Ежегодните разправии около Луковмарш отново отприщиха вечния спор коя власт е била по-репресивна - тази преди 9 септември 1944 г. или тази след сакралната дата. Основните политически сили отново скочиха смело в дълбоките води на недалечната ни история, напълно съзнавайки, че опонентът им никога няма да се съгласи с доводите им. Но това, както в любовта, някакси винаги е по-силно от тях. Поне за мотивите им нямаме никакви съмнения.
След като идеологическият фундамент на много от партиите рухна, а други изобщо нямат такъв по рождение, ГЕРБ и БСП дават мило и драго да се прикачат към миналото, но само и единствено към времена и събития, които им изнасят. ГЕРБ спешно се нуждае от легитимиране на господството си в нелепо опразнено от традиционната десница "антикомунистическо" политическо пространство. Партията на Борисов има нужда от създаване на свой епос и митология, за да разчупи убеждението, че е просто политическо формирование, създадено да усвоява еврофондове и бюджети. Затова и с охота управляващите прегръщат всяка възможност да се пришият към лагера на репресираните след 9 септември 1944 г., независимо от принадлежността към БКП на голяма част от партийния им елит.
По подобен начин и БСП се протяга към друга трагическо-романтична част от миналото. Ястребинчетата, отрязаните партизански глави, издевателствата на Гешев над партийни членове в Дирекцията на Лъвов мост, разстрела на Вапцаров...БСП няма как да не се връща към тази част от историята, защото трудно може да се намери друго, за което да се хване, търсейки начин да избяга от клеймото "милионерска партия".
И двете политически сили припознават чуждата скръб като своя и посягат към наследството на опечалените като техни пълномощници. А пълномощниците, както ни учи практиката, често злоупотребяват с оказаното им доверие. Затова още дълго време ГЕРБ и БСП ще имат нужда от Народния съд и ястребинчетата. И всяка година ще се хващат театрално за гушите, вкопчени в надеждата, че пак са си изиграли блестящо етюда и номерът отново е минал...