Сатиричният театър открива сезона с „В плен на снега“- романтична комедия от Питър Куилтър. Непоставяна у нас пиеса на изключително популярния британски комедиен автор, два пъти е номиниран за наградата Оливие, чийто дебют на Бродуей е номиниран за 3 награди Тони. Първият филм на Куилтър, „Джуди“ с участието на Рене Зелуегър, получи „Оскар“ за най-добра актриса.
Спектакълът, с който обичаните артисти Маргарита Хлебарова и Теодор Елмазов ще посрещнат своята публика на 20 септември, е за един мъж и една жена, в бягство от самотата-казва постановчикът Николай Ламбрев. Което ни дава повод да си поговорим за възможностите на театъра и комедията да обогатяват познанията ни за човешките взаимоотношения и обществените проблеми.
– С какво ви привлече сцената на Сатиричния театър и как избрахте точно този текст за този театър?
– В Сатирата имам доста постановки и преди години в различни периоди и различни формати- на голяма сцена, на камерна сцена, имам пет-шест неща. Имам и спектакъл на същия автор, Куилтър, най- малката сцена, „Комеди бар Хепи Сатира“, много хубаво пространство, което Калин Сърменов направи. Той изобщо е един директор, казвам го откровено, който изключително много се грижи за театъра си на всички нива. И тази сцена, която той отвори е много хубава.
А що се отнася до Питър Куилтър, няма нищо случайно в този живот, поне аз вярвам в това. В продължение на три години това е третата пиеса, която правя на този автор. Но това не е избирано. „Шоуто на Сюзан“ , направих за Комеди бар-а, „Актрисата“ в Бургаския театър миналата година, която още се играе и сега „В плен на снега“. Този автор е изключително интересен за мен, тъй като се занимава с хората в различни модели, присъствия, биографии. Той от една страна е интелигентен автор, а от друга пък е автор, който е много комуникативен, умее да намира общ език не само с интелектуална и претенциозна публика, но и с по непретенциозна. Което е качество. И не случайно се играе толкова много по света. Това е автор, който ме интересува като драматург. Той пише преди всичко комедии. Но не всичките си пиеси си ги нарича директно така. „В плен на снега “ я е нарекъл романтична комедия. Той винаги смесва, при него драматичното е погледнато през комичното. И никога неговите пиеси не са елементарни комедии, каквито много се ширят по някои от нашите сцени. Имам предвид само сюжетни неща, които оформят някакви фабули, някакви сценични структури. Не, комичното, което той търси, е комедията на живота. На хората, на живеенето. И ситуациите, в които различни негови персонажи попадат, са винаги комико-драматични. Във „В плен на снега“ също е така.
– Да открехнем малко завесата, какво да очаква публиката от вашата интерпретация, а и от Маргарита Хлебарова Теодор Елмазов, как избрахте актьорите си?
-Ами с Маргарита работим трети или четвърти път заедно. „Шоуто на Сюзън“ на Питър Куилтър е в нейно изпълнение, играе се с успех вече трети сезон. Тя за мене е една много интересна актриса, актриса, която притежава и чар, и една харизматичност не само в областта на комичното, а именно по линията на драмата, която винаги е една скрита тайна, особено в персонажите на Куилтър. Тя владее тези вариации. А Тео, с него се познаваме и сме приятели в театъра и отдавна исках да работя с него. Той е актьор, който по стечение на съдбата винаги само в едни ярки, външни, комични персонажи е изявявал себе си. Но той е също актьор, когото можеш да провокираш да завладее пространството със собственото си присъствие в драматично, дори в трагично измерение. Много интересен актьор и смятам, че тази пиеса е много подходяща за двамата. А в този спектакъл пък, като провокация към тях, аз им казвам така: това е един сериал, който вие трябва да изиграете за час и половина. Като казвам сериал, имам предвид, че нещата, които се случват между един мъж и една жена при една случайна импровизирана среща, преминават през различни етапи на взаимоотношения, на откриване на единия пред другия, на търсене на смисъла на живеенето, на ужасното битие да си самотен. В крайна сметка, това е една пиеса за бягството от самотата. Самотата, в която може би 80% от човечеството съществува съвсем свободно, и може би иска, може би не иска да излезе от това състояние от различни мотиви и причини. Тоест, самотата е нещо, което стана ежедневие. Начин на живот.
