Изтече много вода, откакто една красива руса студентка от класа на проф. Азарян в НАТФИЗ разбуни ул. „Раковски“, прекосявайки по Евино облекло сцената на Военния театър в спектакъла „Лулу“. Лилия Маравиля отдавна вече не е и царицата на малките, но ефектни роли, както сама до време се наричаше. Актрисата се превърна в безспорна прима на Театър „София“, стана любимка на филмовата публика с героинята си от „Love.net”, очарова и телевизионната аудитория като съпруга на комисар Попов в сериала „Под прикритие“.
В своето богато CV Лилия има четири номинации за големите ни театрални награди – две за „Аскеер“ и две за „Икар“. Последната от тях кацна на рамото й преди броени дни за ролята й в класиката на Бранислав Нушич „Госпожа министершата“. Там героинята на Маравиля, самозабравила се в неочаквано споходилото я издигане в обществото, е далеч от шаблона, наложен за този образ. Нейната Живка Попович, прекръстила се елегантно на Живана, е съвременна жена, решена да овеществи плюсовете, които новият й социален статус дава.
Съпругът на актрисата – Лука Маравиля, е италианец, финансов консултант, който непрекъснато пътува между световните ситита. Но постоянният дом на семейството е в София. Тук е родена и 12-годишната им дъщеря Паола. Лили даде ексклузивно интервю за Факти.бг, в което разкрива вълненията си на сцената и извън нея.
Лилия, в един доста отдавнашен наш разговор ми бяхте споделили, че ако актьорската ви кариера потръгне, семейството ви твърдо остава в България. От начина, по който се развиват нещата около вас, излиза, че местене в Италия не се очертава...
Всъщност ние никога не сме имали планове да отидем да живеем в Италия. Може би е имало период, в който не сме били много наясно къде трябва да се установим, в зависимост от ангажиментите на мъжа ми. Но сега този проблем изобщо не стои, и то – не толкова заради моята работа. Мисля, че човек се чувства добре там, където е обичан – за мен това е по-важно. Тепърва да започна някъде отначало, ще ми е много трудно. Не че се плаша, но няма смисъл от това. Доволна съм от кариерата си и много се радвам, че при мен нещата се случиха постепенно, а не изведнъж нещо да ме „залее“. Още по-приятно ми е, че сегашната популярност – в смисъл, че сега съм по-позната на хората, само това имам предвид, другото въобще не ме интересува – дойде не от жълтите вестници и списания, а от работата ми. Хората се запознаха с мен чрез моите роли и ме харесаха от това, което правя, а не от начина, по който изглеждам. Мен винаги са ме приемали така: малко по-трудно, с леко подозрение в началото, а след това с усмивка и с доверие. Това ми е било мечтата: да печеля зрителите с начина, по който го мога, ако го мога...
Съпругът ви не съжалява ли малко, че с успеха си тук го отдалечавате от родината му, или е голям фен на актрисата Лилия Маравиля и за него вашата професия е на първо място?
Той от малък е свикнал да живее на различни места, да общува с различни хора, да опознава различно устроени държави. Баща му беше представител на „Ал Италия“ и Лука едва 10-годишен е излязъл от страната и е живял почти на всички континенти, за което благородно му завиждам – това е опит, който е много ценен. Той от самото начало вярваше в мен като актриса, но в интерес на истината не е голям фен на театъра. По простата причина, че е от този тип хора, които не могат да стоят на едно място. Аз дори и на кино не мога да го заведа: да седи неподвижен два часа - това е абсурд. Тия жертви ги прави само за мен – на премиера. Най-впечатлен беше от изпълнението ми в „Неделя вечер“. Това му беше любимата ми роля: може би защото, когато търсех пътя към героинята, която живее в Америка (неин първообраз е самоубилата се в САЩ българска актриса Мариана Димитрова – б.а.), съм черпила информация от него, понеже е учил в Бостън, а и е много голям психолог. Впоследствие му посветих тази роля. Тогава вдигнах летвата в неговите очи и сега, като вижда, че не я свалям, е доволен от мен (смее се).
Как сте организирали живота си, поделяйки го между двете държави?
