Когато някой е решил полезен на хората да бъде, трябва първом да се помъчи равен да им стане.
Фридрих Шилер (1759–1805 г.) – немски поет и драматик, в „Дон Кихот“
Още древните гръцки философи са били наясно, че единственото колективно благо на активната единица е самата тя. Обединен от обща Култура, управляван от Организация, всеки народ представлява такава единица. Тази Организация формулира решенията от името на всички членове на обединителната единица, включително при определянето на материалните и нематериалните условия, необходими за съществуването на отделните индивиди.
И ако посредством своята Организация тази активна единица се обявява за суверенна, т. е. непризнаваща външен, по- висш авторитет, то тази активна единица се легитимира като политическа. Дали и доколко българският народ понастоящем представлява активна политическа единица?
За да има активна политическа изява, българският народ би трябвало да притежава ефективни контролни функции върху управленската сфера. По този начин и по никакъв друг би могло да се осигури съответствие между дейността на властприлагащите в трите сфери: законодателната, изпълнителната и съдебната, и волята на народа.
Несъмнено е, че при сегашните условия на високоскоростни обществени процеси, приложението на принципа за управление на държавата чрез пряка демокрация е твърде ограничено. И не само на нея. Също и на делиберативната демокрация (система за предварителни обсъждания на управленските решения), както и на парципаторната (демокрация на участието).
Но ситуацията не е без изход в полза на българския суверен като първичен държател на властовия потенциал. Просто е целесъобразно да бъде установена рационална система за контрол върху сферата на държавното управление. За изпълнението на тази задача е наложително да бъде премахнат чл. 67 от конституцията, по-точно част от неговата алинея 1, според която: „Обвързването със задължителен мандат е недействително“.
Приложението на тази норма изцяло предпазва народните представители от носенето на каквато и да е отговорност от тяхна страна при неизпълнение на поетите ангажименти пред избирателите. В настоящия ни основен закон липсва гаранцията, че гражданите могат да оттеглят делегираните властови пълномощия от лицата, които не са оправдали очакванията им. Затова е императивно наложително да бъде заменен с нов, който съдържа в себе си правното положение за оттегляне на делегираните властови пълномощия по време на съответния мандат.
Чуждестранният опит, който съществува в тази област, доказва, че при разумно дефиниране на съответния конституционен член, не съществува риск системата за държавно управление да се трансформира в охлокрация
– управление на тълпата. Например основният закон на Венецуела постановява, че след изтичане на две години от заемането на дадена изборна длъжност, по искането поне на 20 % от съответното електорално тяло, е задължително да бъде проведен референдум дали лицето, заемащо поста, да бъде отзовано или да го запази. За отзоваването му е достатъчно просто мнозинство от действителните бюлетини, тоест вотът на неодобрение да е 50 % плюс един глас.
Такъв референдум може да бъде извършен само веднъж по време на конкретен мандат. В 18 от 50-те щати в САЩ гражданите също имат право да отзовават своите избраници в щатските законодателни събрания и от други щатски
изборни длъжности, включително от губернаторския пост, по време на протичането на самия мандат. Между тях е най-населеният щат Калифорния с 39 250 017 души (2018 г.), на първо място със съвкупния си брутен продукт в размер на 2 600 млрд. щат. долара.
Годишният доход там на глава от населението е 55 987 щат. долара. Тази информация е напълно достатъчна, за да стигне непредубеденият читател до заключението, че правото на калифорнийските граждани да отзовават своите избраници съвсем не е довело до разруха и погибел на техния щат. Още по-малко е причинило демографска криза, като се има предвид, че само за периода 2010–2016 г. средногодишният темп за нарастване на калифорнийското
население с 5,4 %.
Именно в този щат механизмът на отзоваването се е появил през 1903 г. за първи път в САЩ, и то на местно ниво. Тогава възможността за отзоваване е записана в конституция – конституцията на Лос Анджелис. Още на следващата година то е приложено на практика, в резултат на което за първи път в историята на Съединените щати е отзован изборен служител – общинският съветник Джеймс Дейвънпорт, заради корупционна обществена поръчка.
На ниво щат първи въвежда отзоваването Орегон през 1908 г. Последният щат в тази листа засега е Минесота, приел конституционна разпоредба за отзоваване през 1996 г. Отзоваването на лица, заели изборни длъжности в САЩ, е най-рядко употребяваният механизъм за пряко участие на гражданите в упражняването на власт. Показателно е, че при наличието на икономически кризи неговото имплементиране зачестява.
Нормативно условие, което прави възможно възвеждането на процедурата за отзоваване, е че отзоваването е механизъм, приложим единствено при мажоритарен избор. Мирната революция чрез отзоваване е изцяло изобретение „made in U. S. A.“. Ако гражданската законодателна инициатива и референдумите са възприети в САЩ от практиката на държавно управление в Швейцария, то философията на отзоваването пониква върху територията под
петдесетзвездния флаг.
Съображението за неговата поява е елементарно, но е изцяло плод на здравия разум: „Откъде-накъде хора от корпоративния мениджмънт, а също и ръководители от неправителствения сектор биват уволнявани всеки ден, а не чак след изтичането на 2, 3 или 4 години (каквато продължителност имат мандатите на изборните длъжности в САЩ), за неправомерни или безотговорни действия?“
„Избирането на обществен пост за определен срок е привилегия, като се дава от избирателите, но която също така трябва да може да бъде оттеглена от тях, когато се налага“, аргументира необходимостта от наличието на механизъм за отзоваване Кърт Вебер, вицепрезидент на орегонския Институт за публични политики „Каскейд“.
Инициирането на отзоваване обикновено е обвързано с преодоляване на доста по-високи прагове (брой подписи), отколкото инициирането на другите форми на пряко участие на гражданите в държавното управление – референдума и гражданската законодателна инициатива. Подобно на ограничението, залегнало във венецуелската конституция, че по време на един мандат може да бъде проведено само едно допитване за отзоваване, и в САЩ по-високите прагове за набиране на инициативни подписи за. процедура за отзоваване, са установени с оглед отзоваването да не се стартира при несъществени поводи, както и да не бъдат дестабилизирани институциите.
Досега в САЩ са правени повече от 5000 опита за отзоваване. овечето от тези случаи (3/4) са на местно ниво – за сваляне на доверие от общински съветници и членове на училищни бордове. Де юре отзоваването на местно ниво се допуска в 29 щата (според някои източници 36). Реализирането на механизма за отзоваване на щатско ниво е значително по-трудно, но затова пък притежава далеч по-голям потенциал за политически промени.
От установяването на законова процедура, досега в САЩ са се състояли три референдума за отзоваване на губернатор на щат, в резултат на които са отзовани двама губернатори, а третият оцелява. Отзоваването на законодатели от щатските конгреси се случва рядко, макар и доста по-често от отзоваването на губернатори. Между 1913 и 2008 г. само 20 инициативи за отзоваване са достигнали до референдум.
Към 2012 г. този брой нараства на 36. От този брой законодатели, чието отзоваване е било подложено на гласуване, отстранени са били 17, един е подал оставка, а 18 са запазили постовете си.
Важното е, че все пак потенциалната възможност за отзоваване на лица, заемащи публични длъжности чрез избори, съществува за една част от населението на Съединените щати. Така тя има шанс за резултатна политическа активност в сферата на контрола върху държавното управление в мандатните периоди. От каквато възможност българският (псевдо)елит преднамерено лишава първодържателя на властта – пълнолетното неуправленско мнозинство в нашата страна.
Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България