Репетиция на невъзможното
© Виталий Портников
Петнадесетата годишнина от руско-грузинската война днес изглежда като една от най-тъжните годишнини дори не от миналото, а от бъдещето. Всъщност тогава си имахме работа с генерална репетиция на руските усилия да опитомят цялото постсъветско пространство. Кремъл искаше да се увери каква ще бъде реакцията на Запада и каква ще бъде реакцията на самото грузинско общество в бъдеще. Не стоеше въпрос за поражение във войната: руската армия имаше възможност да завземе цялата територия на страната, но беше малко вероятно тогавашният президент на Русия Медведев и фактическият владетел на Русия Путин да направят това. Като начало им трябваше политическа тренировъчна площадка.
Защо Грузия беше избрана за подобна провокация след поредица от "цветни революции" също не е трудно да се разбере. За разлика от Украйна, където проруските сили имаха силни позиции в обществото, тогавашният президент на Грузия Михаил Саакашвили ги маргинализира. Той маргинализира и собствените си съратници от "Революцията на розите". Кремъл улесни този първи голям преврат в постсъветското пространство, защото Путин, за разлика от своя предшественик Елцин, искрено мразеше Едуард Шеварднадзе, патриарха на съветската и постсъветската политика, „заради предадената ГДР“. Освен това президентът на Грузия, бивш член на Политбюро на ЦК на КПСС, беше неудобен партньор, който знаеше как да маневрира на ниво, недостижимо за бивш полковник от КГБ. Путин имаше нужда от човек на неговото ниво – и той избра „революционния триумвират“ за бъдещото ръководство на Грузия, в който предсказуемата и лоялна Нино Бурджанадзе трябваше да играе първа роля.
Но Кремъл сгреши. Импулсивният и харизматичен Саакашвили, готов да обещае на сънародниците каквото и да било, веднага стана любимец на цялата страна, Бурджанадзе не претендираше да бъде първа цигулка, а мисията на тогавашния министър на външните работи на Русия Игор Иванов - именно той беше този, който убеди Шеварднадзе да подаде оставка и да предаде властта на "триумвирата" - се оказа безрезултатна. Саакашвили, от гледна точка на Путин, не оцени щедрия му „подарък“ – отказът на Москва от контрола над де факто независимата по това време Аджария – и уверено пое на Запад. Безсмислено беше да се надява на възстановяване на политическия контрол над Грузия, но за използване като постоянен полигон ставаше идеално.
Какво видя Путин в резултат на тази намеса? Първо, в това, че Западът изобщо не е във възторг от възможността за пряк конфликт с Руската федерация и следователно в постсъветското пространство може да прави каквото иска. Излишно е да казвам, че много е сгрешил. Дори днес, на 18-ия месец от войната на Русия срещу Украйна, нашите западни съюзници категорично отричат възможността за такъв пряк конфликт. Самата формула, че Украйна ще стане член на НАТО едва след края на войната, е пряко следствие от нежеланието да се влиза в пряка конфронтация с Русия при каквито и да е условия, докато самата Русия изглежда вече се готви за хибридна война с страните от Централна Европа.
Освен това Путин се убеди в собствената си безнаказаност. Тук можем да говорим за сериозна грешка - санкциите срещу Русия от страна на цивилизования свят наистина достигнаха гигантски размери. Но и тук обаче не съм склонен да повярвам, че руският диктатор е изхождал от напълно погрешни постулати. Русия излезе от войната с Грузия без никакви санкции. Когато Крим беше превзет през 2014 г., Западът щеше да парира проблема с лични санкции срещу сътрудниците на Путин - въпреки че това беше първият случай след Втората световна война, когато една страна анексира територията на друга. И след нападението на Донбас истинските сериозни санкции започнаха едва когато руснаците унищожиха малайзийския MH-17. А сега да си представим, че блицкригът на Путин не беше спрян – дали санкциите срещу Русия щяха да придобият същите безпрецедентни размери?
Следователно грешката на руския президент не е свързана толкова с подценяването на вероятната реакция на Запада, а по-скоро с надценяването на собствените му военни възможности в Украйна. Но това вече е съвсем различна история.
Най-важният тест обаче се оказа изследването на нагласите на самото грузинско общество. Саакашвили, който винаги гравитираше към еднолично управление на държавата и бързо губеше популярност в навечерието на нападението, успя да обедини Грузия около себе си по време на войната и цивилизования свят около Грузия. След войната обаче той вече "доизкарваше" президентския си мандат, блестящата му кариера приключи. Фактическият наследник на Саакашвили, Бидзина Иванишвили, пое курс на предпазливо съжителство с Русия, подкрепян от огромното мнозинство от своите сънародници. Руските туристи наводниха ресторантите на Тбилиси и плажовете на Батуми, руският бизнес започна да доминира в много важни сектори на грузинската икономика дори при Саакашвили. За сегашното грузинско ръководство Виктор Орбан се превърна в идол и защитник. И дори войната на Русия срещу Украйна нищо не промени тук, само влоши ситуацията.
Не съм сигурен дали това развитие ще бъде репетиция за бъдещето на Украйна. Тук Путин може да сгреши, както при блицкриг. „Умиротворяването“ дори не с грузинската държава, а с голяма част от грузинското общество обаче може да стане предпоставка не само за големия атентат на 24 февруари миналата година, но и за убедеността, че Кремъл дори няма да рискува нищо в случай на продължаване на голямата война на изтощение - все пак украинците ще бъдат принудени да се съобразяват с Русия и нейните възможности след войната и като цяло, подобно на грузинците, "няма къде да ходят".
Източник: Zbruc.eu
Бесарабски фронт