България отбелязва 3-ти март. Днес ви предлагаме един текст, който е подготвен от сайта Българска история и повдига завесата зад договорите от Сан Стефано и Берлин.
Въстанието в Босна и Херцеговина, Априлското въстание в България през 1876 година, както и обявената война от страна на Сърбия и Черна гора на Османската империя, засилват влиянието на „ястребите” в руското правителство, които желаят чрез война с Портата да бъде измито петното от поражението в Кримската война (1853-1856).
Военните приготовления започват от есента на 1876 година, но остава отворен въпросът дали Русия ще воюва само срещу турците. В Парижкия мирен договор от 1856 година, с който се слага край на Кримската война, е постановено, че Великите сили гарантират целостта на Османската империя и посегателството срещу нея е повод за война.
Опасността да се повтори ситуацията от Кримската война
- Русия сама срещу европейска коалиция - дава сила на „гълъбите” в руското правителство, които са противници на въоръжена намеса. За да се избегне международната изолация, тази група настоява да се организира и проведе общоевропейски форум, посветен на балканските въпроси.
Тази цел е постигната с Цариградската посланическа конференция (края на 1876-началото на 1877 година). На нея британската дипломация е една от страните в най-деликатна позиция – тя трябва едновременно да запази целостта на Османската империя, но и да се съобрази с британското обществено мнение, ужасено от кланетата, случили се из българските земи през 1876 година. Затова е изработен компромисен вариант – създаване на две автономни български области, разделени по посоката Изток-Запад. „Задната мисъл” на англичаните е, че в Източната област броят на мюсюлманите ще бъде приблизително равен на този на християните и тя ще се превърне в щит срещу руското проникване към Цариград. Оттук минава и най-прекият път за руско настъпление към Проливите.
В представите на Лондон Западната българска област пък трябва да пресича австро-унгарските стремежи към Бяло море. Предвидено е създаването и на автономна област от Босна и Херцеговина. Въпреки опитите за мирно разрешаване на спорните въпроси, сблъсъкът на интереси на Цариградската конференция я обрича на неуспех. Провалът ѝ негласно предоставя на Русия инициативата сама да разреши кризата по военен път и то като мандатьор на цяла Европа. Бъдещото уреждане на мира също се очаква да е общоевропейско дело. Санкт Петербург получава ясни сигнали, че всеки договор, който променя Парижкия, трябва да добие съгласието на всички Велики сили.
За да воюва, Русия поема редица ангажименти към Австро-Унгария. Последната се задължава да остане неутрална, срещу което ще получи Босна и Херцеговина, а Русия ще си върне Южна Бесарабия, загубена след Кримската война, както и Батуми. Изключва се създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров. Още тогава някои руснаци отбелязват, че тази сделка компрометира пропагандата за безкористната руска помощ за славяните. Всъщност за да бъде привлечена Румъния, през която трябва да минат руските войски, на нея също са ѝ обещани територии, населени със славяни. Остава да се получи съгласието на Лондон – основен противник на Петербург в този период.
Руският посланик в британската столица заявява, че бъдещото руско настъпление ще бъде ограничено само до Стара планина, до където ще се простира и България. Само няколко месеца по-късно войната вече е факт. Бойните действия в нея обаче се прехвърлят на юг от Балкана, което решава и изхода на конфликта. Те са прекратени с примирие, сключено в Одрин на 19/31 януари 1878 година. Според него българските земи се оформят в автономна област, не по-малка от границите, посочени на Цариградската конференция.
Същата съдба се предвижда и за Босна и Херцеговина. Още преди примирието граф Николай Игнатиев, досегашен руски посланик в Цариград,
изготвя два варианта на бъдещия договор за мир – умерен, който става факт в Сан Стефано,
и радикален, предвиждащ независимост за България и огромни териториални придобивки за Гърция, Сърбия и Черна гора. Руският император Александър ІІ избира по-умерения вариант, за който канцлерът Горчаков казва, че е толкова скромен, че очаква да бъде приет без уговорки от другите Велики сили. Единственото притеснение на руското правителство е как общественото мнение в страната, очакващо много повече, ще приеме толкова умерен вариант.
Император Александър II упълномощава Н. Игнатиев да сключи мирния договор от страна на Русия. Бързайки да изпълни мисията си, в прохода Шипка каляската на графа пада в пропастта. Самият Игнатиев успява да се хване на един храст и виси на него, докато го изтеглят. В разбилата се някъде далеч надолу каляска обаче остава официалното пълномощно. За щастие на Игнатиев османските преговарящи в Сан Стефано, познаващи го лично, не му искат подобен документ, което го спасява от доста конфузна ситуация.
