В Близкия изток религиозни екстремисти отново дерайлираха крехкия влак на мира. На 4 ноември 1995 г. израелски еврейски екстремисти убиха своя министър-председател Ицхак Рабин в Тел Авив, защото преговаряше за постепенно създаване на независима палестинска държава на териториите на Западния бряг и Газа. На 7 октомври 2023 г., със своята атака на безпрецедентно насилие срещу Израел, арабските ислямистки екстремисти от Хамас се опитаха да дерайлират влака на Споразуменията Авраам, които щяха да включат Саудитска Арабия в този процес на политически, икономически и културен обмен между Израел и арабските страни (Обединени арабски емирства, Бахрейн, Судан, Мароко, в допълнение към Египет и Йордания). Това пише по повод на наскоро избухналото напрежение в Близкия изток политическият анализатор и военен кореспондент на френския вестник Le Figaro Рено Жирар.
Лидерите на Хамас несъмнено наблюдаваха със страх израелските оркестри, изпълняващи концерти в Дубай или Абу Даби, за радост на емирската публика. Повече от 150 000 израелски граждани са посетили Емирствата през 2022 г., - доказателство, ако въобще има нужда от такова, че хармоничното икономическо и културно съжителство между евреи и араби е напълно възможно и дори взаимно обогатяващо. В Близкия изток религията, вместо да остане лично, интимно преживяване, твърде често се намесва в политиката. Това предизвиква драма, защото абсолютната природа на религиозните доктрини забранява всякакви компромиси, докато политиката е изкуството да се създават компромиси между хората. За еврейските религиозни екстремисти дори най-малкото парче от Обетованата земя не може да бъде изоставено, защото тя е дадена от Бог на Моисей за еврейския народ. За мюсюлманските религиозни екстремисти всяка територия, принадлежаща на Дар ул-Ислям, трябва да остане там за неопределено време - подобно на Палестина, която е била провинция на Османската империя в продължение на четири века, преди да стане територия под британски мандат от 1922 до 1948 г.
Насилието и диващината, използвани от нападателите на Хамас, нямат шанс да прокарат идеята за необходимостта от палестинска държава, която да живее мирно заедно с Израел. Историята показва, че израелското общество никога не си позволява да бъде сплашено с насилие или фанатизъм. Палестинците направиха сериозна грешка, когато в началото на 21-ви век предпочетоха културата на Калашников пред ненасилствената борба "а ла Ганди". Защото по това време все още имаше голяма част от израелското население, което искаше да им се дадат национални права. Къде се проведе най-голямата демонстрация на възмущение в целия Близък изток след кланетата на палестински бежанци в Сабра и Шатила, извършени в Бейрут през септември 1982 г. от ливански милиции, под безразличния поглед на израелската армия? В Тел Авив! Очевидно е, че Израел не може да се подчини на Хамас и че ние, французите, трябва да бъдем солидарни с атакуваните израелци. 11 септември, Батаклан, 7 октомври - битката е същата: никога не се поддавайте на тероризма. В краткосрочен план трябва да подкрепим военните действия на Израел за освобождаване на техните заложници. Но в средносрочен план е също толкова очевидно, че разрешаването на палестинския проблем вече не може да бъде отлагано за неопределено време.
Идеалът на Давид Бен-Гурион за еврейска, демократична държава, живееща в добри отношения с арабските си съседи, не може да бъде постигнат, ако израелската десница продължава да се противопоставя на създаването на жизнеспособна палестинска държава. Защото еврейската държава е заплашена в сърцевината си от арабска демографска бомба. Има повече от 1 милион араби с израелска националност, повече от два милиона палестински араби в Газа, повече от три милиона на Западния бряг. В дългосрочен план еврейската държава е изправена пред несъстоятелна ситуация, ако продължи да иска да контролира или дори да ограничи такова голямо арабско население. Много израелци смятат, че бъдещата палестинска държава трябва да бъде в Трансйордания.
Дали това е много реалистична идея, когато знаем, че Аман не е съгласен с нея и че вече не е времето за масово преселение, каквото преживяхме в Европа през 1945 г.? Израелските сили за сигурност не са НКВД на Сталин. Когато крехкият влак на мира дерайлира в Близкия изток, най-тежката цена винаги плаща цивилното население. Нападателите на Хамас убиха или взеха за заложници предимно израелски цивилни по време на смъртоносната си атака на 7 октомври. От утре палестинските цивилни ще страдат най-тежко в обсадената Газа, лишени от вода, газ, електричество и храна. По време на бомбардировките няма да има къде да се укрият.
Премиерът Нетаняху ще трябва много внимателно да калибрира своя отговор. Ако е твърде слаб, Израел ще загуби силата си на възпиране. Ако е твърде силен, ако причини голям брой съпътстващи жертви, рискува да създаде омраза за дълго време: децата от Газа, които са загубили майка или сестра при бомбардировките, ще се закълнат, че един ден ще отмъстят. Когато Арафат и Рабин си стиснаха ръцете на моравата на Белия дом на 13 септември 1993 г., аз бях в Газа като специален кореспондент на Le Figaro. Телевизиите предаваха на живо церемонията по подписването във Вашингтон на споразуменията, които бяха тайно договорени в Осло. В града, окупиран по това време от израелската армия, се надигна огромен шум. Цялото население се втурна по улиците и видях палестински тийнейджъри да се втурват към израелските войници, охраняващи обществени сгради, за да ги прегърнат. В онази вечер наистина вярвах, че наближаваме края на израелско-палестинския конфликт. Бях изпълнен с надежда.
Вярно е, че палестинското ръководство по онова време (ООП на Арафат) не беше ислямистко и че пет години по-рано то призна правото на Израел да съществува и се отказа от тероризма. Не така обаче стоят нещата с Хамас - движение, произхождащо от Мюсюлманските братя. Надеждата за мир в Палестина днес е само проблясък, много далеч на хоризонта. Но нека не си правим илюзии. Не можем безкрайно да крием националните стремежи на един народ под килима. Те винаги в крайна сметка изплуват отново. И често по много насилствен начин.