-Може би това е бягство от света, който става все по-неразбираем и объркан?
– Меко казано объркан. Вече трудно можем да го формулираме. Какъв е животът в световен план? Без да изпадаме в политико-социологически изследвания и анализи, но нещата не отиват към оптимистични прогнози. Според мен много са въпросителните пред планетата Земя. Да не говорим за това, как живее обикновеният нормален човек. Не само ние, които се занимаваме с изкуство, с театър. Ами всички онези, които ходят или не ходят на театър. Как живеят те?
– Може би театърът все пак дава някакви отговори?
-Надали театърът дава точния смисъл на живеенето, но поне може да провокира тези, които искат да намерят отговор. Ако не искаш, нищо няма да научиш.
-Като говорим за комедията, дали поглеждайки на абсурдите на живота през нейния фокус не ни се дава малко повече възможност да ги осмислим?
-Да, това е по-скоро една врата, комедията, през която ако надникнем и погледнем живота, на моменти можем да получим едно известно облекчение, че дори и най-лошото, облечено в комедиен костюм, и страшното, може да ни се стори смешно. Но границата между смешното и страшното е много тънка. Не случайно, като казвам това, си спомням за първите филми на Тарантино, който преобърна възприятието на страшното, комбинира го по един невероятен начин с комедийното и получи велики резултати в тази посока. Но и самият той, според мене, се изчерпи в последните си творби. Всичко има своя край и трябва да има някакво ново начало.
-То смешното е и другото лице на тъжното
-Абсолютно. Тука трябва веднага да си спомним за Чехов. Аз преди две-три години поставих „Вуйчо Ваньо“ в Народния театър и се занимавах с неговите лични измерения на комичното. Комедията е нещо прекрасно, стига да намериш подходящия текст и формата, в който ти, чрез актьорите и чрез себе си, да можеш така да го интерпретираш, да го предадеш, че това да бъде наистина и смешно, и тъжно, тогава наистина можем да му сложим шапката на абсурда. Защото винаги абсурдът граничи със смешното. Така че, абсурдът може би е завършекът, шапката на комичното. Когато го постигнеш, което е най-трудното, може да си спокоен, че си е свършил работата.
На всяка една крачка нашият живот вече граничи с абсурда. Във всякакви измерения.
– Дали публиката понякога не остава на повърхността на лесния смях, какво търси публиката днес в театъра? Как се развива театърът днес, отговаря ли на необходимостта да осмислим този все по-объркан и абсурден свят, в който живеем?
-Не мога да отговоря с много позитивни оценки и надежди, че това се случва. Защо, защото целия комерс, който залива живота на всякакви нива, засегна и театъра у нас. И то доста драстично. С цел да има публика, парите, които се дават за театър да бъдат осмислени чрез публиката, оправдани чрез количествените измерения на публиката. Моите лични страхове в тази посока са, че в крайна сметка театърът трябва да върви винаги малко по-напред от интереса и харесването на публиката. Винаги трябва по някакъв начин да изненадва, да го провокира, дори с цената на личен неуспех, що се отнася до възприятието от публиката. Не говоря за качеството. Говоря, че публиката трябва бавно и постепенно да бъде подготвяна към нещото, което утре ще навлезе. Защото ако ние непрекъснато ѝ даваме това, което тя очаква, това просто е стоене на едно място, нищо не се развива по този начин. Това е най-опасната територия, в която според мене в момента се намира и българският театър. Разкрачен между необходимостта непрекъснато за запълва на всяка цена салоните, което води до непретенциозен подбор на драматургия, която да отговаря на масовия вкус, а от друга страна пък е една неясна алтернатива, в кавички нещо уж модерно, което в други части на света е отдавна е демоде.
За мен най-важното в момента е нашият театър да се придвижва напред, а не само да отговаря на това, което публиката на всяка цена очаква и иска да получава от комедията, като в тези пътуващи спектакли и турнета, където това масово се шири, в търсене на бърз успех.
