Коментар на Атанас Будев
Човек чете международните новини и много често изпада в мрачно настроение, тъй като една голяма част са с фронтови характер, а друга, още по- голяма част, си е чиста пропаганда, и тя порядъчно заредена с конфликти, войни и насилие. Хибридните действия на борещите се за надмощие глобални държави и информационната война между тях са в разгара си. Така че, освен еднообразни, много от международните новини са със съмнителна достоверност. Човек негодува, а бе няма ли нещо положително и оптимистично на международната арена, някаква миролюбива и човеколюбива информация за всички, която да вдъхне надежда и смислени стремежи, да разбуди нашето градивно въображение и ни настрои за красиви дела? По някакви странни и необясними за мен причини в днешния международен живот това се оказва особено трудно.
Ако ме попитат как накратко бих характеризирал съвременните международни отношения най-удачната дума, която ми идва, е „задръстени“. В тях има всичко: агресии и други силови изпълнения, конфронтация и хитри провокации, користни интереси, бедност, смърт и какво ли още не. И въпреки това именно тяхното задръстено състояние е най-травмиращо и дразнещо духа. Защото, за да бъдат международните отношения задръстени или не, зависи само от мислите, морала и действията на хората и от политиката на техните държави. От нищо друго.
Ако смятате, че външната политика на една държава е елитарно занимание, което няма или има съвсем слабо отношение към стандарта и качеството на вашия живот, дълбоко грешите. Склонността на българите да бистрят външната политика ан гро и според лични симпатии, по-скоро подсказват точно такова погрешно виждане. Не бива да приемаме този подход нито във вътрешната, нито във външната политика.. Иначе ще имаме възможността да се убеждаваме отново и отново, че криминалният преход не е свършил и, че ограбването на българския народ продължава с пълна сила. От друга страна, това означава неразбиране на външната политика, на нейния основен стълб – националното достойнство, националните интереси и тяхната връзка със световния критерий, инкасирайки всичките печални последствия от едно такова неразбиране. Мисля, че обществото ни като цяло и отделни негови сектори, някои повече, някои по-малко, имат нужда от външнополитическо ограмотяване, което би свило съществено полето и възможностите за тяхното задкулисно манипулиране и заблуждаване.
Предлагам някои разсъждения за по-значимите задръствания в международните отношения и за това как биха могли да се отпушат поне някои от каналите на международното разбирателство и сътрудничество. На места съм повтарял тези от предишни мои текстове, за което моля за извинение. Но това в някаква степен беше неизбежно предвид стремежа към сравнително панорамен и методологически характер на този текст. Най-важното, обаче, е да се опитаме да разберем генезиса на конфликтите и проблемите и, прескачайки нивото на изобилстващите общи и не много значещи коментарии, да потърсим обяснения и възможни пътища за решаването на някои от тях. Текстът по-долу е разделен на четири основни части, както следва:
Част I. Геополитическият характер на съвременните глобални противоречия и противодействия. Тяхното „съжителство“ с принципа на суверенното равенство.
Част II. Изграждане и развитие на глобална междудържавна общност на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство.
Част III. Размисли за възможните ходове, водещи към възстановяване на диалога, доверието и сътрудничеството на международната арена.
Заключение: Как най-общо се възприемат посочените международни тенденции и събития от българската външна политика?
ГЕОПОЛИТИЧЕСКИЯТ ХАРАКТЕР НА СЪВРЕМЕННИТЕ ГЛОБАЛНИ ПРОТИВОРЕЧИЯ И ПРОТИВОДЕЙСТВИЯ. ТЯХНОТО СЪЖИТЕЛСТВО С ПРИНЦИПА НА СУВЕРЕННОТО РАВЕНСТВО
Възможно ли е сегашният глобален геополитически размах да съжителства съзидателно с принципа на суверенното равенство? Възможно е, ако се намерят и приложат мирни форми на борбата между тези две противоположности.
Политическата философия в областта на международните отношения търси и развива вътрешните пружини на развитието на системата на тези отношения и тяхното използване в общ интерес на суверенните държави. Тя третира различни въпроси и подходи, включително противоречия и противодействия. Основното е, че политическата философия винаги се стреми да въздейства върху общото развитие на системата на международните отношения.
Геополитиката, от своя страна, поне до настоящия исторически момент, винаги се е свързвала с интересите на отделни държави или съюзи от държави. Това е така и в случаите, когато те използват частични или пълни идеологически прикрития на своите реални мотиви и цели. Геополитическите инструменти се използват и при търсене и установяване на баланс на интереси, включително, когато той е част от усилията за обновяване или заместване на господстващия световен ред.
