Забързани в напрегнатото ежедневие и вглъбени в безкрайните проблеми, сигурно трудно може да отговорите на въпроса как бихте променили улицата, по която минавате всеки ден, за да отидете на работа. Някои ще кажат: „По-добре ме попитайте колко пъти съм се спънал по тротоара, докато отида някъде, и какъв е броят на изпочупените плочки”. Накъдето и да погледнете, ще видите една столица, която старее по-бързо, отколкото расте. Кои са причините за това и когато повдигнем глава, дали няма да е прекалено късно за спасение? За читателите на Факти.бг точно в Деня на София потърсихме отговорите от художника Чавдар Гюзелев. Той е известен сценограф и илюстратор, носител е на награда „Икар“ за визуалното решение на спектакъла на Теди Москов „Сирано дьо Бержерак“ в Народния театър, а в момента, отново с режисьора на „Улицата“, работи над една прясно преведена и за пръв път поставяща се у нас пиеса на Луиджи Пирандело - „Както ме поискаш“ (Come tu mi vuoi). Това обаче не му пречи да има поглед и върху случващото се извън храма на Мелпомена: от 12-13 години с камерата си той прави нещо като „фотографски портрет“ на София и „находките“ му и коментарите към тях често будят дискусии в интернет пространството.
Г-н Гюзелев, защо художник като вас, притежаващ шанса да се приюти в прекрасния свят на театъра и книгите, не се гнуси да се зарови и в парадоксите на градската среда?
Като че ли напоследък станах по-популярен с моите фотографии и градска активност, която демонстрирам в социалните мрежи, отколкото с работата си в театъра. „Ровенето“ датира доста отдавна, а чрез Фейсбук и интервютата стана публично. Интересът ми към „задните дворове“ и на пръв поглед грозните неща, в които аз намирам някаква красота, тръгна от една страна от чисто естетическа необходимост и нуждата от рационално приложение, което тези фотографии трябваше да придобият. А от друга страна - като сигнализация, която да пробуди онези, от които зависи промяната в нашия град. От 5-6 години социалните мрежи позволяват това да се случи, но хората, от които зависи то да бъде премахнато или поправено, трудно се задвижват или почти никога не го правят.
До какви открития стигате напоследък, правейки така наречения „фотографски портрет на София“?
През тези фотографии се очертава моят поглед върху града ни, който безспорно се променя - в много случаи не за добро. Доста от нещата, които съм фотографирал, вече не съществуват в този си вид. „Обектите“ на моите снимки аз виждам като някаква художествена композиция или иронична съвременна инсталация, не толкова като социален недъг. Не можем да отвърнем очи от тази документалност – забавно-смешна, красива или абсурдна, която освен всичко друго ни заобикаля навсякъде. Някой може да сметне това за чаровно, интересено или характерено за нашия град и цялата ни страна. Истината обаче е, че тези неща се раждат от нашата немарливост...
Какво говори вашият обектив за града ни и за онези, които го обитават и стопанисват?
Като обикновен гражданин, който има по-изострена чувствителност за визуалните проблеми на града ни, това ме вълнува. Имам и тренинга да забелязвам тия неща и виждам не особено красив резултат: София има прекрасни дадености. Имаше (някои неща са в минало свършено) възможност да се развие като един странен, еклектичен, полуверпейски-полуориенталски град със своите чаровни местенца, но така нареченият преход отне възможността за това заради прекомерна алчност, тежка некадърност и абсолютно невслушване в гласа на част от гражданското общество, която алармира, критикува, бори се... Тук не става дума за нещо користно: нямам никакви политически цели и амбиции, не съм от някаква организация или партия и съм бил равностоен критикар и на предишните управления. Удивлявам се на абсолютната глухота и страшната упоритост, с която се налагат едни и същи безобразия. Има неща, които ме изумяват с мърлявостта си и с абсолютната си некомпетентност и се питам къде е проблемът: чак толкова много недостатъци е трудно да намериш на едно място...
За кои обекти най много съжалявате, че са съсипани?
Най-важното нещо е архитектурният облик на града ни, който загуби очарованието си с безумното ново строителство, най-вече през 90-те - абсолютно неконтролирано и поддържано от корупционни апетити. Резултатът е фрапиращо отвратителен. И друг път съм го казвал: по-грозна „архитектура“ в кавички не съм виждал никъде. И тя за съжаление запуши, потуши и попречи на това малко, което имахме като сърцевина, като даденост от 20-те и 30-те (до 1945 година) на миналия век, което е направено тук стойностно и донякъде по европейски.
