Хора, бягайте!

Това се случва в една обикновена телевизионна вечер, направо прекалено обикновена, дори най-големите нахалници от политическия паплачор са се скатали някъде. Нищо не предвещава с каква хубава история ще разполагаме след час и нещо. Но така е в телевизията: напъваш се да направиш нещо и обичайно се задоволяваш с поредното нищо, а и то май вече все повече се харесва на публиката. И тя се е уморила да чака онова Нещо, което направо ще ѝ измъкне душичката...

Това коментира във "Фейсбук" Кеворк Кеворкян.

Минутите си текат кротко, и вечерта се изнизва също кротко - и тогава внезапно чуваме паролата, която толкова ни плаши и все пак я очакваме. Знаем се - ние все очакваме някаква парола, от някой, от някъде - и все закъсняваме за срещата на четата, от която се очакват чутовни подвизи...

Бившият шеф на противопожарната служба изглежда в добра форма; всичко му е минало през главата, нагледал се е през годините на коварствата на една уникална комбинация, подходяща точно за такива балами като нас, претръпнал е отдавна от мръсните игри между кишата и сушата, и всички сме наясно, че тъй ще я караме до второ пришествие - ако не ни запалят, ще се опитат да ни издавят.

Николов вече не е на служба, но пък е съветник на самия министър на вътрешните работи и тъкмо затова е добре от него да се чуе истината - а тя е, че сме неспасяеми, до такава степен сме се зарязали, че направо сме неспасяеми. Човекът е честен и ни го казва без излишни усуквания. Питат го - в кротката телевизионна вечер - нещо за системата за "ранно предупреждаване" и той го казва от ясно по-ясно: "Хора, бягайте, когато се зададе водата".

Никаква система на тоя свят не може да помогне на хора, които до такава степен са се изоставили на милостта на някакви случайници - затова, плюйте си на петите и бягайте! Пък и нямате друг избор - щом и досега мостовете на Кольо Фичето са по-читави от тия на европейска България. Николов сочи нагоре и казва: "Вижте ги колко са високи мостовете на Фичето, никаква река не може да ги залее" - и всички в този момент се сещат за "европейските"мостове за към Царево и всички останали...

Пак ще се върнем към паролата на Николов. Сега е ред - все в същата обикновена телевизионна вечер - на "Торнадото на световния спорт", както съм нарекъл тази жена преди доста години, и тя все се чуди какво всъщност искам да ѝ кажа. Но пък как иначе да наречеш тази велика жена, която е донесла на България 294 медала. 294! А 294, както и да пресмяташ, дори както и да цапотиш, все си е 294 - и тук, в страната с евромостовете. Това може и да се зловиди на някои тиквеници, обаче дори от "Рекордите на Гинес" клекнаха пред това проклето 294... А за цапотенето винаги ще има мераклии тук - и заради това също сме за Гинес. Но няма кантар, който да хване докрай тази ни страст.

В Новините на Ти Ви отделиха няколко минутки на Торнадото, за повече нещо им се досвидя. Бяха доста по-щедри към Везенков, който стана европейски шампион с гръцки баскетболен отбор. И това не е малко, разбира се, особено ако сме забравили числото 294. Отгоре на всичко друго, Торнадото не знае как да си държи устата затворена или поне да е правилно отворена, никога не го е правила...

В социалните мрежи нагласиха Нешка като "комуняга" - нея, която правеше на мат и маскара руските гимнастички.... Всичко е един бъркоч, отдавна станал непоносим... Джилас казваше, че едно нещо е по-противно от комунизма - и това е късният антикомунизъм. Сякаш точно за нас е казано. И същите тия наши антикомунисти дори един що-годе читав учебник по "анти" не можаха да съчинят. Тия дни си мислех, че няма и да го направят, второто им, по-червеното им сърце няма да им разреши.

Тогава поне да направят едни сборник с откъси от книгите на Конквист, Авторханов и други подобни автори. Съвсем друго е в антикомунизъм да те покръстят тия хора, а не Костов, примерно, за другия дребосък да не говорим...

В репортажа за Нешка се каза, че тя е коментирала и - цитирам - "прочутата фраза, превърнала се в нарицателно "Нешка няма грешка" - но с допълнението "предизвиква у мен насмешка".

Това прозвуча странно. Насмешка - към кого? Към себе си? Това е изключено - тази жена знае цената на всяка секунда от блестящата си кариера, на всеки атом от среброто или златото на онези 294 медала. В "ония" години Народът беше наясно с това и той спонтанно роди тази фраза. Тези неща, тези някак дори мистични връзки не могат да бъдат проумени от днешните случайници...

Има и друго: в манталитета на Нешка изобщо не се вмества повикът "ХОРА, БЯГАЙТЕ!" Той ще ѝ се види пораженчески, дори позорен. "Те да бягат!" - най-много да каже Торнадото.

А обикновената история в тази обикновена телевизионна вечер сякаш сама продължи да се пише - сега пък с услугите на предаването "Кой да знае", където зададоха поредния прелюбопитен въпрос - този път за хипертимезията - Синдрома на автобиографичната памет. Цитирам от Уикипедия: "Хората с хипертимезия притежават свръхспособност да помнят почти всеки ден от живота си в детайли. Те могат да си спомнят какво са яли, какво време е било или какви новини са съобщавали на конкретна дата преди 10 или 20 години"/край на цитата/.

Добре - а какво се случва с нас, в какво се превръщаме, след като сме подложени от години на една колективна лоботомия, която трябва да заличи не само лошото,което помним, ами и всичко друго.

Факт е, че успяха да заличат в паметта ни маса неща, които за обикновените хора имат съкровена стойност, макар за заличителите да са си само един боклук ненужен... И тъй, вкарани в капана на Забравата, много хора загубиха идентичността си.

От известно време политиканите ни с половин уста се похвалват, че емигрантите ни се връщали. Но нямат никакво желание, а още по-малко и силици да осмислят дали това е финалът на един бартер на човешки материал, който се опитахме да направим, какви са неговите резултати и по-важното - какви ще са последиците от без съмнение най-голямото българско приключение?

Всичко, което забъркаха досега нашите политсерсеми може да се побере в тези две думи: "Хора, бягайте!" И скоро това няма да се промени.

А решението е пред очите ни и то е - абсолютен, безусловен, поголовен фалит. И да е достатъчно шумен - да не кихне като черешово топче, а да има поне силата на крясъка на Боримечката, да си бъде един възторжен, празничен фалит...

И ще имаме ли куража един път да гракнем - След нас потоп!

Но не като ония поточета ,които все успяват да ни давят - а едно потопище истинско.

А после?

После ще му мислим.

Когато се събудим от този сън.