Политическата философия и геополитиката не са осъдени да бъдат вечни врагове. При отговорно политическо лидерство на суверенните държави и свиване на борбата за хегемония, политическата философия и геополитиката могат дори да обединят усилия за промяна на международната политика към по-добро, към демократизиране на международните отношения и повишаване на тяхната съзиждаща роля. Според мен, такова сътрудничество би имало по-трайни и последователни резултати, ако се развива по линията автономия – равноправие – свобода (Кантовата традиция), плюс конструктивно взаимодействие. Не твърдя, че това е единственото положително направление в развитието на системата на международните отношения – пътища много, сложни и, както е известно, някои от тях – неведоми. Твърдя, все пак, че по тази линия се разкриват основната проблематика и възможната съзидателност на системата на международните отношения, по който и път на развитие да поеме тя.
Геополитиката би могла да бъде полезна за мирното развитие на международната система, ако съдейства за изграждането на ориентири за сближаване на глобалното или регионално балансиране на интереси с принципа на суверенното равенство, ако съдейства за изработването на методологии за съвместяване на интересите на държави с различни геополитически сила и потенциал. Това би било едно сравнително ново, но конструктивно за системата на международните отношения направление на геополитиката.
Ако, обаче, геополитиката (имам предвид на първо място действията на глобалните геополитически играчи) продължи по традиционния и утъпкан път, заради който много години след Втората световна война геополитиката е била мръсна дума (поради приписваната ѝ роля на стимулатор на войната), тя ще изостря глобалните и значими регионални противоречия. Това, както се вижда от войните в Украйна, Близкия изток, напрежението в Тайванския проток и на Корейския полуостров, може да доведе до големи и незаличими вреди на международните отношения и дори до глобална война.
За съжаление, засега точно това се получава (без глобалната война, слава богу). Но не изведнъж. Краят на Студената война беше доста неочакван във времето, въпреки че в неефикасността и несправедливостта на комунистическата система отдавна вече се бяха убедили и от двете страни на желязната завеса. В повечето комунистически държави в Европа към края на 80-те години си пробиваше път обществена нетърпимост към тоталитарните режими. Предприетите от М. С. Горбачов политически промени в СССР създадоха благоприятна международна обстановка за бързия срив на комунизма в източноевропейските страни, буквално за няколко месеца. Бързото падане на комунистическите режими беше доста неочаквано както на Запад, така и на Изток, като този факт по-скоро подкрепяше тезата, че комунизмът се е срутил като система не толкова в резултат на Студената война, колкото под тежестта на собствените си системни дефекти. Много източноевропейски анализатори, към които прибавям собственото си скромно мнение, се придържаха към тази историческа оценка, но на техните мнения не беше обърнато нужното внимание. На Запад и преди всичко в САЩ, напротив, с известно закъснение от няколко години, придоби популярност тезата, че Западът е спечелил безусловно Студената война и като безусловен победител има права над победените, специално над огромната съветска (руска) империя. В западното отношение към Руската федерация се появиха нотки на арогантност и демонстративно несъобразяване с отделни нейни базисни интереси, най-вече в областта на сигурността.
Горната неточна историческа оценка на САЩ и Запада като цяло, (плюс разрушителните процеси в руската икономика и общество, неподготвеността на руските държавни ръководители и споменатата по-горе дразнеща руското обществено мнение арогантност) допринесоха за смяната в акцентите на развитието на вътрешнополитическия живот в Русия от демократизация към национално оцеляване, възраждане по свой път и възстановяване на глобалната тежест. Подходът на руските управляващи беше да приемат и оглавят тази промяна, аргументирайки се със съображения от националната сигурност. Възможно е този преход да е бил неизбежен, но това вече не може достоверно да се докаже. А това е важно за определяне на част от причините за сегашната задръстване на международните отношения.
Формалните отношения между Запада и Русия запазваха положителните си характеристики като цяло до към края на първото десетилетие на 21 век, когато изненадващата конфронтационна реч на руския президент Вл. Путин на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007г. показа, че между Запада и Русия възникват дълбоки противоречия от неидеологически характер. След като през 2008г. Русия и Грузия водиха краткотрайна война на грузинска територия, през 2014г. Русия анексира Крим и оказа пряка подкрепа за проруските сили в Донбас, а на 24 февруари 2022г. започна пряка агресия срещу Украйна, анализаторите определиха руско-западните противоречия и противодействия, като носещи подчертано геополитически характер, а специално агресията в Украйна – и като имперска завоевателна война.
