Естественият ход на живота с прилежащите му обществени страсти напъха в килера случая „Мейзер“, за да направи място на сватбата на Стоичкови. Вместо конфликтът между модерния ляв и журналистическия екип да си остане в лоното на манастирското шушукане, той се превърна в основна тема в държавата. Незабавно стартираха тежки телевизионни дискусии, диплещи отколешния въпрос, що е лично пространство и къде са му границите.
Каквото и да е направил Стоичков – редно или нередно, поне запази мълчание. Единствено сестрата на булката, Мика, защити баща си чрез наетия за сватбата PR-специалист. А как да приемем поведението на двамата в колата – що за мъж си да обикаляш телевизиите и да хленчиш, че някой те е набил, пък бил той и Христо Стоичков. Трудно ще спечелиш съчувствието на народа, да не говорим за изграждане на героичен образ, примесен с великомъченичество. Нали сте цял екип бе, пичове – излезте и набийте Камата. Или поне го респектирайте. От сватбарите ли се уплашихте? Оставихте се на модерната му левачка и сега плачете по студията за посегателство срещу журналистиката и свободното слово.
Децата от моето поколение викаха, когато ги пердашат – „Хич не ме боли, само ме сърби“. Така и фотографът се инатеше – „Ще снимам, ще снимам…“, докато Стоичков сипеше ругатни.
Разбира се, да се бият непознати не е акт, който да поощрим и дори не го и мислим. По някакъв начин естественият инстинкт на Ицо към улавяне на неканено присъствие му е подсказал, че тези в колата не са дошли, за да палнат свещица в тихата планинска обител. Продължението бе в стила му и сега ще си носи последствията. Единственото, което могат да спечелят неканените сватбари, е някой лев. Плюс три дни увеличен тираж на вестника им. Ако целият шум е заради това – жалка история. Какво да правиш – нерадостна е съдбата на интелигента в заобикалящата го просташка среда. Народът не го заслужава, а той няма къде да иде.
Пак се разминахме с малко – смята се, че войната в бивша Югославия започнала с бой на сватба. След като опитах да се поставя на мястото и на двете страни, реших, че най-хубавото е, че не съм присъствал на това събитие – канен или не.
„Президентските избори са важни за стабилността на страната“. Действително фундаментална мисъл. Това откровение на Цветан Цветанов бе поднесено лично пред активистите на ГЕРБ в Сатовча. Някак естествено ми изскочи героят на Тодор Колев от „Двойникът“, който четеше безсмислен лозунг от стената, за да отбие номера на събрание. Как ли са спали жителите на Сатовча след заминаването на скъпия гост – хранили ли са се, завили ли са се, както се питаше Азис в междуконтинеталния си хит „Хабиби“.
Докато българските домакини приготвят зимнина на нощна тарифа, министър Бъчварова отиде на нощно посещение на Слънчака. Не успя да се засече с Митьо Очите – той замина да се лекува в Турция. Но пък опита да респектира барманите-мошеници, които хем надписват сметки, хем крият обороти. Дали е успяла, не е ясно, но пък ни информира със спокойното хладнокръвие на ветеран патоанатом, че една сериозна бежанска вълна си е напълно в духа на времето, та да не се чудим, ако ни сполети.
В кюстендилско прежалиха съсипаната черешова реколта и го удариха на иновации. Вместо да викат неволята, запретнаха ръкави и изобретиха черешово гориво за противоградни ракети. Както се казва – тази година до облаците, догодина до стратосферата.
Тегобите за автомагистрала „Струма“ нямат край. Сюжетът вече напомня „Изгубената магистрала“ на Дейвид Линч. В търсене на подходящото трасе, докато броиха прегазени животни, бяха блъснати от паникьосана румънка алпинистът Боян Петров и екологът Андрей Ковачев. Слава Богу, двамата оцеляха. Стана ясно обаче, че ако продължим да се туткаме и не започнем реална работа до 2020 г., могат да ни врътнат кранчето на еврофондовете за бъдещото строителство, че и да връщаме пари за вече построените отсечки. Засега всички предложения за трасета срещат съпротивата на еколозите. Ако имаше начин столичното метро да бъде продължено през Овча купел и Мало Бучино, та до гръцката граница, щеше да е супер. Стоян Братоев щеше да бъде канонизиран за светец, а всички застрашени смоци, гущери, че даже и мухите-винарки около казаните за ракия южно от Симитли, щяха да са си рахат. Кой не жадува да чуе: „Станция Кулата. Последна станция. Умоляват се пътниците да напуснат влака“. Ех, мечти…