Много либийци се размечтаха за светлото бъдеще през есента на 2011 г. Муамар Кадафи държеше джамахирията в желязната си хватка цели 41 години. Но беше безсилен срещу въздушната мощ на НАТО и сдаде управлението на своето царство. Лидер с легендарен статут, полковникът беше сложен на власт от революцията от 1969 г., но загуби короната по абсолютно същата схема. Кадафи обеща „да се бие до последно”, но на 20 октомври 2011 г. се прости с главата си. В буквалния смисъл.
Смъртта на полковника не донесе очакваната промяна. Светлото бъдеще многократно се отлагаше. Ерата „Кадафи” постепенно беше заменена от хаос. Всички очаквания за безоблачно бъдеще пред Либия се оказаха далеч от истината. Сбъдна се най-мрачната прогноза – бунтовниците нямат ресурс да управляват.
Повече от 4 десетилетия Либия познаваше само твърдата ръка на полковник Кадафи. След смъртта му бързо се видя колко лоялни ще бъдат опозиционерите от Бенгази към своите досегашни съюзници в Триполи. В страната избухнаха войни за власт и влияние между отчаяни бунтовнически елементи. Точният им брой и имена едва ли е известен на някого. Намесиха се чужди държави и глобални компании. Целта им беше само една – контрол и достъп до петролното богатство на Либия. Правителствата в Триполи идваха и си отиваха със скоростта на пясъчна буря. Либия бавно и полека се насочи към групата на т. нар. „провалени държави“, като Сомалия, Судан и Йемен.
Днес Либия отново е на ръба на пълномащабна гражданска война. И този път развръзката на сегашната ситуация може да оформи не само политическата сцена в района, но и статуквото със сигурността в целия Средиземноморски регион. Международната общност опита вече веднъж съставяне на правителство на националното единство. Въпреки че не спечели всенародната любов, кабинетът на Файез Сарадж дълго време беше последната надежда за прекратяване на хаоса. Всъщност, възможно ли е да се гарантира сигурността в Либия?
След години на хаос в ООН смятаха, че са на ръба да сключат споразумение, което щеше да накара фракциите да се договорят за единно правителство и план за избори. Не стана точно така. На сцената излезе клонингът на Кадафи – маршал Халифа Хафтар.
75-годишният военачалник, който отчаяно иска да стане следващия либийски лидер, предприе мощно настъпление срещу столицата Триполи, което буквално хвърли всичко във въздуха. Какво обаче накара Хафтар да заключи, че трябва да търси военна победа, а не мир?
През изминалите дни отговорът бавно се изясни - настъплението на армията на Хафтар се подкрепя от Саудитска Арабия, Египет и Обединените арабски емирства. Тези арабски правителства и Русия преднамерено саботираха международните усилия, подкрепени от САЩ, ЕС, Африканския съюз и ООН.
Хафтар е поддържан от тези външни сили, както и от Франция, от години, дори докато укрепваше контрола върху Източна Либия и създаде конкурентен режим на подкрепяното от ООН правителство в Триполи. Дни преди да започне най-новото си настъпление обаче самозваният маршал посети Рияд, където получи обещание под формата на милиони долари.
Парите, предназначени да се плати на племенните старейшини и за наемане на нови бойци, представляват пореден безразсъдно хазартен ход на саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман, който вече предприе катастрофална интервенция в Йемен, както и неуспешни опити да подчини ливанското и катарското правителство.
Дни по-късно Хафтар получи ясна подкрепа и от египетския президент Абдел Фатах ас Сиси, с когото се срещна в Кайро. Ас Сиси току-що се беше върнал от посещение при Доналд Тръмп в Белия дом, но не се поколеба да влезе в противоречие с настояванията на САЩ - Либийската национална армия (ЛНА) на Хафтар да прекрати атаката си. Разногласията по темата от години доведоха до това, че за Русия беше лесно да спечели стратегическо предимство в конфликта.
Трудно е да се каже дали днес джамахирията щеше да е по-стабилна без атаките на НАТО. Сигурно е обаче, че пълният провал в северноафриканската страна допринесе за тенденцията западните правителства да намаляват военното си присъствие в провалените държави. През това време други играчи засилват участието си, в това число Кремъл, което изпълва всеки вакуум, оставен от Белия дом. С други думи, в Либия - Вашингтон и Москва отново се изправят един срещу друг зад кулисите и това води най-малкото до обичайните игри в Съвета за сигурност на ООН.
Русия естествено подкрепя Хафтар. Независимо че е прекарал 20 години зад Океана, той знае руски и има чудесни връзки в Москва. Не е тайна, че Кремъл снабдява ЛНА с оръжия, включително ракетни комплекси С-300. Колкото до Сарадж, той е по-близък с Европа и САЩ. Така че, ако Хафтар внезапно изгуби, това ще означава проблеми за Русия. За американците пък никак не е изгодно в Триполи да дойде на власт местното армейско ръководство, защото зад него ще стои Путин.
Стълкновенията най-вероятно ще доведат до още повече безсмислени страдания за либийците, хиляди от които вече бяха прокудени от боевете. В момента все още съществува умерен оптимизъм, че няма да последва продължителна война. Но когато емоциите в Триполи се уталожат, всички ще разберат, че нещата отново може и да са доста по-сложни. Либийските бунтовници вече показаха, че гледат с неохота на решения, наложени отвън. Задълбочаване на кризата на практика ще увеличи разделенията в страната. Това може да доведе до нужда от постоянно присъствие на войски на НАТО. Само че аз сериозно се съмнявам дали алиансът въобще би искал това. Истинският интерес в Либия винаги ще остане насочен към петрола и парите.