Служебните кабинети имат орисията да идват след извънредна политическа ситуация, като успяват, кой повече, кой по-малко, да потушават временно напрежението в обществото и партизанските страсти. След тях добрата стара игра започва отначало, връщайки ни в познатото русло на враждебност и непримиримо противопоставяне.
С назначаването на служебен кабинет, още преди да сме се запитали дали ще се справи, вече си задаваме друг въпрос – а после? Близката ни история е доказала, че след управление на служебен кабинет очакванията за по-добро и стабилно управление се сгромолясват.
Да прелистим страниците. След кабинета на Ренета Инджова и зимните избори в края на 1994 г. дойде този на Жан Виденов. Той оцеля две години, а от предсрочния му край се отбелязват годишнини с революционен плам. Дойде ред на служебния кабинет на Стефан Софиянски през 1997 г., приет с облекчение от всички след зимата, в която докарахме нещата до палеж на Народното събрание. Дойдоха изборите, очаквано СДС спечели с голяма преднина и дойде време за първия изкаран докрай мандат. Този на премиера Иван Костов. Работата му остава в спомените с ударната приватизация във всичките й форми и знакови сделки, озадачаващи и до днес не само обикновените хора, но и обръгнали на всякакви схеми икономисти.
След първата оставка на Борисов, както си му е ред, пак стана време за служебен кабинет – този на дипломата Марин Райков. Поехме глътка въздух, порадвахме се на двумесечно спокойствие и докато научим имената на министрите, стана тя каквато стана. След изборите и невъзможността Борисов да си върне премиерския пост, на сцената се появи Пламен Орешарски. Само след броени дни обаче му се наложи да предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС, а „кой“ точно му го наложи, бе въпросът, превърнал недългия живот на кабинета в безкраен кошмар.
Предизвестената оставка на Орешарски след перманентните протести дадоха шанс и на проф. Георги Близнашки да се запише в историята като служебен премиер. Видимо доволен от шанса, предоставила му съдбата, професорът премиерства три месеца, излъчвайки спокойствие и доволство, граничещо с блаженство. Без да са запомнили и двама от министрите му, избирателите отново се озоваха пред урните. И Борисов се завърна на власт чрез пъстроцветна коалиция, напомняща международен детски лагер. Но, както и първия път, не успя да завърши мандата си и точно след две години подаде оставка за втори път.
Как да не развием условен рефлекс, че след всеки служебен кабинет следват тягостни времена.
И отново си имаме служебно правителство. Оглави го председателят на Парламента от времето на управлението на НДСВ, проф. Огнян Герджиков. Свален от поста му на 58 г., завръщайки се в голямата политика вече на 70 г.
След период на неспирни дърляния и партийни междуособици, в които наравно с мъжете се впускаха и дамите, конституционната процедура отново открехна прозореца, за да поемем свеж въздух. Най-сигурното, което можем да кажем за професора е, че дори да е бил хулен или подиграван при предишното си участие в политическия живот, поне не е бил мразен. А мнозинството го уважаваше. Нещо, което по тези географски ширини това е равносилно на подвиг. Особено, когато си заемал висок пост в политиката. Анонимните мишки, които депутатстваха безшумно четвърт век, също никой не ги мразеше персонално. Народът не ги понасяше анблок.
Изборът на президента Радев в лицето на Огнян Герджиков би трябвало да инжектира доза спокойствие в обществото, тъй като само след месец влизаме в яростна предизборна кампания. ГЕРБ логично ще търси бърз реванш, а БСП ще внимава да не пропъди своя шанс за властта, кацнал на рамото й с появата на Румен Радев. Ще имаме възможност да се „насладим“ и на чисто нови играчи на изборния фронт, както и на стари муцуни, преминали през „възродителен процес“, дарил с нови имена партиите им.
Едва ли някой е допускал, че Радев ще назначи някакъв отявлен социалистически кабинет, за да благодари на Нинова за президентската си номинация. Той направи достатъчно за БСП. Или пък че Корнелия би сторила подобна глупост, да настоява за това, което би закопало партията й в най-неподходящия момент. И без друго мандатът на Радев е обречен да тече под сянката на съмнението, че Нинова ще му диктува всеки важен ход, а той всячески ще демонстрира, че това не е така. И така да мине, цинично погледнато пак е някаква форма на баланс.
А за кабинета на Герджиков започва да ми става мъчно, още преди да е започнал работата си. Защото всички знаем какво предстои след това. Факт е, че трите пълни мандата, които ни се случиха между 1997 г. и 2009 г., бяха изкарани един след друг. И нито един мандат, започнал след управление на служебен кабинет, без този на Костов, не е бил довършен докрай. Как да не си помислиш за възможно проклятие.
Затова кабинетът на Герджиков вече ми липсва в аванс…