Смятам, че сериозните театри все пак не са стигнали до тази точка на кризис, както и Сатиричния театър. Той се движи активно в посоката да търси нови пространства, връзки и комуникации с публиката.
За мен това е въпросът-какво ще бъде утре. Трябват много усилия, грижи за подбор на драматургия, на теми и параметри на внушенията, на предизвикателствата. Иначе бавно и постепенно ще изоставаме. Но въпросът не е просто в така наречената алтернативност, а в онова движение да караш хората да бъдат предизвикани. Когато човек влезе в театъра, той трябва да бъде стреснат. Да изживее някакъв шок, не буквално, но трябва да има някакво предизвикателство. Иначе е като да ядеш вчерашна манджа.
-В каква степен театърът би трябвало и да участва във социалния диалог?
-Трябва. За мен, това което аз избирам като път, е чрез съдбата на човека, чрез интереса какво става, какво се случва с човека. Има колеги, режисьори, които се интересуват от по-директни политически и социални платформи да изразяват това. Аз се интересувам какво става с човека, чрез личната му съдба, чрез личния му неуспех и моята тема някак си е да се занимавам с неуспеха, с кризата на човека. В комедийното, чрез комедията или чрез драмата, условно казано.
-Казвате театърът ние разкрачен между масовия вкус и търсенето на експериментални форми. Вие самият сте ученик на големи имена като Анатолий Ефрос, Леон Даниел, какво от фундаментите на театралното изкуство не бива да се разрушава като принципи, които да се спазват, но и в какви посоки трябва да се търсят нови средства за комуникация със съвременната публика?
– В някаква степен степен, макар да звучи старомодно за някои, трябва да се поддържа репертоарността в театрите. И освен това смятам, че трябва да има някакво разграничение в платформите на отделните театри и най-вече в София. Защото ако сега погледнем, всички театри могат да заменят своите репертоарни находки и открития. Според мен това е трудна тенденция за осъществяване, но необходима. И аз съм привърженик на това. Театрите трябва да защитават реперторността. А не уж репертоарен, пък слагат едни плънки за бърза консумация. Второ, в голяма степен беше унищожена така наречената режисьорска и драматургична колегия в театрите, от което зависеше да има собствена визия даден театър. А сега някакви салати от различни имена и неща. Не говоря за неуспех, говоря тази репертоарна салата. И така всички си заприличват. Това беше унищожено по много причини.
В това отношение Сатиричният театър се опитва да запази името си.
-А как е в извънстоличните театри като че ли се събужда един нов живот там?
-Не мога да направя някакви обобщения, аз в последно време работя главно в Бургаския театър, който се опитва и смятам, че поддържа едно ниво на присъствие на театър с традиции .
-„Феноменология на режисьорската интерпретация“ кога един текст се превръща в спектакъл и каква амалгама е творческият процес от замисъла на режисьора през партньорството с актьорите и след срещата с публиката. Как от текста се ражда спектакълът?
-Ами именно тази книга с това дълго и сложно заглавие, се занимава точно с това. Тя проследява процеса от текста до спектакъла. Тя е част от една трилогия, която не знам дали в скоро време ще излезе, която представлява трите творби. Трите творби: първата, това е драматургията. Шекспир, Чехов или съвременен автор, втората, това е спектакълът на режисьора, който създава. И третата е творбата, която възприема зрителя. Това са различни творби. Имат нещо общо, коренът и сърцето им е едно, но са различни. Аз не обслужвам този театър, който пресъздава драматургията такава, каквато е в първата творба. Смятам и защитавам това в книгата си, че спектакълът е нещо свободно. Той е нещо, което е самостоятелно, базира се на драматургията, но не я обслужва буквално и натуралистично. Това е отдавна отминал етап. Така че смятам, че спектакълът, представлението, стъпвайки върху драматургията, то е нещо, което абсолютно се освобождава, и съществува свободно в рамките на театралното внушение. Не говоря за извращенията по линията на текста. Говоря за тази самостоятелност, за която големият Патрис Пави казва: „Театралното представление е нещо, което не е зависимо от текста, но е нещо много по-свободно и самостоятелно.“
-А кога посягате към поезията, това ли е вашето бягство от публичността на театъра? Бягство в самотата?