Преди ходехме по-често в Италия, сега за съжаление нямаме много време. Свекър ми и свекърва ми идват за по месец-месец и половина, даже и в момента са тук. Аз много искам да се преместят да живеят в България. Те също го желаят, но първо трябва да продадат огромната си къща в Умбрия, на около 300 км от Рим, което е много трудно в момента. С напредването на възрастта ми се иска да са по-близо до нас: след като загубих майка си и баща си, сега те са ми най-близки.
Дъщеря ни Паола няма интерес да живее там. Тя е във вихъра на пред-тийнейджърството, на 12 години е, записала се е на театрална школа, непрекъснато пее вкъщи. Много е артистична и съм много любопитна да видя с какво ще се занимава, защото аз въобще не я насочвам. Ще я оставя тя да реши какво й е приятно. А тя от всичко се интересува и всеки ден набелязва нова професия. Последно ме „застреля“, че иска да е хирург. Каза: много ми е важно да мога да помагам на хората. Паола е чувствителна към несправедливостта и неравенството, има добро сърце и това ме прави щастлива. Тя така е възпитавана.
Амбициозна съпруга ли сте? Хрумвало ли ви е да тласнете г-н Маравиля нагоре по политическата стълба, подобно на героинята, която тази година ви донесе номинация за награда „Икар“?
Не, аз никога нямам болни амбиции по отношение на моите хора, но много се възхищавам от начина му на мислене, от възпитанието му, от това, че той е човек, който може да служи за пример – с начина, по който се отнася към другите, с толерантността му, с познанията му, защото той е изключително любопитен и информиран. Ако Лука беше останал в Италия, имам чувството, че щеше да се занимава с политика, защото е имал такива подтици, участвал е в различни обществени движения. Наистина много съжалявам, че той не се занимава с политика, макар всички да обясняват колко мръсна работа е тя.
Как един италианец – гражданин на света, коментира политическата ситуация у нас?
Не по-различно от нас, защото е внимателен наблюдател. Аз обаче повече се тревожа, той не се чувства толкова засегнат, защото не гласува тук. Но аз се чувствам истински засегната... Това е много тъжно: хората у нас са отчаяни от политическата картина, която от дълго време владее страната. А мисля, че има сериозни политици, но не им се дава възможност да управляват тази държава и, за съжаление, за това сме виновни ние, избирателите. Струва ми се, че политическата картина е такава, каквато е картината на хората, които избират. А те понякога избират безобразни личности. Аз се бунтувам срещу това, но не мога нищо да направя.
Като демократичен човек знам, че има закони и избирателна система – това е, ако твърдим, че честно се печелят избори, в което също дълбоко се съмнявам. Но при условие, че тези хора са избрани, аз съм длъжна да ги търпя да ме управляват благодарение на онези други хора, които са ги избрали. Когато онези, които са ги избрали, започнат след 2 месеца да мрънкат „Ама и тия са боклуци!“, аз наистина се вбесявам. Защото те са ги избрали! Ами тогава седнете и мислете, преди да отидете да гласувате. Или другият вариант, който още повече ме вбесява: „Няма да гласувам, защото всички са еднакви“. Тогава едни хорица отиват и ти избират едни други хорица, които те управляват, и си длъжен да ги търпиш. Това е затворен кръг, в който ще се въртим, докато хората не разберат, че всичко зависи от тях, а не от политиците, защото политиците зависят от нас.
Защо вашата героиня Живка или Живана Попович – г-жа министершата, въпреки комичните си властови напъни е симпатична, а родните политически комедианти не са?
Защото аз съм й дала плът. Тя е мое дете. Опитахме се с режисьора Недялко Делчев да й влеем по-друга енергия – тя е от онези, които искат да се учат, и може би с това е симпатична. Изведнъж усеща, че живее, и се впуска в живота. Може би е симпатична с амбицията си. Аз самата никога не съм била амбициозна. Отговорна – да, но не и амбициозна. Знам по какъв път искам да вървя и внимателно го следвам още от много млада, но никога не е било с цената на всичко. Не харесвам толкова амбициозни хора: „Аз да съм номер едно, аз да съм всичко. На всяка цена, веднага и сега!“. Е, не можеш да можеш всичко и не бива да можеш всичко! Такива неща се опитвам да внуша.
Съзирате ли в нашата действителност достойни сатирични сюжети?
