Текстът е препубликуван от блога на проф. Антоний Тодоров
В хода на предизборната кампания в много сондажи на общественото мнение беше зададен въпрос за очакванията към едно ново правителство в България. Значително мнозинство (дори над 60%) се обявяваше за необходимостта от редовно правителство и беше резервирано към нови предсрочни избори. Донякъде това беше и реакция на внушенията, правени и от анализатори, и от политици, че на 2 октомври 2022 г. нищо няма да може да се реши, затова следва да се готвим за нови избори, някъде през февруари-март 2023.
На изборите, обаче, ние като избиратели колективно решихме, че ще произведем парламент, в който правителствено мнозинство изглежда почти непостижимо. Такъв изглеждаше и парламентът избран на 11 ноември 2022 г., но тогава „Продължаваме промяната“ с публично обсъждане успя да състави правителствено мнозинство между четири много различни и дори несъвместими партии. Успя, защото основната задача на това правителство беше да се справи с „наследството Борисов“ (представено в цветистия израз „изчегъртване на ГЕРБ“). Задачата се оказа много трудна, дори непосилна, особено за 6-те месеца ефективно управление на правителството на Кирил Петков.
А не сгрешихме ли като избиратели?
Колективно, като избиратели, решихме на 2 октомври 2022 г. да се държим като в супермаркет и да избираме така, сякаш купуваме стока: каквото най-ни харесва или според вече налагащия се съвременен български език, приехме, че „всеки сам си преценя“ (аман от агресивна неграмотност). Дори не ни хрумна, колективно, че изборът ни трябва да произведе бъдещо управление.
Затова колективно, с ниското си участие и с липсата на идея за това, какво правителство виждаме като приемливо, поставихме на първо място ГЕРБ, наказахме „Продължаваме промяната“ и БСП, насърчихме ДБ с много малко и отхвърлихме изцяло ИТН. Защо го направихме? Правителството на Кирил Петков беше свалено с вот на недоверие, иницииран от ГЕРБ и подкрепен тогава колективно от ИТН, ДПС и „Възраждане“. Надявам се да не сме го забравили. И сега колективно решихме да дадем на ГЕРБ възможността да състави правителство като първа политическа сила в 48-то НС.
Да приемем, че е логично внасящият вот на недоверие да поеме отговорността за бъдещо управление (това изглежда е единственото логично нещо в поведението ни на избиратели). В някои конституции дори има задължението на внасящия вот на недоверие да представи проект за нова кабинет (в България не е така, а може би си заслужава да го въведем в конституцията). Но онова, което изобщо не е логично, е, че с колективния си избор (включително като не гласуваме) заявихме, че искаме завръщането на ГЕРБ във властта.
Добре, демокрациите са алтернанс (редуване всъщност) на една и друга партия в управлението. Но във всички случаи ли това е оправдано? Не казахме ли с избора си, че някак сме забравили (наистина ли?) онези протести от 2020-2021, които искаха настоятелно оставката на Бойко Борисов и на главния прокурор? Какво оттогава се е променило в ГЕРБ или в прокуратурата, което ни е дало основание да променим отношението си?
Дали не наказахме „Продължаваме промяната“ заради това, че бяха мудни в разграждането на „модела Борисов“, че направиха един театрален арест без последици (защото прокуратурата упорито отказва да се занимава с безобразията по обществените поръчки за магистралите, с „една къща в Барселона“, с едни снимки на едно чекмедже, с едни 60 милиона дадени като подкуп от един преследван от правосъдието бизнесмен на висши държавни мъже)? Наказвайки, връщаме колективно основанията за същия този модел. Помислихме ли за това?
Днес е разпространено да се казва: „Народът се произнесе, ред е на политиците“. И удобно вярваме на това. Сякаш „народът“ (всички ние колективно, впрочем) не би могъл да греши. Може и още как! Нима не знаехме предварително, че „Продължаваме промяната“ няма как просто да подкрепят ГЕРБ в днешните им усилия да излязат от изолация с едно „евроатлантическо правителство“. Знаехме го, а сега дали сме го забравили? Нима не виждаме и до ден днешен, че ГЕРБ не направиха нищо, за да убедят гражданството, че отхвърлят категорично този „модел Борисов“, че искат да изчистят името си, да премахнат пречките пред преговори и сътрудничество с други партии?
Ама защо редовно правителство на всяка цена?