-Истината е, че аз напуснах поезията, тоест българската филология и избягах в театъра. Но в последните двайсетина години отново тя ме връща към себе си. С „“Криле на ангели“ и “Пясък“, а сега предстои, живот и здраве, да излезе „Безсънни треви“ от издателство „Захарий Стоянов“.
Поезията е част от моята изповедност, която аз винаги и в някаква степен и в театралните спектакли, някак си защитавам. За мене поезията не е птички, тревички, сини облачета, тя е това пространство, което стои вътре в мен и сигурно това е възможността да се изричат неща, да се споделят, да се търсят нечии уши и души, които да открият близост с това, което прочитат.
– А какво ви дава преподаването, работата с млади хора, обучението на млади хора?
-Ами доста години актьори и режисьори, певци в консерваторията, сценографи, преминаха през контакта с мен и преподаването. Изключително ценно нещо. Дори тази книга, „Феноменологията“ се появи, за да се занимаваме малко с теорията на театралното изкуство, с познанието какво е театърът, а не само с правенето и вдъхновението. Мисля, че театралната педагогика е изключително ценна, защото борави с културата на студентите-било актьори, сценографи или режисьори. Вокалните артисти в Консерваторията също. Много необходимо да знаеш какво правиш, с какво се занимаваш, на какво можеш да разчиташ, какъв е инструментариумът. А не просто да търчиш по сцената с чуждия текст. Преподаването е нещо, на което много държа, много обичам. Това има значение, трябва да обичаш това, което правиш.
-Тези нови поколения, носят ли нещо различно, какъв е подходът към тях?
-Носят една незаинтересованост. Едно бързане, което идва от медиите, от новите електронни медии, от телевизията. Пропуските са и в образованието, идват от това какво се учи, как се учи, проблемите са в самото учителствуване. За съжаление всички говорим много за това, но трябва да има програми, да се намерят нови подходи.
Моят син сега ще бъде осми клас. През лятото трябваше да прочетат Хамлет, Библията, какво от Библията? също Бокачо, Дон Кихот, Антигона. Всичко това. Той е музикант, занимава се с музика, на виолончело свири, но аз все пак съм поставял Хамлет и му казвам, дай, ще четем двамата. И прочетохме превода на Гео Милев. Просто не бях взел този, на Валери Петров и такъв намерих. И бях озадачен смият аз колко възбудено той възприе този превод, с такова въодушевление, каквото не съществуваше в началото. И аз бях изненадан от срещата си този Хамлет- много ясен и лесно възприемчив. Не казвам нищо, срещу другите преводи. Но това бе един ход, който намерих към него. Сега ще четем Антигона.
–Сега пък искат да ограничават изучаването на антична и западноевропейска литература в училище.
-След като ограничиха българската? Не знам какво ще остане и на каква култура ще стъпят.
–Театърът да е жив.
-Ама сега ако искаш да поставиш Достоевски или Толстой, ти казват – чакай бе, кой ще го гледа.
– Все се сещам в началото на 20-век, малко години след Освобождението на българската публика, която до тогава е гледала само „Многострадалная Геновева“ в читалището изведнъж и се поднася Ибсен, Хаупман, Хамсун на сцената на Народния театър. Това са избирали Яворов, Лилиев като драматургия.
-Да , такъв скок, и Чехов- нещата, които пише, на втората година са преведени в България. Преди много години бях прочел есетата на Артър Милър. Последното беше, което съм запомнил: „Когато нахлуят продуцентите в театъра всичко свършва.“ Това е казано обобщено, той го казва много по умно.
Всичко трябва да започне от училището. По наше време поне ни водеха на театър. Не го казвам за сравнение-тогава беше добре. Не, става въпрос че са унищожени едни навици, които биха могли да съществуват по линията на културата, не на идеологията. Най големият въпрос е за тази наша култура, в което театърът е едно активно звено.
Да пожелаем На добър час на „В плен на снега“.
Постановъчен екип:
превод Михаела Кацарова
сценична версия, постановка и музикално оформление Николай Ламбрев
сценография Чайка Петрушева
драматург Богдана Костуркова
камерна зала „Методи Андонов“
премиерни спектакли: 20, 21 септември, 19,30 часа
Източник: obache.bg