По-скоро отива към трилър, което е страшно. На мен вече не ми е смешно това, което виждам, а ми е унизително и тъжно. Аз съм изключително толерантен човек, но политиците ме агресират с начина, по който се държат като безсмъртни. Като че ли това няма да им е за година-две... После искам да те видя къде ще бъдеш, кой ще си?! Политиката е мръсна работа, защото такива хора са избирани да се занимават с нея тук. Аз не мисля, че няма достойни, но те пък не искат да се занимават с политика, защото ще влязат в такава схема, от която няма излизане. Всичко е „блиндирано“ от хора, сложени на определени позиции, и ти нямаш възможност за развитие; дори да искаш да промениш нещо – не можеш да го промениш. В един момент способните и почтените се отчайват и си казват, че няма смисъл. Сега мнозина подигравателно питат „Това ли са умните и красивите?!“. Аз пък ще задам въпроса: с такава насмешка ли трябва да се отнасяме към онези, които казват и имат право да кажат „Аз искам!“ и трябва да имат право да бъдат чути. Независимо колко са. Избраните трябва да ги чуят. Трябва да има диалог.
В пиесата на Нушич падат правителства, хвърлят се оставки, плетат се политически интриги, сякаш се чувстват настроенията от днешната ни улица. Това случайно съвпадение ли е или сте работили за него?
Интересното е, че не сме променяли нито дума в текста, а сякаш е писан сега. Това е вечна тема и не е ни най-малко регионална: така е в цял свят, просто другите са малко по-лъскави и по-култивирани, иначе отвътре са същите. В пиесата има един момент: синът на Живка се връща от протест против правителството и скандира „Долу правителството“. Ние, повечето актьори, бяхме на тия протести, после отивахме на репетиции. Едното го играехме на живо, другото в театъра. Много ми харесва това, че в спектакъла ситуацията не е използвана евтино и по плосък начин. Няма изкуствено осъвременяване и побългаряване. Точно с това печелим.
Играем написана от класик вечна ситуация, а не нещото, което се случва тук и сега, въпреки че хората, които гледат, правят тази асоциация. Имаше случаи, когато на финала отдолу съм чувала зрители да ми викат: „Оставка бе, оставка!“. За тях Живка е олицетворение на един от онези, срещу които вече толкова месеци е насочено недоволството, а те се правят, че не чуват. Хората явно я приемат моята Живка много близка, малко не като на театър, и понякога започват да си общуват с героинята ми.
Кога разбрахте, че ги докосвате, че сте създали образ от плът и кръв?
Докато работех, имах леко притеснение, дори моменти на отчаяние. На премиерата се уверих, че се е получило, просто тогава го усетих. Нещото, което изигра много важна роля, беше един разговор с моя учител, режисьора Николай Поляков, два часа преди премиерата. „Ти си почти много добра“, каза ми той. Все едно ми отрязаха главата като на Мария Антоанета. Затворих телефона и се разтреперих. Как почти?! Аз не мога да съм „почти“, аз съм максималист, Козирог. Ако е „почти“, значи по-добре да не излизам на сцената. Върнах на бързи обороти лентата от репетициите на маса до последното извъртяване на спектакъла и в театъра усетих някакъв ток. Не мога да го опиша. Разбрах, че трябва да изляза и да направя това, което знам и мога. Погледнах се в огледалото и казах: „Давай“.
Усетих как връзката с публиката стана от първата секунда. Ужасно ми се играеше, ужасно исках да го живея този живот на тая Живка. И гардеробиерките зад кулисите казаха, че ми личи... Аз много гледам театър и знам какво е, като видиш от салона на сцената хора, които живеят по тоя вълшебен начин! Има такива актьори – Владо Пенев, Деян Донков – като ги гледаш, и на тебе ти се доиграва! Виждах и колегите ми как на всички им се играе. Много беше хубаво.
Има ли сред политиците ни някой, който да става за актьор, и сред актьорите – някой, който да го бива за политик?
Този въпрос е доста подвеждащ. Това са две много отговорни, но твърде различни професии. И двете изискват много неща. Давам си сметка, че политиците също са на сцена, но те не са добри актьори. Националистите, например, се вживяват в нещо, което изобщо не са, те са много лоши актьори... А иначе актьор, който да бъде политик – Владо Пенев беше, но, слава Богу, за малко. Не мисля, че можем задълго да се лишаваме от актьор като него. Сега много му се радвам, че и той е номиниран за „Икар“, че семейство Попови сме номинирани (смее се).
Лилия Маравиля
актриса