Д-р Петър Кичашки: В България се оказа пълно с „аятолахчета“

Ако условно почнем от Томас Хобс и неговия класически „Левиатан“, минем през Карл фон Клаузевиц и неговото „За войната“, през Карл Шмит и „Понятието за политическото“, чак до Самюел Хънтингтън и редица, редица други, ще констатираме нещо очевидно за просветената аудитория.

Мнозина мислители са описали ясно един прост житейски факт, отнасящ се към войната - тя премахва нюансите. По време на война се губят балансираните позиции. Невъзможно е да ги има просто. Не говоря на индивидуално ниво или на маса в кръчмата. Говоря на обществено, на политическо ниво. Балансираната позиция не е балансирана, а е прикрита позиция в подкрепа на една от страните. Не, защото балансьорът е виновен, а защото войната не търпи баланси. Една от характеристиките на войната е, че тя е крайна форма на политическото противопоставяне, което априори разглежда опонентите по оста „приятел-враг“. Тази крайност на противоречията, непримиримост на позициите, не позволява да има „средна земя“. Няма такава и не може да има. В разумно време - да. По време на война - не. Добро, лошо, това е положението.

Съответно при това стечение на обстоятелствата при двете бушуващи войни в региона ни - тази в Украйна и тази в Иран - ние имаме само две възможни опции като политическо позициониране. Или сме на страната на Украйна, или сме на страната на Русия. Или сме на страната на САЩ и Израел, или сме на страната на Иран. Интересното е следното - тези две разделения, всяко със своите специфики, е по същество едно разделение. От едната страна стои автокрация, от другата страна е свободният свят. Феновете на Русия, например, са на страната на Иран и критикуват Щатите и Израел, че нападат Иран. Но напълно пропускат, че в Украйна техните хора са тези, които нападнаха. Истината е съвсем проста - тези две войни са функция на един по-голям конфликт - този на автокрациите срещу свободата.

Добре, но тук критиците на САЩ и Израел в едната война и критиците на Украйна в другата, имат две (на пръв поглед) валидни критики.
Критика първа - няма как да се говори, че Иран „води война срещу свободата“, както казвам аз, след като Иран е нападната страна. Хубаво, ама този аргумент не е валиден по същество. Защото Иран е фактически агресор. Иран е страната, която е въздигнала на свое национално политическо ниво „каузата“ да унищожи Израел. Иран ляга и става със „Смърт на САЩ“ и „Смърт на Израел“ в последните четири десетилетия. И това не е само на думи. То е въплътено в дела. В продължение на десетилетия Техеран финансира и подпомага - военно, логистично, политически, разузнавателно и всякак си - Хамас, Хизбула, хутите, милициите в Сирия и Ирак. Буквално целият национален политически инструментариум на Иран е въплътен в разбирането, че Израел не трябва да съществува. Това е държава агресор пар екселанс. По този въпрос няма как да има две мнения. Това, че САЩ и Израел удариха Иран е проблем, дотолкова, доколкото го направиха години по-късно от необходимото. Обама в продължение на години финансираше Иран, който финансираше тероризъм по цял свят. Нека повторя - проблемът не е, че САЩ и Израел удариха Иран. Проблемът е, че го направиха чак сега. Ако аятоласите бяха уволнени по-рано, щеше да се спестят много погубени животи, а много регионални опасности щяха да бъдат спестени.

Критика втора - защо наричам САЩ, Израел, Украйна, а и ЕС с термина „свободния свят“? Нима нямат проблеми? Нима в САЩ няма политически остри дебати? Нима ЕС не е затънал в бюрокрация и зелени тъпотии? Нима в Украйна няма избори? Нима няма критики към Израел?
Тук има нещо важно, което трябва да уточним.
Първо, в свободния свят имаме проблеми. Но те са проблеми от друго естество, не са като проблемите на автокрациите. Да, Европа е политическа криза. Но е наша работа, на свободните европейци, да я решим. Да, Америка и Израел не са перфектни, не са идеални. Но са свободни общества, в които има дебат, има различни гледни точки, има демокрация, има правов ред, има съдебна система, има гражданско общество.

Второ, въпросът по време на война, не е дали САЩ, ЕС и Израел са идеални. Въпросът е дали са по-добри от другата страна. В Иран ли бихте живели или в Германия? В Камчатка или в Калифорния бихте си купили къща? Детето ви в Пхенян ли ще учи или в Амстердам? На почивка на Канарските острови ли ще идете или в Сочи? Искате по ирански, руски или севернокорейски начин да живеете или при все всичките му проблеми ще изберете да живеете по италиански, френски или английски маниер? Съдейки по нивата ни на миграция и колко много българи имаме в свободния свят и колко малко в авторитарния, изборът е очевиден.

Българите сме свободни хора. Ние сме избрали свободата. Тя е в Европа и Америка. Тя не е в Русия и Иран. При всичките критики към Европа и Америка, това са местата, които създават все още просперитет за гражданите си. Това са местата, в които има свобода. В Иран има свобода, колкото можеш да си свободен, ако не казваш нищичко срещу режима. Или колкото, ако си жена нямаш право да не си забулена в чаршаф. Извън тези „дреболии“ си свободен. Тоест не си. Никак.

На този фон, особено с оглед на безспорно ясния геополитически избор на масовия българин, у нас все пак има едно кресливо малцинство, което си въобразява, че има някакво значение. Малцинство от малки „аятолахчета“, което с плам и зор ще брани Иран, Русия, Венецуела, Куба (скоро) и всяка друга автокрация на планетата. И това докато живее в европейска България, плаща с евро, почива в Гърция, учи в Нидерландия, работи в Германия, пазарува в Италия, гледа на света през оптиката на Америка. За Иран, Русия и другите автокрации не знае нищо, но ги обича и тачи като нещо свое. Нищо не му дават, нищо не получава от тях, не би живял като тях, но се разтапя като ги чуе. В неговата глава те са реакция на кусурите в свободния свят. Но са такава реакция, каквато той не би избрал. Въобще у нас е пълно с алогизми. Любовта към аятоласите е една от тях.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.