Горчаков, който вярва, че проектодоговорът е приемлив за всички, запознава австро-унгарския външен министър Андраши с текста. Още Одринското примирие обаче предизвиква буря от недоволство в европейските столици, която се засилва и от проектотекста на бъдещия мирен договор.
Много преди 3 март, от името на Русия, Горчаков приема да участва в обща среща на Великите сили, на която да бъдат решени всички въпроси, засягащи европейските интереси. Инструкцията на канцлера Горчаков до Н. Игнатиев от 1 февруари 1878 година гласи:
„При това положение на работите струва ни се, че е мъчно да се издържи без изменение на програмата, която ви беше начертана за предварителен мир… Очертанието на границите на България и на държавите, които ще станат независими и които се увеличават с територия, ще влезе вероятно в категорията на политическите
интереси, подлежащи на ревизия и решението на които сега може да бъде само временно и случайно.”
Със съзнанието, че това, което прави е временно и случайно, а и с известна свобода на действие, Н. Игнатиев се „развихря” над картата. Ориентир за България му служи очертанието на Цариградската конференция, като някъде той изрязва територии, другаде прибавя. При чертането на граници основните съображения на графа не са етническите реалности, а стратегически и други „висши съображения”. Такава е позицията и на руското правителство. То допуска Цариград да си задържи част от Косово, а в замяна на това Сърбия е компенсирана с български земи.
Самият Н. Игнатиев, умилостивен от сръбските жалби, че не получават Косово, Скопие, Пирот и Видин, на своя отговорност им дава Ниш, въпреки собственото си твърдение, че това е чисто български град. Срещу връщането на Южна Бесарабия Румъния получава Северна Добруджа, в която дори румънските статистики след 1878 година трудно намират румънци. Инструкцията на Горчаков е Солун и Одрин да бъдат оставени на турците. Както посочва самият Игнатиев, на много места в Одринско българите са близо 80% от населението. Един поглед върху Санстефанския договор показва, че той изключва от България градове в Родопите и Тракия, които днес са в българските граници.
За компенсация Игнатиев включва в Санстефанска България земи, в които мюсюлманите са повече от българите. Горчаков налага договорът да бъде предварителен (прелиминарен), за да не се дразнят останалите Велики сили. Самите османски делегати не виждат смисъл от преговорите в Сан Стефано – защо да се изготвя договор, който после ще бъде променен от европейските сили? За британската и австро-унгарската дипломация съгласието на Горчаков за участие в бъдеща конференция прави ненужен всякакъв предварителен договор.
Естествено възниква въпросът – след като е ясно, че договорът ще бъде ревизиран, защо изобщо е съставен, при това с ясното съзнание, че той нарушава предварително поети ангажименти? Игнатиев намеква, че с този договор ще се осигури завинаги благодарността на българите към Русия, а тези, които го разрушат, ще загубят всякакво влияние сред тях. Тъй като не се очаква фалиралата Османска империя да е в състояние да изплати контрибуции на Русия, той предлага вместо тях трибутът (данъкът) на Княжество България към султана да се изплаща на Русия.
По този начин
Северната империя ще получава сигурни пари, а и ще притежава икономически лостове за влияние
в новосъздадената държава. Целият Санстефански договор (сключен на 19 февруари/3 март 1878 година) показва, че интересът на Русия е насочен към създаване на Велика България, докато към арменците, към Босна и Херцеговина и други области се проявява незначителен интерес. Това само засилва подозренията на другите Велики сили, че в лицето на България Русия търси удобен плацдарм за бъдещо завладяване на Цариград.
Далеч не всички руски дипломати обаче са възхитени от Санстефанския договор. Руският посланик в Лондон А. Шувалов го нарича „най-голямата глупост”.
Този в Берлин – П. Убри, смята, че българските граници в Македония не си заслужават нова война за Русия, а и населението там не е само българско. Това безпокои Н. Игнатиев, който се пита как чуждите дипломати да гледат сериозно на договора, след като дори руските им колеги се разграничават от него. Не е изненада, че Санстефанският договор се приема крайно враждебно в Западна Европа. Във Виена виждат в него руски опит да бъде поставена Европа пред свършен факт. Андраши е крайно недоволен от факта, че се създава голяма славянска държава на Балканите, която ще прегражда пътя на Австро-Унгария към Солун. И най-вече защото Санстефанският договор предвижда автономия на Босна и Херцеговина, които Виена смята да окупира.
Става ясно, че е необходим нов международен форум.
