В последните дни станахме свидетели на концентрация от потресаващи случаи, продиктувани от необяснима агресия. Някои от нас дори станаха жертва на нея. Оказа се, че почти ежедневно се сблъскваме с агресията по улиците – случая с убития във Враца 18-годишен Тодор Йорданов, в градския транспорт – побоя над 64-годишния Чанко Стайков от 16-годишен ученик в Бургас, в училище – битата в Севлиево учителка Емилия Калоянова от майка на нейна ученичка, в домовете ни, докато спим – нападнатите и безжалостно пребити възрастни семейства в Камбурово и Голям Чардак... Оказа се, че днес това може да се случи навсякъде и по всяко време... По този повод от Факти.бг потърсихме мнението на кризисния психолог Христо Монов, за да разберем какви са причините за агресията в българското общество и загубили ли са хората чувствителността си към подобни актове.
Г-н Монов, на какво се дължи агресията, на която станахме свидетели през последните дни? Сякаш тя е навсякъде.
Ако трябва да бъдем точни, според Теорията на вероятностите просто такива събития се струпаха в кратък период от време. Ако забелязвате и ако се върнете назад ще видите, че те не са спирали в България. Всяка седмица, във всеки град, се случва по нещо.
Просто в последно време се събраха няколко по-ярки случая, а като капак на всичко дойде и тази нелепа случка с убийството на момчето във Враца. В България действително има една тенденция за много насилие и то преди всичко на битово ниво, в ежедневието, в семейството, по най-дребни поводи. Това е страшното в случая, че ние като хора, живеещи на една определена територия, сме загубили чувството си за общност и действаме според закона на джунглата. Мислим, че с най-елементарния адаптационен механизъм – агресията, можем да си решим проблемите. Качеството на хората в България намалява.
Ставаме все по-елементарни в структурата си като личности. Ценностната ни система деградира и ставаме неспособни да си поставяме дългосрочни жизнени цели и не можем да изграждаме личностни стратегии за постигането им. Избираме най-лесният механизъм, за да оправдаваме себе си, че някой друг ни е виновен – институциите, икономическата криза, световното положение и т.н. Това не се случва за първи път, но сега в ситуацията на глобалния свят, когато можем да сравняваме положението си, имам предвид на отделният човек, със ставащото по света, това просто си пролича много по-ярко.
Кои хора избират да решат даден проблем чрез използването на сила? Какви са тези хора? Бихте ли им направили портрет?
Различни са. Занимавайки се с кризисна интервенция съм попадал на различни хора, като започнем от произход, образование, социален и икономически статус. Общото между тях е елементарната личност, която живее за тук и сега, която няма времеви хоризонт. Тя е неспособна да търси по-дълготрайните поведенчески механизми за справяне в конфликтни ситуации.
Да не забравяме, че ние живеем в един конфликтен свят, тъй като правилата му са такива. Непрекъснато трябва да доказваме себе си и своето място в този свят. Елементарните личности мислят, че най-верният начин е като нападат другия, а забравят най-важното, че в света, в който живеем, гаранцията за собствената ти сигурност е сигурността на другия до теб.
Много лесно от позицията на нападател можеш да се окажеш в позицията на жертвата. Този, който нападаш, може да се окаже и по-силен от теб.
Убийството във Враца стана пред десетки очевидци, които предпочетоха да заснемат случващото се, вместо да се намесят. Защо? Може ли да се каже, че сме загубили чувствителността си като хора?
Елементарната личност не е чувствителна към другите. Тук визирам и хората, които са гледали отстрани без да се намесят.
Преди малко казах, че големият бич на нашето общество е тази личностна деградация. Това е най-яркият пример за тази тенденция – да стоиш и да гледаш и дори да снимаш случващото се. При условие, че там са били много хора и във всички случаи, ако се бяха противопоставили на нападателите, те със сигурност щяха да прекратят побоя и момчето щеше да е живо.