Конфронтацията между Запада и Русия от началото на руската агресия в Украйна постоянно нараства, като опасенията от Трета световна война стават все по-реални. Преди да обсъдим начини за отклоняване от това тревожно развитие на международните отношения, бих искал да посоча, че грешките на Запада вследствие на неговата неточна оценка за края на Студената война, и по-късно – по отношение на икономическите и външнополитически възможности на Руската федерация да издържи на санкционния режим, доведоха до неговата най-голяма, кардинална стратегическа грешка – отдаде приоритет на геополитическите цели и средства на своите държави пред усилията за укрепване на международната система и международната общност. И когато търсеше подкрепа за участие на държавите от Глобалния юг не само за принципно осъждане на руската агресия, но и за участие в санкционния срещу Русия режим, такава подкрепа не беше оказана или беше твърде ограничена. Със съжаление, като цяло, би следвало да се отбележи, че такива уникално благоприятни условия за укрепване на международната общност, каквито имаше непосредствено след края на Студената война, бяха пропуснати по користни, според мен, причини.
Съществуват много исторически причини за неучастието на повечето държави от Глобалния юг в усилията за международна изолация на Русия, като сред основните от тях се нареждаше неприемането (без условия) на западната теза, че агресията и последвалата война се дължат основно на противоречията между една агресивна автокрация (Русия) и една демокрация – жертва на агресията (Украйна). Широко разпространение сред страните от незападния свят придоби оценката на сингапурския учен и дипломат Кишор Махбубани: „Глобалният юг не е наивен. Той не вярва в черно-белия вариант на конфликта в Украйна, който Западът „продава““. С две думи, голямото мнозинство развиващи се страни са убедени, че войната в Украйна, започнала в резултат на руската агресия, има първо, по-сложен генезис от чисто имперските амбиции на Русия и, второ, че нейното продължаване е израз на геополитически конфликт на интереси на глобални сили. В крайна сметка се налага тезата, че войната в Украйна е част от дълготраен и широк геополитически конфликт между Русия, от една страна, и САЩ и Запада като цяло, от друга. Напоследък активно се говори, включително от европейски лидери, че поради геополитическа заетост на САЩ в индо-тихоокеанското пространство (основно – да сдържа Китай) голямата тежест на войната в Украйна ще се поеме от Европейския съюз и Великобритания.
По инициатива на президента Байдън бяха проведени две „срещи на върха за демокрация“ (правилно коригирано название на първоначално обявените „срещи на върха на демокрациите“), които не подпомогнаха много западните тези. Не беше особено успешен завършекът в постигането и на по-общата цел на тези срещи - опитът за представяне на противоречията между автокрациите и демокрациите като основно противоречие в съвременните международни отношения.
Защо е важна констатацията за предимно геополитическия характер на противоречията и противодействията между глобалните сили? Защото, бидейки (например, войната в Украйна) конфликт между геополитически интереси, това по принцип би трябвало да означава по-реална възможност за ребалансиране на тези интереси и смекчаване на конфликта, отколкото ако войната имаше идеологически характер (това, разбира се, далеч не означава задължително и автоматично реализиране на тази възможност). Същевременно, практически изключващите се подходи: „ако Путин спечели тази война, после никой не може да го спре“, от една страна, и, „ако Западът нанесе „стратегическо поражение“ на Русия, той ще продължи до нейното разпадане и ограбване“, от друга, засега имат по-скоро агресивно-пропаганден характер, макар че и двете оценки съдържат известни основания. В един определен момент двете страни ще се принудят да видоизменят частично тези отправни точки, за да може чрез ребалансиране на интересите да постигнат някакъв компромис, поне за спиране на въоръжените действия. Тук стигаме до един от най-важните въпроси – едно такова ребалансиране ще се договаря само по отношение на войната в Украйна или като част от по-мащабно и дори практически глобално ребалансиране на интересите вече не само на САЩ (НАТО) и Русия, но и с участието на други глобални или почти глобални играчи като Китай, ЕС, Индия и др.? Най-добре за развитието на системата на международните отношения е това да са почти паралелни преговорни (или поне не отдалечени дълготрайно във времето) процеси, което би било демонстрация за едно ново състояние на положителна нагласа един към друг и въобще – за известно възстановяване на доверието между глобалните сили, а след това и в международната система като цяло.