ГЕРБ апелират към „отговорност“ и настояват другите (основно ПП и ДБ) да подкрепят усилията им за съставяне на правителство, защото сме изправени като общество и държава пред поредица от опасности и рискове: последиците от войната в Украйна, инфлацията, газовите доставки, да не говорим за крещящите неравенства, но това засега е отместено в ъгъла. Какво обаче днес е по-различно в това отношение от 22 юни 2022 г., когато ГЕРБ поиска вот на недоверие? Не беше започнала войната ли, нямаше инфлация ли, нямаше проблем за газовите доставки ли, или българските граждани се радваха да живеят в условия на справедливо равенство? Нищо подобно, затова защо в ГЕРБ продължават да се учудват, че ПП не искат да ги подкрепят в усилията им да управляват?
Мнозина днес правят сметки, какви правителствени мнозинства за възможни в днешния парламент, и се чудят, защо те няма как да се случат. Освен онова „предмнозинство“, което свали правителството на Кирил Петков, а именно: ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ (общо 130 депутати), а с готовите на всякаква коалиция от „Български възход“ мнозинството ще е пределно достатъчно от 142 депутати. Ама не било възможно сега, но беше възможно на 22 юни 2022 г. Защо тогава ИТН не се въздържа (правителството нямаше да падне), защо тогава ДПС охотно подкрепиха ГЕРБ, а ГЕРБ не отказаха подкрепата? Защо тогава ДПС и „Възраждане“ така охотно се оказаха на една и съща позиция, а сега това не било възможно?
Казват, че редовно правителство е по-добре от служебно. Така е в най-общ смисъл, защото редовното правителство има парламент, който може да приема, отхвърля или поправя неговите предложения, включително бюджетните. Но по-добро ли е „редовно правителство на всяка цена“? И каква, впрочем, би била тази цена? Трябва ли ПП да бъдат насилени да приемат сътрудничеството на ГЕРБ, забравяйки натрупаните за 12 години безобразия? Да приемат предложението на ГЕРБ за съдебна реформа? Вероятно в същия стил, като предложената от ГЕРБ нова конституция (забравихме ли този сатиричен театър?). Да забравят „онази къща“, „онова чекмедже“, да не говорим за 22 юни 2022 (предложения вот на недоверие от страна на ГЕРБ)? Ако решат да забравят, по-добре да се влеят в ГЕРБ, тогава.
Може ли да се случи правителство с втория мандат на ПП? Със сигурност ще бъде предложено такова, ако съдим по направените заявки, със сигурност ще бъде договорено с ДБ и БСП или по всяка вероятност, ако не излезе непременно на първо място решението за предоставяне на военна помощ за Украйна (то българско оръжие все едно отива там), или пък отново не започне дебат, да бъде ли канена посланик Митрофанова или не (един вълнуващ мнозинството граждани въпрос?). Това ще бъде истинското изпитание за ГЕРБ, които биха могли да не гласуват „за“, но да се въздържат и така да дадат възможност за редовно правителство. Но ще трябва да поемат ангажимента поне в рамките на следващите шест месеца (поне до пролетта) да не внасят вот на недоверие или да не гласуват в подкрепа на такъв вот. Само така биха могли да покажат ясно, че правят усилие да излязат от изолацията си, че приемат да ревизират наследството си от 12 години управление, че ще съдействат развитието на България като истинска правова и демократична държава (само в този случай е смислено да се добави и „евроатлантическа“, защото Унгария и Турция са “евроатлантически“ само по заявление).
Ако това не бъде възможно, защото ГЕРБ могат да решат, че в никакъв случай не искат да се откажат от своето наследство (дори само от онази част от него, която е пречка за диалога с ПП и другите партии), тогава друга възможност за редовно правителство с действащ парламент е да се избере служебното правителство като редовно с консенсуса на всички партии. Фантастична идея, разбира се, но към нея може да се добавят и някои условия. Във всеки случай обаче, така парламентът ще си поеме властта да контролира истински правителството, а не някакво мнозинство да следва безропотно всичко, което премиерът нареди (да звучи познато от едни 12 години?).
Но ако и това се окаже невъзможно, единственият конституционен изход са нови избори. Тогава нека никой не се тюхка, че отново ще имаме служебно правителство, че ще има допълнителни разходи по изборния процес, че президентът Румен Радев ща трябва да поеме цялата отговорност за управлението. Също така ще е добре нито политическите лидери, нито гражданите да гледат на новите избори като на поредно завъртане на ротативката с надеждата, че ще се паднат три черешки. На изборите избираме не само представители, но гласуваме също така и най-вече за това, кой да управлява републиката през следващия мандат.