Сигурно го има и този парадокс, че част от тези хора, които са снимали, след това дори са се хвалели със заснетото, може би дори някои от тях сега участват и в протестите... Виждате каква компенсаторика визират: „Ама аз сам не мога да направя нищо!“. Да, човек сам не може да направи нищо в света, но ако имаме чувството за общност, можем да направим много неща.
Най-малкото щяха да спрат този побой и горкото момче сигурно щеше сега да е живо. Поднасям съболезнования на семейството и близките му.
Може ли да се каже, че избираме по-лесния начин - да не поемаме отговорност и да чакаме някой друг да го направи преди нас или вместо нас. Хората може би са разчитали все някой от тълпата да се намеси, докато не е станало твърде късно...
Уви, това е емоционална черта описана от много автори, като започнете от Иван Хаджийски, та дори и в „Политическа зима“ на Христо Ботев. Това е черта от националния ни характер.
Да не забравяме, че Васил Левски са го пазили четирима заптиета, докато са го водели от Велико Търново към София и никой не е организирал освобождаването на идеолога и организатора на нашата национална освободителна борба.
Това е тежък „първороден грях“ на националната ни психология и той ще ни тежи.
Бихте ли дали съвет като специалист, как най-адекватно да реагираме, ако сме застрашени или има риск да станем жертва на нечие агресивно поведение? Как може да бъде спряна агресията?
Други колеги, по-тесни специалисти относно това, може би биха дали по-добър съвет от мен, но това, което можем да направим е да реагираме на насилника.
Например, ако мъж нападне жена, съветвам тя да се развика и да потърси помощ. Да прецени, че чантата или каквото има в нея, не е по-скъпо от живота й да му я даде и да побегне.
Като гледам каква е тенденцията мисля, че това, което трябва да се направи, е да се въведат в училище учители и уроци по самоотбрана и отблъскване на агресивно поведение. Да се провежда такова обучение.
Най-вече обаче, трябва да осъзнаем факта, че не живеем в джунгла, а в общество и трябва да изградим между себе си чувство и желание за взаимопомощ и в най-трудни ситуации. Всеки от нас, сам за себе си е много по-слаб във всяка една житейска ситуация. Имаме ли това чувство на взаимопомощ и самите агресори ще бъдат респектирани.
Ако се знае, че поне 50 % от хората пътуващи в един автобус не просто ще се противопоставят на посегателството, но и ще поставят агресора на мястото му, едва ли един 16-годишен гамен ще посегне на достоен възрастен човек, който е направил много разумна забележка, за това, че мястото на мръсните обувки на приятелката му не е на седалката.
Предвид концентрацията на такива събития през последните дни, какво да очакваме? Те ще повлекат ли след себе си още такива или това беше пикът, след който ще се промени нещо? Виждаме, че хората вече излизат и протестират...
Предпочитам да съм оптимист и това, което става със самоорганизирането на хората във Враца, е един от правилните пътища, по които можем да противодействаме на тези прояви - да създаваме атмосфера на нетърпимост.
Подобни протести естествено ще активизират дейността на институциите. Виждаме вече, че имаше съвещание при главният прокурор във връзка с убийството във Враца.
От друга стана обаче така се случва, че през 7-8 месеца ни се налага да коментираме подобни неща. Като, че като спадне, чисто статистически, този пик, пак ще забравим ситуацията и пак ще си мислим, че злото може да ни отмине. А то е около нас. Ако сме безучастни и днес жертвата е това момче от Враца или друг, утре може да сме ние.
На какво трябва да се поучим от всичко случило се към този момент? Какъв е Вашият съвет?
Никой не е застрахован от това да стане жертва на агресията, затова трябва да сме нетърпими и в качеството си на отделен човек, баща, син и т.н. и в качеството си на някакъв професионален пост, който заемаме. Страхът убива душата ни най-много. Ако се страхуваме само създаваме благотворна среда за елементарните и агресивни хора.