Имате предвид архитектурата като цяло или сградите като отделен елемент?
Като цяло. Има изключения, но те са страшно малко сред модерните образци. Може причината да се търси в инвеститора. Но най-вече в общината, която позволява чрез закони, наредби и други комбинации това да се случи – абсолютна липса на контрол. И не на последно място, явно нивото и качеството на отгледаните по социалистическо време кадри, които са взели дипломи и се изживяват като архитекти. Резултатът обаче е плачевен. От урбанистична и цялостна гледна точка върху града като материя, всичко е страшно хаотично. За съжаление, в много отношения - непоправимо.
През последните две-три години се поемат много големи инициативи, които сами по себе си са похвални. Намеренията сами по себе си също са прекрасни. Въпросът е как ги осъществяваме. В това „как” има страшно много видими с просто око недъзи – като се започне от липсата на конкурси или тяхното лошо формиране и се стигне до резултатите и редица други проблеми. Веднага мога да посоча: бул. „Витоша”, площад „Патриарх Евтимий” (по-известен като "Попа" - б.ред.), Докторската градина в много отношения са с плачевни резултати.
На ул. „6 септември” например мога да посоча поне 15-20 ужасни грешки и то в току що ремонтираните тротоари. Това е много похвална дейност, която най-накрая започна да се реализира и се радваме, като че ли е станало някакво чудо. Вярно е, че живяхме повече от 10 години с коли по тротоарите и си чупехме краката. Но как го правим? Слагаме плочките, няма един-два месеца и те започват да се разкопават за кабели. Слагат се колчета, които само след някакви дни са изпочупени. Сама по себе си инициативата е чудесна, но в крайна сметка е важен резултатът. Ние като че ли в ХХI век не може да се справим с най-елементарни проблеми, като това да се сложат едни настилки в неголемия ни по обем център.
Бяхте един от най-големите критици на новия облик на бул. „Витоша” с фонтана. Какви са основните ви забележки?
Фонтанчето - тази подутина, е най-малкият проблем на бул. „Витоша”. Той е една „пъпка“, която много лесно може да се изстиска и – толкова. Лошото е, че останалата част от архитектурно-дизайнерския проект е фрапиращо лошо изпълнена и като визия, и като материали. Същото се отнася и за площад „Патриарх Евтимий”, и за Докторската градина.
Площад „Славейков”?
Той още не е докоснат. Той е една тежка язва с отвратителния фонтан, който стои, с разбитите пейки. В началото на 90-те, когато започваше преходът и когато политически не знаехме накъде ще завием, когато се говореше за проблеми, свързани с градската тъкан, всички казваха, че има къде-къде по-важни проблеми – икономически, политически. „Сега да говорим за тротоарите!?”. А всъщност там беше и грешката. Ако още тогава бяхме започнали да говорим за дребните работи, за детайлите и да разберем колко те са важни, може би щяхме много неща да предотвратим. Избягваме разговора за тях и избягваме да се вглеждаме в тях.
По отношение на сградите в центъра на София, които започнаха преди 5-6 години да се боядисват, а не да се ремонтират, каква концепция трябваше да се приложи, за да не бъдат така разнопосочни? Как може да се реши този проблем? Вместо да направим нещо по-хубаво, ние го правим по-грозно.
И това е вярно. Такъв въпрос в цивилизована европейска държава е немислимо да бъде зададен, защото проблемът е решен преди векове. Най-важното е, че има закони, нормативи как да изглеждат фасадите, които принадлежат на всички нас. Те не са на собствениците зад фасадите, както тук грешно се смята. Общинарите позволяват това да се случи поради една проста причина – защото ако решат да забранят безогледното дупчене на климатици, антени и какво ли не, както си пожелаят собствениците, означава да приложат една антипопулистка мярка, която след това вероятно ще им коства избирателни гласове.
Ние безкрайно много сме свикнали с кабелите, антените, климатиците. На нас ни се струва най-нормалното нещо да си купим климатик и да пробием дупката за кабела където ни падне. Много често ще видите не само в София, но и във Варна, Пловдив и по-малките градове, че кабелите за климатиците преминават през орнаменти, фасади, от тях капе вода.
Чужденци споделят, че София не е атрактивен град...
