистото християнство" на Русия и "болестта на Запада"
Както винаги в руската история, въпреки отпора от страна на проевропейските сили тази теза се оказва доминираща някъде в последната четвърт на 19-ти век. По онова време тя се обвързва с друга назряла руска идея: че Русия е постигнала чистото християнство и няма накъде повече да върви.
Западът, междувременно, се е сринал обратно към някакво езичество и е, следователно, тежко болен. Това езичество руснаците привиждат в появата, на Запад, на фигурата на индивида-гражданин, която за последно е била в основата на обществата (и на правото) в класическите, т.е. дохристиянски Гърция и Рим.
Така в Русия се прави първоначалната връзка между либералния ред (закован върху индивида, неговите безусловни права и свободи) и езичеството, т.е. свличането надолу от вече постигнатото християнство. Единственият начин, според руснаците, Западът да бъде оздравен е да позволи на Русия да го излекува – да го върне към онова истинско „съборно” християнство, в което колективът („собор”) е по-важен от индивида.
Както пише руският философ Николай Бердяев, след 1917 година цялата тази идеология с лекота навлича комунистически одежди, без да се променя. На мястото на християнството застава комунизмът като по-висша форма на обществено устройство от западния „капитализъм”. Западът си остава в покварата на индивидуализма, докато руснаците живеят в съборността на комунистическия колективизъм. Оттук следва същият извод: Западът е бъдещ труп, който вече намирисва; единственото му спасение е (Съветска) Русия да се намеси и да го излекува от смъртоносната болест – да го направи комунистически. Ако не – Западът загива.
В Германия – идеята за "народност"
Паралелно развитие виждаме горе-долу по същото време в Германия. Още в началото на 19-ти век германските философи противопоставят идеята за „народност” на западната концепция за правата и свободите на индивида. В края на века, докато руснаците обявяват Запада за гнил поради неговия индивидуализъм, германците обявяват за свой враг „цивилизацията”, имайки предвид горе-долу същото като руснаците. Разликата е , че докато за руснаците изворът на индивидуалистичната зараза на Запада са англичаните и американците, за германците изворът на гибелната болест „цивилизация” е Франция.
Така или инак, към края на 1930-те години и руснаците, и германците твърдят, че Западът е гнил и трябва да бъде съответно „обновен” от нацистите (според германците) или от болшевиките (според руснаците). Всичко това са, разбира се, идеологически конструкти, т.е. облечени в псевдоинтелектуални одежди елементарни настроения на харесване и нехаресване. На ниво настроения, т.е. под идейните одежди, става дума за едно и също явление както при нацистите, така и при болшевиките.
Едно и също явление
Уинстън Чърчил е първият западен политик, който схваща, че в основата си нацизмът и болшевизмът са едно и също явление. През 1937 година той публикува есето „Близнаците от Ада”, в които пише следното: „Нацизмът и Комунизмът си представят, че са противници... Но те са сходни във всичките си основни белези. Тяхната простота е впечатляваща. Махаш Бог, слагаш на негово място Дявола; махаш любовта и слагаш омразата; и след това всичко заработва ясно и логично. Те всъщност си приличат като две грахчета.”
В поредица от речи Чърчил впоследствие обяснява, че онова, което най-вече обединява нацистите и комунистите е искрената им омраза към свободата и демокрацията. И според нацистите, и според комунистите тези неща трябва да бъдат изтрити от лицето на земята.
Пита се – защо? Обичайният отговор е: за да не дават лош пример на самите германци и руснаци. Само че нито германците на Хитлер, нито руснаците на Сталин (и на Путин) са искали свобода и демокрация. Нямало е как, следователно, да се заразят от примера на западните демокрации.
Тук иде реч за една много по-дълбока, не-политическа, истински екзистенциална нагласа, от която извира омразата към Запада. Отново Чърчил, в края на цитираната статия, напипва основното, макар да не го доразвива. Това основно е заровено в следния пасаж: „Чувствал съм се в пълна хармония, през целия си живот, с онези течения, които вървят и от двете страни на Атлантика против привилегиите и монополите...”
Общество, основано върху договор
Точно тук, в привилегиите и монополите, е „заровено кучето”, според любимия израз на Ленин. Съвременният западен свят е плод на мащабен преход от общество, което е основано върху статус, към общество, основано върху договор. В статусното общество няма равенство. Всеки има различен статус и разполага с произтичащото от него право да заповядва на по-нисшите и съответно – задължение да се подчинява на по-висшите. Тук, в тази именно ситуация виреят привилегиите и монополите, тъй като те са неразделна част от по-висшите статуси. Ако си френски граф, имаш привилегията да не плащаш данъци. Ако си английски поземлен магнат, издействаш си монопол върху производството на определена земеделска култура.
Договорното общество е напълно, революционно различно. В него всички са равни, тъй като всички са свободни. Никой не е длъжен никому да се подчинява. Правилата на общото живеене се изработват не на основата на статуси, а на основата на хоризонтални договори между равни. Точно това мразят онези, които обявяват скорошната смърт на „гнилия Запад“. Те не искат да живеят като равни, нито като свободни.
Как да обяснят кои са, ако не са част от някакъв вертикален ред? Едно е на въпроса „ти какъв си” да отговаряш, че си „като всички останали”. Съвсем друго е да отговориш: „Аз съм виконт дьо Миндя”. При този отговор всички знаят, на кого имаш правото да заповядваш (на простите селяни в Миндя) и на кого дължиш подчинение (на барона на Златарица, например). А от този ти статус произтичат възможности както за привилегии, така и за монопол.
Когато се стремиш към привилегии
Огледайте се наоколо. Ще видите огромни множества българи, които се стремят към привилегии – да не спазват Закона за движение по пътищата, да шмекеруват с ДДС и с обществени поръчки, да търсят благополучие не чрез честно състезание, а чрез „вратички” и „връзки”. А ако се вгледате в познати предприемачи, ще забележите, че много от тях не искат да функционират в конкурентна, т.е. равна за всички среда. Искат монопол, дори ако може само върху едно село или една улица. Дребен да е, но монопол да е.
В Русия, разбира се, подобно поведение винаги е било правилото, защото там никога не са разбирали концепцията за равенство. А не са я разбирали, тъй като тя е прекалено интимно свързана с концепцията за свободата, а тя пък – с точно онзи индивид, който според руската идеология вкарва Запада в езичество и загниване. Такива хора, макар не мнозинства, има навсякъде из Източна Европа.
Именно те мразят Запада по един екзистенциален начин: убедени са, че ако той продължи да съществува, те няма да могат. От тях идва, поколение след поколение, онази пропаганда, според която Западът е гнил и всеки момент ще се разпадне.
Имам лоша новина за тях. Западът няма да се разпадне - именно защото „вярва в обикновения непознат човек”, както пише Карл Попър. Ще се разпадне Русия, защото вярва в необикновени хора, в привилегии и в монополи.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.