Разбира се, за да се отпушат каналите и започнат преговорни процеси в глобален мащаб, освен политическа воля е необходима концептуална и методологическа база за предметите и същността на тези процеси, за съвместяване на интересите не само на глобалните сили, но и на (идеално) всички суверенни страни. По този начин би било възможно едно по-конструктивно въздействие върху развитието на цялата система на международните отношения, а не просто уреждане или смекчаване на някои глобални противопоставяния, което винаги рискува да е само временно. От изключително значение е този път неглобалните държави, които са най-заинтересовани от основано на международното право развитие на международните отношения, особено на принципа на суверенното равенство, да демонстрират на практика своята международна тежест и влияние. Конкретният повод, от който може да започне да се връща доверието и да се постави началото на глобален преговорен процес за актуализиране или по-пълна промяна на съществуващия световен ред, може да бъде различен и изненадващо не толкова отдалечен във времето.
От няколко години насам сред анализаторските среди се развива, приемайки различни форми, идеята за т. нар. „цивилизационни мега-региони“ като „фактически форми на многополюсност в света“. Още от първата ми книга, излязла през 2005г. в Буенос Айрес, „Това, което ни прави значими. Интегрално развитие и етика във времето на глобализацията“ не се уморявам да обяснявам, че принципът на многополюсността е политически, а не юридически принцип. Той фиксира, но само за някакъв неопределен в началото период дадено съотношение на глобалните сили (полюсите), което след време се променя, като с това се променят и „носителите на полюси“. С други думи, на основата само на многополюсността не може да се гради световен ред. Юридическият принцип, който дава адекватен израз на равнопоставеност между държавите е принципът на суверенното равенство. Той е основния системообразуващ принцип в ООН и в развитието на съвременната система на международните отношения като цяло. Това, че принципът на суверенното равенство не се е спазвал в пълнота или е бил изцяло игнориран в безброй случаи само обяснява нестабилността и зиг-заг-овото развитие на тази система. Важното е да се разбере следното: системообразуващата функция на принципа на суверенното равенство отдавна е ясна (Чл. 2 на Устава на ООН); остава обаче да се утвърждава разбирането, че неговото последователно и все по-пълно прилагане вероятно ще бъде дълъг исторически период на развитие на самата система на международните отношения.
Нямам против терминологията на многополюсността; тя е полезна, особено ако се сравни с тази на еднополюсния свят. Имам против „самоуправляващата се многополюсност“, без сдържащата, мирно и конструктивно направляваща роля на организирана на основата на все по-пълното прилагане на принципа на суверенното равенство международна общност. Без такава контратежест “цивилизационните мега-региони“ с една централна държава във всеки един от тях, биха били все същите или даже още „по-твърди“ „зони на влияние“, в които първата жертва ще бъде принципът на суверенното равенство, а отношенията между мега-регионите биха имали реална и потенциална дестабилизираща функция, нещо като „подвижни пясъци“ под международната сигурност. Обяснението на тези мега-региони като фактическа многополюсност, според мен, е несъстоятелно и опасно. Разбира се, процесите на регионализация като част от процесите на интернационализация са обективни процеси, като съответните страни-членки на регионални интеграционни съюзи и групировки вече не разглеждат своето развитие отделно от тези интеграционни механизми (случаят-изключение Brexit е много специфичен!).. Последните вече са доказали полезността си и са си извоювали своето място под слънцето.
Въпреки че формално глобалните сили приемат принципа на суверенното равенство, те рядко се съобразяват с него, особено ако имат преки интереси по даден въпрос. Най-малко това се отдава на кандидатите за световно лидерство, които в началото на 21-ви век са САЩ, досегашен хегемон, и Китай – претендент. Глобалните сили не са склонни да сдават геополитически и международни властови позиции в подкрепа на общи блага, поради което, според мен, представляват най-голямата опасност за световния мир. Вече бяха посочени изключващите се взаимно сегашни позиции на САЩ и Русия относно спирането на войната в Украйна, което най-вероятно ще доведе до продължителен замразен конфликт, съпроводен от процес на масирана надпревара във въоръжаването. Съвсем правилно президентът на Турция Р. Т. Ердоган заяви, че в тази война няма да има победители и победени и така за пореден път подчерта необходимостта от компромисно решение. От своя страна, Хенри Кисинджър резюмира възможния компромис по следния начин: той би бил комбинация между регионална структура за сигурност и политика за помирение, в които да участват всички воюващи страни, като не може да има прогрес само по едното направление; или и по двете, или нищо. Големият американски държавник и дипломат остави в наследство и действащ начин за осигуряване на резултатни глобални преговори за мир, за по-стабилен и справедлив нов световен ред, посочвайки, че сегашният хаос на международната арена само ще продължава, докато светът не се научи да развива международните отношения на „екуменична, егалитарна и процедурна основа“ (казано с по-обикновени думи, – „признаваща различията, равноправна и процедурна основа“).
Следва продължение .....