Абсолютно няма с какво да смаем света: нито с храмовете си – някои от които прекрасни (но не уникални), някои от които - много стари (но такива има навсякъде), други – нищо особено. Изключение са 10-15 места, които, ако ги изредя, ще ви се сторят напълно странни и няма да съвпаднат с това, което вие мислите, че е атрактивно.
Колкото и тъжно да звучи, ние нямаме нещо, което е създадено от човешка ръка по тези земи, освен някакви артефакти на траките, с което да изненадаме света. Нищо кой знае какво не сме създали. Това е истината. В пет италиански градчета или селца има повече концентрация на култура и архитектурни паметници, отколкото всичките пластове в България. Разбира се, по тези земи са се случвали интересни събития и все пак има красиви неща, но, съизмерени със западната европейска култура, не са нещо атрактивно. Освен хубавата ни природа, не се сещам за нещо друго. Но и малкото, което имаме, можеше да бъде добре съхранявано, добре поддържано, а това за съжаление не се прави. Напротив, много малко архитектурни паметници у нас се поддържат. Голям процент се оставят на пълно разрушение, донякъде и умишлено.
Архитекти от странство често твърдят, че тук не си личат отделните архитектурни пластове, че няма над какво да се надгражда, че е абсолютна бъркотия. Вярно ли е?
Да, вярно е. Архитектурата, създавана в началото на миналия век и главно след войните – 20-те, 30-те и донякъде 40-те години, е рязко прекъсната. Също така се използват евтини материали, по беден начин се правят нещата в псевдомодерен стил или любимия псевдо-неокласицизъм...
Тук строим с некачествени материали, с тухла и мазилка (а днес с любимото синьо стъкло на окачените фасади). Тези материали не устояват на времето. Не се гради с мисъл. Много рядко ще видите нещо в миналото, което е правено със здрав, качествен материал. Сградите, които наричаме възрожденски, в действителност не са типично български. Това е архитектурен стил, разпространен в цялата Турска империя – Гърция, Турция. Той води началото си от Византия и е характерен за част от Балканите, макар че на много места като например в Пловдив и това не е опазено както трябва.
Посочете двата фактора, от които трябва да се започне, които да са основа, за да може да се реализира една по-добра визия на София?
Според мен, първо овластените хора трябва да започнат да се вслушват, но не формално или пък в публични и телевизионни дебати, от които абсолютно нищо не произлиза, а трябва да се вслушат в различното мнение, идващо от хора, които не са злонамерени и не хвърлят просто така думите си, а са облечени с много аргументи. Това ще бъде крачка напред. Сега наблюдаваме точно обратното – инат, дори ирония, проявявана към тези хора. Вторият фактор са младите. В тях се крие надеждата, но на тях ще им е много трудно да оправят стореното от поколението на 90-те години на миналия век.
Кои са основните грешки на новото строителство?
Важно е да отбележим, че тук има едно тотално погрешно схващане на професията „архитект”. Тя въобще не се разбира. По-лошото е, че не се разбира много добре и от гилдията. Архитектът се приравнява към инженер, който прави чертежи. А архитектурата е изкуство!. Те, от своя страна, трябва да се одобрят, а как и защо - това е отделен въпрос. А дизайнът? Той е последната грижа на всички, дори на архитектите, които правят фрапиращи компромиси само и само, за да имат работа и се съобразяват главно с изискванията на инвеститорите, мнозинството от които, за съжаление, са на много ниско интелектуално, артистично и всякакво друго духовно ниво. Притеснява ме, че много архитекти са само на диплома архитекти. Те трудно могат да се нарекат истински архитекти, а тези, които са, са принудени или по собствено желание правят невероятни компромиси. Не се съобразяват със съвременните тенденции.
Може ли с едно изречение да опишете какъв град е София?
Трудно ще ми е с едно изречение. София не е град на културата. София все повече се отдалечава от моята представа за култура, защото културата не е само мероприятия. София е още еклектичен (в това виждам нещо хубаво) град. Все още има някакви кътчета (за мен чаровни), които могат да бъда опазени. Не е нужно винаги да се съобразяваме какво ще кажат отвън за нас. По-скоро трябва да си го направим за нас, а не толкова да чакаме да ни оценят чужденците. Манталитетът на овластените хора да си въобразяват, че са богоизбрани и че могат да решават самостоятелно, е много далеч от начина, по който трябва да стоят нещата в едно демократично общество.
Чавдар Гюзелев
художник
Над интервюто работиха Милена Богданова и Ирина Гигова