По молба на Русия за място на конгреса е избран Берлин, а за негов председател – германският канцлер Бисмарк. Последният е смятан в Петербург за руски съюзник, а и Германия няма интереси в Ориента. Бисмарк приема предложението след многократни руски молби, но изисква спорните въпроси да бъдат разрешени предварително. Сондажите в европейските столици показват на руската дипломация, че никоя Велика сила не приема Санстефанския договор. Логично, Русия първо се обръща към своя съюзник Австро – Унгария.
За Виена заминава граф Игнатиев, но той търпи провал в опита да постигне договорка. Това налага на 18/30 май 1878 година да бъде сключено тайно руско-английско споразумение, с което Русия се отказва от редица клаузи на Санстефанския договор. България е разделена на две части – Северна и Южна, с граница Стара планина. Северната част трябва да бъде самостоятелна, а Южната – само с административна автономия.
Защо Русия предпочита споразумение с Лондон, което очевидно е във вреда на българите, а не приема по-изгодното за тях предложение на Виена? Австро-унгарците също предлагат две български области, но много по-широки, дори с част от Македония и с излаз на Егейско море. Но придобивките на Русия в Кавказ и Азия зависят от Лондон, а Виена е против разширение на Сърбия и Черна гора. Петербург не може да се откаже от влияние сред западните славяни и това съображение натежава в полза на английското предложение. Лондон изиграва добре картите си и срещу бъдеща подкрепа на конгреса получава от Цариград остров Кипър.
С Виена е сключена договорка за съвместна позиция на конгреса срещу обещанието Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина. На Берлинския конгрес Великите сили отиват с предварителни договорки и остава да се оформят само детайлите. Затова всички дискусии и препирни на този форум са по-скоро театър, който е предназначен да удовлетвори общественото мнение. Когато английски вестник изненадващо публикува текста на тайното англо-руско споразумение, представителите на двете Велики сили са принудени да правят отчаяни „плонжове за публиката”, ожесточено спорейки по отделни, но не толкова важни въпроси. Самият Берлински договор (1/13 юли 1878 година) показва, че споразумението е спазено джентълменски от двете страни.
Въпреки че не може да бъде обвинен в симпатии към българите – известни са думите му за тях като „овцекрадците от Долния Дунав”, реално на конгреса Бисмарк винаги подкрепя руснаците. Негова е заслугата София и Варна да бъдат включени в Княжество България. В Петербург има доста хора, включително канцлера Горчаков, които са много доволни от резултатите на конгреса. Но общественото мнение в Русия не остава очаровано от тях, особено като ги сравнява със Санстефанския договор. За да бъде насочено общественото недоволство в друга посока, а не към руските управляващи, за главен виновник е нарочен Бисмарк. В българските представи Великите сили действат несправедливо, водени от користни подбуди, или в най-добрия случай, поради незнание.
Авторите на Берлинския договор очевидно не се съобразяват с етническите дадености,
дори със собственото си дело – Цариградската конференция, а само със стратегическите си интереси. Те разрушават Санстефанска България, не защото мразят българите, а защото ги смятат за оръдия на Русия. Самите българи им дават повод да мислят така. По време на Берлинския конгрес те демонстрират гореща привързаност към своя та освободителка. Санстефанският договор е символ на така жадуваната от българите свобода. Безспорна негова заслугата е, че връща България на картата на Европа. Проблемът е в спорното противопоставяне на Сан Стефано с Берлин.
По въпросите за държавното устройството на България и по много други се забелязва почти пълно припокриване между двата договора. Тогава защо единият е възвеличаван, а другият е анатемосван от българите? Сан Стефано става част от историческата митология на българите, защото те смятат, че той определя етническите им граници. Както вече видяхме, това не е така, а и целта на автора е различна. През следващите десетилетия малко българи обръщат внимание на неудобния факт, че
националната ни програма е изработена от чужденец.
Постепенно Санстефанският договор се превръща в символ на българския патриотизъм и всяко отстъпление от посочените в него граници е смятано за национално предателство. Това ограничава изключително много ходовете на българските политици и дипломати.
Крайната неотстъпчивост и липсата на каквато и да е склонност към компромиси, често поставя страната във враждебен антибългарски обръч, от който трудно може да се измъкне, не и без цената на още по-тежки компромиси. Всъщност граф Н. Игнатиев постига поставените цели – поколения българи са признателни на Русия за Санстефанския проект и обвиняват за провала му други държави. В крайна сметка, съдбата на Санстефанската мечта е такава, каквато е съдбата на всеки идеал – недостижим като хоризонта. И най-трудно е да се даде отговор на въпроса – колко е струвал на българската нация този яростен напор към него…